— И така… след като се впуснахме в този откровен и интимен разговор, защо поне един път не кажеш истината? Гарантирам ти, че не би могла да ме шокираш. — Той измамно леко погали устните й със своите и небрежно се плъзна в нея. — Усетих например, че между теб и Анджело се зараждат доста сериозни отношения.
— Анджело? — повтори тя неопределено и беше възнаградена с ръмжене.
— Да. Онзи със скрития мотоциклет. Каква марка каза, че е?
— „Хонда“, струва ми се. О, да, той беше много симпатичен и доста мил според мен. Така зяпаше синината на лицето ми, че ми стана неудобно. А на теб? Мислиш ли, че и Анджело бие жените си? Ако е така, изобщо не искам да се разхождам на мотоциклет с него! А сигурно и Карло не би одобрил това, как мислиш?
— Ти… — Прошепнатата мръсотия, която той не се опита да преглътне, сякаш завибрира между тях, а той продължи грубо: — Карло! Ако имаш ум в главата си, повече няма да споменаваш Карло — и двамата знаем от доста време, че Карло не е за теб, нито пък ти си за Карло, който още не умее да се справя с безскрупулни, прагматични кучки като теб! А колкото до Анджело… не си губи времето да правиш планове. Няма да ходиш на никакви разходки с новата му хонда, всъщност няма никакви изгледи да го видиш отново освен в сънищата си или в сексуалните си фантазии!
— Какво искаш да кажеш с това, че аз няма да… мисля, че ти си този, който живее с фантазии отпреди векове, заобиколен от робини — купени или взети насила. Ще се виждам с Анджело, ако пожелая — тогава не те чух да възразяваш, нали? Въпреки пистолета си и грубите заплахи ти май се страхуваш от него и от това, което той символизира! Защото по някакъв начин Анджело е твоето друго аз, нали? Само че той е рожба на любов и страст, а не на чувство за дълг като… — Тя спря точно навреме потока остри, жлъчни думи, които имаха за цел да причинят болка.
— Защо млъкна? — попита той много тихо, но в тона му трептеше заплашителна нотка, която я накара да затаи дъх. — Не изоставяй темата, която очевидно така много те интересува. Анджело, детето на любовта, когото смяташ за толкова симпатичен, и който е разбрал каква си — дотолкова, че се е осмелил да те покани на разходка с мотоциклета си… чудя се докъде.
— Виж… — Тя се постара гласът й да не трепери от многообразието от чувства, в които още не бе успяла да се оправи. — Мисля, че не стигнахме до никъде в цялата тази работа! Анджело всъщност не се интересува от мен, той е един от почитателите на Мона. Не забеляза ли, че я наричаше „несравнимата“ с подчертано нежен тон? Свикнала съм с това — от километър мога да разпозная страстните обожатели на мама Мона.
— А, да… всички имаме майки, нали. Твоята поне е нарекла с подходящо име своята рожба на любовта. Дилайт. Дилета миа… „О, луна на моята наслада“… — Той превърна Цитата в презрителна пародия, претъркулвайки се върху нея, за да се намести между бедрата й, въпреки закъснелите й опити да го отблъсне. Подпрян на лакът и надвесен над нея, той продължаваше да впива едната си ръка в косите й, докато другата се движеше нагоре-надолу по влажното й от пот тяло, задържаше се върху хълбока и бедрото й, минаваше като полъх между телата им и накрая влудяващо бавно се придвижи към гърдите й.
— Спри…! — Тя безуспешно се опитваше да го отблъсне. — Аз… аз… не трябва…
— Замълчи, за бога! — Гласът му я шибна свирепо и рязко като плесник през лицето. — Трябва и ти го знаеш много добре, каквато си лицемерка, Дилета!
— Аз… искам… да не ме наричаш така!
— Да не те наричам с името ти? Но аз мога да се сетя и за други имена, с които да те наричам и които показват каква си и колко струваш, ако предпочиташ. Може би това те възбужда?
— Още по-малко от едно изнасилване!
— Все още не ми се е налагало да те насилвам! — Той се изсмя рязко и неприятно, плъзгайки ръцете си нагоре по нейните, докато хвана китките й като в белезници. — Не мисля, че някой мъж би се затруднил да те възбуди и накара да го желаеш. Да ти покажа ли как?
„Не му се налагаше“, помисли си Сара отчаяно още преди да беше започнал. Извратената мазохистка, в която се беше превърнала, вече го искаше с тялото си и се изви нагоре към него.
— Целуни ме, както би целунала любовник, който ти харесва… мъж, който не те познава и би могъл да падне в капана на меките ти, чувствени устни…
Тя искаше да го целуне! Защо да се бори с един напълно нормален, естествен порив? По-късно можеше да се мрази и презира задето е отговорила на очакванията му, на желанията му. За момента беше в състояние да реагира само инстинктивно, без да мисли, протягайки ръце да приеме заплахата и твърдостта на тялото му и срещайки устните му със своите в желаната от него целувка.
33
Цели дни отминаваха като миг — време, в което Сара нарочно и съзнателно не спореше със себе си, нито се опитваше да разсъждава. Тя беше абсолютната епикурейка — глезената одалиска, за която харемът не беше затвор, а наслада. Защо? Най-коварно покваряващият въпрос!
Отдавайки се на нещо, което беше единствено чиста страст, Сара прекарваше часове гола под слънцето на уединената си тераса, без да мисли за нищо конкретно, докато поглъщаше горещината и загара, който слънцето придаваше на тялото й. Никой от прислужниците, дори и Серафина, не я безпокоеше в тези моменти, но понякога тя усещаше почти физически хладината на сянката му, която падаше върху тялото й, точно преди той да легне до нея и в нея там под слънцето и безграничната тъмна синева на небето.
Понякога той идваше при нея, докато тя лежеше във ваната, друг път сам я отнасяше там. И сега, вместо официални вечери, той нареждаше да й носят храната в стаята и вечеряше там с нея — понякога настояваше да разговарят, друг път само я гледаше, казвайки единствено няколко кратки думи, преди да я вдигне от стола и да я хвърли на леглото. В такъв момент той явно изпитваше удоволствие да разкъсва дрехите й и да я оставя гола, само с подаръците, които й правеше — тънка златна верижка около хълбоците й с висящ точно на пъпа й рубин и гривна за глезена от малки рубини, инкрустирани върху тънка златна плетеница. Символи на робството? Тя му беше казала това в изблик на гняв, който караше очите й да искрят, докато се опитваше да го отблъсне от себе си. Зашеметена от страст или не, у нея все пак беше останал достатъчно здрав разум да не желае да се превърне в негова малка играчка.
— Ама ти си точно това! — подиграваше й се той, като се смееше на внезапния й гняв, докато я обръщаше по корем и я притискаше с тежестта на тялото си, закопчавайки небрежно верижката с рубини. — Защо и аз да не се присъединя към останалите, които са си поиграли с теб? Имаш ли отговор на това? — Без да може да направи нещо, тя усети как здравите му пръсти обхващат глезена й и издърпват крака й нагоре и назад.
— Престани! Отвратително животно си, да знаеш. Така да ме дърпаш, да ме насилваш. Мразя те!
— Наистина ли? Значи не мразиш достатъчно силно, кукло!
В неговото „момиченце“ се долавяше презрителна грубост, която накара Сара да се свие, макар че през дългите часове под жаркото слънце, докато си отправяше строги упреци, тя мълчаливо се беше заклела да остане невъзмутима. Да приеме факта, че тялото й, изглежда, желаеше този невъзможен, омразен, арогантен мъж. Естествено нямаше никакви чувства. Как би могло да има? Тя наистина го мразеше — това коравосърдечно, безскрупулно копеле. Не мразела достатъчно, как не! Ами тя… тя…
Не беше честно да й причинява това, да я кара да очаква, да предвкусва и да желае изпълнената с надежди дива насита, която тялото му й предлагаше. Тя можеше да се погледне отстрани, потънала в мислите си, да посочи всички рискове, опасности и илюзии, а също и онази проклета слабост, която я държеше впримчена във фино изплетената мрежа на заблуждението и нерешителността. И все пак нищо от това нямаше значение, дори и мисълта за Дилайт и какво е станало с нея, с татко, с чичо Тео… Съзнанието й се беше превърнало в изтрита дъска, в гъба, способна да попива единствено чувства. Ако погледнеше от позицията на прагматизма…
Но до момента в действията й — или в бездействието й — нямаше никакъв прагматизъм нито логика. Защо продължаваше да стои тук при тези унизителни условия, които той й беше наложил, след като можеше лесно да се освободи в който и да е момент просто като му каже истината? Той можеше да избухне — сигурно щеше да я удари в гнева си, както беше правил и преди. Но в крайна сметка сигурно щеше да я
