Вие двамата, изглежда, се разбирате чудесно! Сякаш се познавате. Възможно ли е?
Не би могъл да знае, разбира се! А и тя беше сигурна, че не се беше издала. Той налучкваше. Проявяваше… ревност. Не, глупачке! Това просто не беше възможно. Не и Марко! И все пак във вените й, като приток на адреналин, забълбука едно опияняващо чувство, тя сви нетърпеливо рамене, извърна се и започна да си играе с ножа за писма на бюрото му.
— Боже мой! Как и къде бих могла да съм срещнала с този твой очарователен брат? Той много прилича на теб, да знаеш! — Тя се обърна към него, изучавайки грубото му, мрачно като буреносен облак лице, чиито стиснати челюсти сякаш едва удържаха развихрянето на бурята. И този път не се сви от страх. — За бога, не трябва да побесняваш от думите ми! В крайна сметка вие сте братя… наполовина — добави тя бързо и посрещна открито тътена на гласа му.
— А откъде би могла да знаеш това? Не си спомням най-новият ти обожател да ме е наричал другояче освен братко! — Той почти изстреля думата и навъсено зачака отговора й.
— О, за…! Съвсем очевидно е, нали? Искам да кажа, че не съм толкова глупава, макар вече да знам благодарение на теб какви ужасни феодални порядки царят тук. Значи баща ти е имал приятелка в селото — сигурно е обичайно явление. Това стига ли ти като отговор?
Сара срещна погледа му, без да трепне, макар че сърцето й започна да бие като барабан. Той ревнуваше! Инстинктът й подсказваше това, при все че умът й се мъчеше да отпъди тази възможност.
— Вече знам, че лесно изричаш лъжи! Освен това притежаваш бърз и гъвкав ум и го използваш, когато ти изнася. Ще се науча ли някога да разбирам кога лъжеш и кога не? — Гласът му беше станал по-дълбок и думите по-провлачени, а очите Му сякаш се затъмниха и изпълниха със сенки, скривайки мислите му от нея. Зад гърба й беше масата, която я държеше като в капан пред него, докато очите му започнаха бавно преднамерено пътешествие по лицето й, надолу към очертаните й от мократа блуза гърди с щръкнали зърна, които се движеха бързо в такт с учестеното й дишане.
Моля те, недей! Сара изпитваше желание да се моли с цялото отчаяние на хванато в капан животно, което се надигна у нея и спря дъха й. Но гърлото й, както и неподвижното й тяло, сякаш беше парализирано. Той беше толкова близо до нея, че тя усещаше излъчваната от тялото му топлина, при все че откакто беше пуснал китката й, той не я беше докоснал. Не беше необходимо, осъзнаваше тя с нарастващо чувство на отчаяние.
Очите му я докосваха. Навсякъде, където преди я бяха докосвали ръцете му, карайки я да си спомни всичко с пределна яснота, от което тя започна да трепери вътрешно от безпомощност.
— Дилета, Дилета! Изкусителка и магьосница!
Беше я нарекъл Дилайт. Но дори и това вече нямаше значение, когато тя се приближи до него и усети как тялото й идеално пасва на неговото. Тя направи това, което Сара не беше правила никога в живота си — протегна ръце и яростно притегли тъмната му глава към устните си, а той я целуна диво и почти гневно.
В този момент нямаше нито срам, нито гордост, единствено това имаше значение. Най-после той положи ръце върху нея и телата им се устремиха едно към друго, търсеха се сляпо през преградата на дрехите им. Накрая, през низ от експлозивно изречени ругатни, той обхвана с ръце хълбоците й и я повдигна върху масата, като пренебрегна неубедителните й протести.
— Искам те, Дилета миа, моя страст! И то сега! Не се съпротивлявай… — Той хвана с едната си ръка дълбокото деколте на блузата й и я разкъса яростно, оголвайки гърдите й. Устните му ги обходиха бавно и решително и се спряха на щръкналите й, болезнено чувствителни зърна, тя простена леко, а после, когато зъбите му леко захапаха първо едното, а след това другото, извика силно. И тогава, докато все още стоеше изправен между краката й, ръцете му, които с яростно нетърпение се бореха с колана и упорития цип, ги отвориха с едно последно гневно дърпане и захвърлиха тесните й джинси настрана.
Тя не си спомняше много от това, което се случи после, освен че беше нещо диво и яростно като лятна буря, която помете всичко с изключение на онова чувство в нея, което растеше, растеше и заливаше всичко в очакване на начупеният сребърен меч на светкавицата, който я разсече на две, проникна през нея и я освободи… а после я остави тръпнеща от отзвучаващите пулсации, като гръмотевица, заглъхваща в далечината, като дълбокия му дрезгав глас, когато й извика:
— Дилета! Едновременно проклятие и нежност.
Сара имаше чувството, че е била някъде далече, далече, може би отвъд реалността, с която точно в момента нямаше желание да се сблъсква. Не и сега, когато съзнанието за всичко я разтърси и прекалено бързо я върна към студения разсъдък, сякаш изцеждайки от тялото й и последната капчица чувство. И тогава най-после тя осъзна някак като в мъгла, че отново е способна да мисли. И в същия момент разбра, че би предпочела да не го прави.
Жената, която буйно, разпалено бе предизвикала случилото се току-що, не можеше да бъде тя. Не и прагматичната Сара, която винаги можеше да държи нещата под контрол, тази, която вече беше решила да захвърли всичко и да остави зад себе си това невъзможно, почти комично положение.
Трябваше само да…
Трябваше само да обърне глава… тя го направи и устните й срещнаха грапавата му кожа с набола брада, която й напомняше за дрезгавия му глас.
— Мм…! — въздъхна тя, а устните й леко захапаха ъгълчето а строгата му, несвикнала да се усмихва уста. Ръцете й се сключиха здраво около врата му. Вече отпуснала се, тя се чуваше приятно отмаляла и размекната. Не беше напрегната, нито така ядосана, както по-рано.
— Каква страстна, покварена малка мръсница си ти! — дрезгавият му глас напомняше гранит и се стремеше да разкъса и унищожи усещането й за задоволеност и пълнота. — Дори в миговете на върховна страст продължавам да се чудя кого и какво си представяш зад здраво стиснатите си очи. Чудя се дали някога си се чувствала напълно задоволена. И може ли един мъж да е достатъчен за жена като теб?
Както разбра със закъснение, той я беше обладал без дори да си направи труда да си свали дрехите, но поне след това я вдигна грубо и я отнесе в мрака на засенчената си със щори стая, където без много загриженост и нежност я остави на леглото, за да се съблече, преди отново да се присъедини към нея. Претърколи се отгоре й и грубо я привлече към себе си, а ръцете му бавно се плъзнаха по гърба й с чувство за притежание и дивашка наслада, като докосваха и мачкаха меката й като коприна кожа, докато най- накрая се спряха в тежката й гъста коса и останаха там едва ли не против волята си.
— Е? — бодна я гласът му. — Къде е обичайният ти рязък отговор? Или си твърде зашеметена от присъствието си в леглото на Синята брада?
Сара примигна, когато той леко подръпна косата й, и усети как тревогата измества чувството на приятна отмала. Тя се стегна и каза с хладна любезност:
— Как да не съм зашеметена, след като ти толкова се стараеш… Но наистина ли трябва да отговоря на всички тези въпроси, с които направо ме засипа? Искам да кажа, че ще го направя, при положение, че отговорите биха те възбудили, но иначе… защо да губим време в приказки, както казваше майка ми?
Едва ли не с презрение той докосна с палец пулсиращата вена на шията й.
— Наистина, защо да губим време в приказки! Какво друго предлагаш или се надяваш да спечелиш? Караш ме да си задавам въпроси, чиито отговори би трябвало вече да знам. Например защо понякога си като мед — топла, сладка, любезна, а друг път си като оцет, дори два пъти по-остра и груба! — Пръстите му обхванаха гърлото й много леко, едва докосвайки кожата. Тя лежеше неподвижно, странно спокойна, и гледаше, без да продума, мрачното му, затворено лице.
Имаше чувството, че поглъща чрез някаква странна осмоза гнева, горчивината и безсилието, с които той я нападаше. Поглъщаше ги… и ги неутрализираше.
— Е? — Гласът му беше станал по-груб и по-дрезгав и той сякаш с усилие премести ръцете си върху раменете й. — Няма ли какво повече да кажеш, както си лежиш там и ме гледаш с тези твои студени, нефритенозелени очи, които никога не издават нищо. Този път по-добре ми отговори или…
— Какво искаш да чуеш от мен?
— Истината, за разнообразие. Защо лъжеш толкова много?
— Защото ти очакваш да те лъжа, разбира се. Даже да ти кажа истината, пак няма да ми повярваш. Затова… — Изненадана, че гласът й звучи равно и почти отчуждено, Сара остави думите й да заглъхнат и сви рамене, преборвайки се с тежестта на ръцете му.
