пусне и всичко щеше да свърши; от гледна точка на бъдещето това щеше да остане само една забавно, макар и доста рисковано приключение, което можеше да разкаже на най-близките си приятели или да включи в мемоарите си.
Хайде, Сара! Знаеш, че рано или късно той ще научи истината, така че, защо не си спестиш страданията и не си признаеш всичко сега? Преди той да дойде отново и с огромни животински крачки да прекоси за миг стаята… преди да те докосне, да те погълне и да станеш беззащитна. О, как мразеше вече този подигравателен, гълчащ глас в съзнанието си, помисли си Сара разтревожено. Защо не можеше да контролира мислите си?
Слънцето препичаше почти непоносимо и тя неохотно потърси сянката — тъмнината и прохладата. Влизайки отново в стаята си, Сара трябваше да спре на прага, докато очите й отново започнат да виждат. Първото нещо, което забеляза, беше отражението си в стената… приличаше на дива полинезийска принцеса с порасналата си гъста коса и загорялата си от слънцето кожа, която вече беше тъмна почти колкото неговата. Стоейки там гола в полумрака, озарена от светлината на слънцето, което топлеше гърба й и струеше покрай нея, отразявайки се в стената с почти ослепителна яркост, тя откри в себе си нещо едновременно кокетно и първично, което не беше виждала преди.
Тя беше тук, защото искаше. Защото искаше… Щеше й се веднага да заличи тази мисъл от съзнанието си. Да забрави за желанието. Макар то очевидно да прерастваше в нужда. Временно отклонение — забрави! Намръщвайки се на отражението си, Сара като на игра започна да се оглежда критично. Май не би било зле да отслабне още малко. Може би около ханша, но не и на друго място, в никакъв случай в бюста. Слава богу, тялото й беше стегнато, гъвкаво и силно. Атлетично тяло, докато това на Дилайт винаги е било по- чувствено. На онзи огромен екран беше тялото на Дилайт и лицето на Дилайт… и никой, дори и Марко, не беше забелязал някаква разлика. Но тогава — устните й се изкривиха в усмивка, едновременно тайнствена и чувствена, която сякаш не беше нейна, и тя бавно като котка протегна ръце над главата. Но тогава… промърмори тя наум с дълбоко женско задоволство, докато лениво продължаваше да изучава отражението си в огледалото, той желае именно моето тяло и не може да спре да го желае. Все едно как ме нарича и за каква ме мисли, аз почти не съм се преструвала пред него и Сара е тази, която той превърна в своя любовница, именно моят ум продължава да го интригува.
Сара примигна и нервно прокара пръсти през косата си, прекоси бързо стаята и грабна копринения халат от долния край на леглото, където го беше оставила Серафина. Огледала! Как само беше започнала да разсъждава — по-скоро с тялото и сетивата, а не с главата си. Всъщност беше забравила да мисли истински. Защото за разнообразие й се искаше да не мисли, да се отпусне и да се остави на чувствата. Защото беше полудяла!
В дневната й вече имаше хладилник, зареден с бяло вино, лед и минерална вода „Евиан“ — знак на внимание от страна на дука, кой друг? За настоящата му любовница — настоящата обитателка на покоите на майка му. Не е ли била и тя всъщност една затворничка? Сара и по-рано често си беше задавала този въпрос, както направи и сега, докато изваждаше от хладилника охладена чаша, сипваше лед и наливаше от студената течност, за която в този миг копнееше пресъхналото й гърло. Хладнокръвна. Докато беше тук, тя не можеше да бъде хладнокръвна. Сара пристегна едва ли не със злоба колана на тънкия копринен халат и отново започна да крачи из стаята, като избягваше отражението си в огледалата. Някъде отзад дочу мекия шум на течаща вода. Ваната й… Серафина знаеше, че горе-долу по това време тя се скриваше вътре от слънцето и искаше да вземе вана, преди да заспи. Но кога и как това се беше превърнало в установена практика?
„Трябва да се махна!“ надигна се писък в съзнанието й и тя вече беше тръгнала към вратата без ключалка, вървейки бързо и инстинктивно с босите си крака, когато тя се отвори широко.
Той стоеше безгрижно с гръб, опрян на масивната дървена врата, облечен в костюма си за езда, който го правеше да изглежда почти като животно, с медальона от злато и смарагди с изображение на вълк, проблясващ върху тъмните косми на гърдите му, леко разкрачил обутите си в ботуши крака, и я оглеждаше от главата до петите, вдигнал язвително вежди.
Проклет да бъде, проклет да бъде! Защо самото му присъствие, само един поглед към него караха коленете й да омекват? Сара несъзнателно протегна назад ръка, впи здраво пръсти в облегалката на един стол и усещането, че се е хванала за нещо солидно и твърдо, я накара да изправи гръб.
— Всъщност се надявах да не те срещна, скъпи. Мислех… да поплувам, може би. Да пояздя и усетя полъха на вятъра върху лицето си. Да се почувствам свободна, ако знаеш значението на тази дума…
— Винаги си била свободна, Дилета! — Ръцете му, които вече познаваше толкова добре, нетърпеливо огъваха камшика за езда, докато тъмните му очи изучаваха лицето й. — Свободна да направиш своя избор, както и да поемеш своя риск. Какъв вид езда имаше предвид? Ако желанията ти не включват нова мощна хонда или десеткаратов диамант, може и да ме убедиш да ги задоволя!
Да убедиш… да задоволя…! Ако не беше запазила известен контрол, помисли си Сара вбесена, би могла… да започне да пръска слюнки от гняв. Така както стояха нещата, наложи й се да си поеме дълбоко дъх, преди да е в състояние да заговори с хаплива нотка в гласа си:
— Не мислиш ли, че играта вече свърши? Искам да кажа… смятам, че вече доказа каквото там искаше да докажеш и сигурно си не по-малко отегчен от мен! Затова не можем ли да кажем, че сме квит…?
Естествено, докато с хладен и безизразен тон изричаше всички точни и логични неща, тя усети как вътрешно се стяга, борейки се да овладее непозволеното туптене на сърцето си. Защо продължаваше да я гледа мълчаливо? Защо не каза или не направи нещо, което с трясък би я върнало към реалността и здравия разум?
Въпреки че гласът му беше достатъчно тих — с режещи нотки в кадифения тон — именно начинът, по който камшикът за езда едва не се счупи под несъзнателния натиск на загорелите му от слънцето ръце, я прикова на място.
— Значи си отегчена, бедничката ми? Толкова бързо ти омръзна компанията само на един мъж? Изгубена в тази непозната обстановка, без дива дискомузика, без ярки нощни светлини и без съчувстващ режисьор или колега, който да ти подава точните реплики — и точните реакции! — Той още не беше помръднал, но тя почти си представяше жилването на
камшика, който той държеше върху гърдите й, и трябва неволно да се беше отдръпнала от него, защото той подигравателно изкриви устни в някаква пародия на усмивка. — Хубаво е, че знам каква лъжкиня си, иначе можеше и да успееш да ме разтревожиш. Как ме гледаш само, облечена в бледозелена коприна, която едновременно прилепва и разкрива… какво виждам в тези измамни изумрудени очи, радост моя? Да не се страхуваш от това камшиче за езда, което държа, и от белезите, които би могло да остави върху меката ти, позлатена от слънцето кожа? Или ме предизвикваш?
Докато стоеше вцепенена, а двете й ръце стискаха така силно облегалката на стола зад нея, че тя имаше усещането, че пръстите й биха могли да се счупят от напрежението, Сара осъзна, че гледа с ужас, като хипнотизирана, как той прокарва през пръстите си сплетения ремък, а после с почти презрителна нежност го плъзга по раменете й и през гърдите й.
— Сигурно си права да не ми отговаряш, съкровище! Защото съм убеден, че вече знаеш отговорите на всички тези въпроси, нали? — Той повдигна брадичката й с дръжката на камшика си за езда, заставяйки я да го погледне, след това го прокара надолу по извитата й шия и разтвори коприната на небрежно вързания й халат, а после, без тя да може да му попречи, го остави да спре заплашително между бедрата й.
— Ти си лъжец и лицемер, не аз! — Думите едва излязоха през внезапно вцепенилите се устни. — Недей!
— Не? Но след като определено ми показа, че още не съм се научил да те задоволявам достатъчно, за да не се чувстваш отегчена, не можех да не се запитам…
— Престани! Ти, садистично…
Натискът се усили и я накара да се задъха, а после с една груба, грозна дума Марко захвърли камшика с такава сила, че той повлече със себе си вазата, която се разби в стената. Едната му ръка се впи в гъстата й коса и дръпна главата й назад, а другата се зарови свойски в тънката коприна, докато той я притегляше към себе си, а гласът му я пронизваше като острието на назъбен нож.
— Жените като теб се нуждаят от този тип мъже, който ти наричаш „садисти“! Не — стой мирна, или ще се изкуша да използвам онзи малък камшик върху теб! Кучка! — Пръстите му се впиха в нея и тя извика недоволно. — Още не си ме изкушила да те ударя, но лесно мога да стигна до там и ти го знаеш, нали? А в
