всичките си подигравателно лекомислени и неискрени думи, той ще дойде да я потърси отново, като вълк, който надушва плячката си и обикаля около нея… дава й време да се уплаши до смърт, преди да я убие. О, ще се върне и още как! Не й даде възможност да се смее последна, преди да си замине. Точно затова още не си беше отишла. Разбира се, фактът, че би могла да си тръгне, когато пожелае, променяше всичко. Само ще го изчака да отстъпи още веднъж. Още един път — ще му докаже, че все още я желае — и наистина ще изчезне от живота му завинаги.
В крайна сметка Серафина беше тази, която върна Сара към действителността. Серафина с нейните строги забележки, а преди това „мистериозната“ поява на няколко от най-новите клюкарски списания на балкона й.
Списанията естествено бяха знак на внимание от Анджело, кой друг. Майка й се усмихваше загадъчно от корицата на едно от тях, напомняйки на Сара, че в този момент Мама Мона е само на няколко километра от нея, в Каляри. Докато ги прелистваше нетърпеливо, Сара попадна (несъмнено както Анджело беше предвидил) на някои неприлични статии не за някой друг, а за Марко. Дук ди Кавалиери беше представен като световен плейбой въпреки всичките му успехи и печалби в бизнеса. Една от статиите се занимаваше така наречената му „настояща“ любовница — френска модна дизайнерка с известна репутация. Друга беше посветена на предишните му любовници и на пословичното му непостоянство и безчувственост — никога не задържал жена повече от шест месеца и ги напускал, за да отиде при следващата, без да ги предупреди.
Е, тя знаеше, беше усетила, без да трябва да й се казва каква е истинската му същност! Кой беше лицемерът в случая? Защо не се върнеше, да бъде проклета черната му душа, за да му хвърли в лицето истината за него?
Сара беше чула хеликоптера да излита и след четиридесет и осем часа още не се беше върнал. Какво правеше той? Какво целеше? Тя просто нямаше да бъде тук, когато той посмееше да се върне. Да я държи тук за свое ползване — никога! В края на краищата той ще разбере, че е бил направен на глупак и това ще е само част от отмъщението й. Той ще стане за посмешище, ако не го пратят в затвора за отвличането й. На процеса тя ще бъде в девственобяла рокля и ще плаче много и той никога няма да го преживее. Ако не друг, татко ще погрижи за това!
Както обикновено, тя правеше слънчеви бани на уединената си тераса, и мислите й бяха единствената й компания, докато и ако той се върнеше.
Бъди практична, Сара!… О, да, беше лесно да си говори така, да размахва предупредително пръст срещу себе си въпреки пълната си безпомощност пред опасността, която беше усетила и пред която още не беше готова да се изправи. Той можеше никога да не се върне. Доколкото го познаваш вече те е забравил. Още една бройка за статистиката! И все пак имаше дни и нощи, когато беше разговарял с нея, сякаш забравяйки кой е той и коя е тя, според него, и беше позволил на горчивината да изплува. Бяха се хранили заедно, бяха спорили… и бяха се дуелирали. Бяха се любили въпреки всички онези цинични и някак отхвърлящи думи, които беше използвал, сякаш му беше необходимо да сведе това, което се зараждаше между тях, до грубите думи, които не обясняваха и не означаваха нищо.
Още по-добре, че си беше тръгнал тогава — оставяйки й време да си поеме дъх, да помисли и прецени нещата.
Тя лежеше на слънцето, оставяйки топлината му да проникне през порите й, докато съзнанието й оставаше замъглено и далечно, когато Серафина влезе — нарушавайки уединението й за пръв път след онзи първи път, доколкото Сара можеше да си спомни.
— Синьорина… моля да се събудите. Не е безопасно да се спи на нашето жарко слънце.
О, боже — трябва да беше забравила всякакво приличие, откакто дойде тук. При тази мисъл Сара се обърна лениво по гръб и закри с ръка очите си.
— Какво има…? Само това ли? Или дукът е благоволил да се върне? — Тя не можа да прикрие язвителната нотка в гласа си, докато правеше своята саркастична забележка. Жената не каза нищо и тя продължи в същия безгрижен тон. — Ако се е върнал, непременно му кажи, че съм по-отегчена от всякога! Не ми харесва да ме държат затворена против волята ми. Или той постъпва така с всичките си жени?
— Вие, синьорина, сте единствената жена, която Негова светлост е водил тук, в двореца. Да, всички научавахме от случайно попаднал ни вестник за някои от другите му… интереси, но той никога не е водил друга тук. Никога… Простете ми, синьорина, че ви говоря толкова откровено, но понякога така е по-добре. Аз съм стара и съм видяла много, но…
— Съжалявам, Серафина. — Докато се изправяше неохотно, на Сара й се искаше да има нещо, с което да се покрие, и тя прие с благодарност памучната роба с индиански мотиви, която жената безмълвно й подаде. Чувстваше се зашеметена не само от слънцето, а и от внезапния изблик на откровеност от страна на Серафина. Какво се опитваше да й каже? И как би трябвало да й отговори?
Сара спечели малко време, докато завързваше тънкия памучен саронг около гърдите си. Но без да знае защо, умът й работеше трескаво. „Неговите интереси…“ беше казала Серафина с одобрителен тон. По дяволите, тя никога нямаше да одобри мъж, който държеше легион любовници — на практика всяка жена, която му хванеше окото. И беше толкова лицемерен, че отказваше на по-малкия си брат правото да се ожени за жената, която обича, докато той самият беше обладал и използвал същата тази жена — той поне така смяташе — без да го е грижа за нейните желания, нито за последствията от своенравната му постъпка.
— Серафина… какво се опитваш да кажеш? Започват да ми омръзват тези увъртания или прояви на груба сила. Мисля, че трябва скоро да се махна от тук, сигурно разбираш това?
Серафина сякаш нарочно отказваше да разбере и вместо това говореше за незначителни неща.
— Стояхте прекалено много на слънце, нали ви казах? Може да стане опасно… Моля да влезете с мен вътре, синьорина.
На Серафина й трябваше доста време да си дойде на думата, макар че очевидно беше дошла с намерението да каже нещо, помисли си Сара нетърпеливо, докато позволяваше да й се карат и да я гълчат като дете, дори да я отведат до ваната с целия й напарфюмиран мраморен разкош. Истинска вградена вана! Символ на упадък, направена за разглезени одалиски, чието единствено задължение беше да доставят удоволствие на арогантния си господар. Тази мисъл успя да откъсне Сара от нежелания, ненужен спомен за силните загорели пръсти, насапунисващи гърба й и цялото й тяло…
Защо в тази иначе луксозна обстановка на огромната баня липсваше душ? В крайна сметка той имаше!
— Серафина…?
Старата жена с изправен гръб, завита на стегнат кок коса и тъмни дрехи, обикновено оставяше Сара сама във ваната, но този следобед сякаш си търсеше оправдание да остане, като внимателно проверяваше огромния куп винаги готови пухкави хавлии и количеството масла и прахове за вана в кристалните им шишенца. Серафина сякаш си отдъхна, когато Сара реши да я заговори.
— Да, синьорина?
— Серафина, кога е поставена тази… тази необичайно голяма вана тук? И защо няма един модерен, практичен душ?
— Мисля, че при предишния дук, синьорина. Титлата е много стара и това е много стара част от двореца. Но когато първата дукеса видя тези стаи, тя ги пожела за себе си — помня, че моята майка така казваше, а по онова време тя работеше тук на моята длъжност. Аз самата бях много млада, но трябваше да започна работа тук на петнадесет години. Спомням си дукесата — и двете дукеси — много добре. Далеч преди да поставят модерно отопление, аз помагах да качват тук големите чайници с гореща вода. Ах! Колко много чайници трябваха!
След като започна да говори, обикновено необщителната икономка стана почти словоохотлива и Сара едва успя да се въздържи да не извие вежди в недоумение. Е, в крайна сметка Серафина имаше много човечност в себе си, макар все пак да беше трудно да си я представи като петнадесетгодишно момиче, бъхтещо се по безбройните стълби с тежки чайници гореща вода. Бедната, имала ли е изобщо нормално, безгрижно детство?
— Може би отегчавам синьорината… всички тези неща са станали преди много години и някои от тях вече са забравени!
— О, не, не! — каза Сара бързо, като любопитството й надделя. — Моля те! Има толкова много неща, за
