— И двата са малко широки, но ще поръчаме да ги стеснят. Ще разполагаш с толкова бижута, колкото пожелаеш.
Принцът приближи и Джини се взря в него.
— Виржини, малка алена роза, отворила листенца за мен. Караш ме да забравям, че човек не бива да се влюбва в съпругата си. Бих искал все още да сме в океана, при това съвсем сами. С теб мога да обиколя света, без да забележа, че времето минава.
— Значи искате да кажете, че наистина сме женени? Не помня… всъщност спомням си нещо, но тогава не бях съвсем на себе си…
Той седна на леглото до нея, отмятайки кичур коса от слепоочието й.
— Даде съгласието си без никакво колебание, на чист руски език. Сигурен съм, че изобщо няма да ти е трудно да научиш този език. В езика на любовта обаче за теб няма никакви тайни. Виржини — рече той и гласът му прозвуча по-приглушено, — бих искал да ти напомня само как прекарахме по-голямата част от вчерашната нощ, ти и аз. За съжаление вече няма мъгла, която да попречи на влизането ни в пристанището. Мога ли да ти бъда от полза при обличането?
По-късно, докато хванати под ръка с принца, слизаха по люлеещото се подвижно мостче, следвани плътно от граф Черников, Джини имаше усещането, че участва в някакъв странен сън. Опитваше се да си спомни… и спомените сякаш бяха част от същия сън. Бе се оставила на целувките на Иван… рецитирала му бе някакво стихче. След това капитанът ги бе венчал. Иван преведе думите му и тя бе отвърнала с тих глас.
Двама от офицерите бяха влезли в ролята на свидетели, а след това… след това Иван я бе пренесъл на ръце през прага на каютата й и тя пламенно и безсрамно бе отвърнала на милувките му.
— Защо сте толкова нетърпеливи, млади хора? — Гласът на граф Черников бе прозвучал раздразнено. — Можехте да изчакате и да се венчаете както подобава, в църква. Защо избрахте точно вечерта, в която бях неразположен?
— Има неща, които не бива да се отлагат — Иван плътно обви ръка около талията на Джини, която, изгълта без никаква съпротива едно „успокоително прахче“, не пророни нито дума, защото замайващото, странно усещане за немощ я правеше безсилна да се съпротивлява. Какво значение имаше вече? И без друго една част от душата й бе мъртва.
— Ах, господин сенатор! Мога ли да ви представя принцеса Сарканова? Венчаха се на борда, едва вчера.
Мащехата й Соня, с обляно от сълзи лице, изглеждаше както винаги. А баща й… но той не бе неин баща, какво да каже за него? Не бе изгубил нищо от чара си. Леко посивелите слепоочия го правеха само по-достолепен.
— Джини! Дете мое!
Той я прегърна, при което Джини долови лек мирис на тютюн и одеколон. Бе ред на Соня да допре за един кратък миг парфюмираната си, все още мокра от сълзи буза до тази на момичето.
— О, Джини! Ако знаеше… но скъпа моя, толкова се радваме за теб!
За нейно щастие Иван я бранеше от репортерите, които се тълпяха около тях, зяпаха ги и ги обсипваха с въпроси.
— Принцесо, добре дошла? Сега, когато се завръщате, как ви се струват Съединените щати?
— Какво мислите за революцията в Мексико?
— Знаете за екзекуцията на император Максимилиан, нали? Какви бяха впечатленията ви от него?
— Моля ви, господа, съпругата ми е много уморена. Освен това вижда родителите си за пръв път след дълга раздяла. Оставете ни малко на спокойствие. Да, по-късно тя ще отговори на вашите въпроси, уверявам ви. Да, ще останем известно време. Ще имате много други възможности.
— По-късно, по-късно, приятели! Ще се радвам да дам изявление, но по-късно, когато откарам дъщеря си у дома.
Домът на сенаторът се намираше на престижния Ринкън Хил. Джини обаче бе прекалено уморена, за да обърне внимание на великолепието му или на пътуването по стръмните, постоянно спускащи и изкачващи се улици на Сан Франциско. Чувстваше известно облекчение от това, че Иван бе до нея и бе посрещнал любопитните въпроси на репортерите.
— Надявам се, че стаята ще ти хареса — бъбреше Соня, при което сините й очи гледаха момичето странно угрижени, с някакъв непознат на Джини израз. — Тук ще бъдете на спокойствие…
Думите й заглъхнаха и жената импулсивно взе между дланите си студената ръка на доведената си дъщеря.
— Джини, какво е станало с теб? Ти… щастлива ли си? Вече си омъжена… о, скъпа моя!
Джини загърби прозореца и леко смръщи чело.
— Защо го казваш с такъв тон? Мислех, че това е, което искахте ти и… баща ми.
Соня заговори малко по-бързо, хапейки устни.
— Да, разбира се! Ние искахме да си… да си щастлива! Но, Джини, толкова бързо, толкова ненадейно? Сигурна ли си, че…
— Нямаше нужда да се чака повече, нали? — гласът на Джини звучеше хладно. — А и Иван искаше да ме представи на хората като своя съпруга. Освен това — сега гласът й бе дрезгав — не исках да ви създавам грижи с един скандал. Мислиш ли, че венчавката ми ще сложи точка на клюките?
— Джини! — нотката на изненада бе недвусмислена. — Толкова си се променила!
— Разбира се, че съм се променила! Скъпа Соня, нали няма да се преструваме, че нищо не се е случило от раздялата ни насам? Трябва ли да изброявам събитията, предизвикали промяната, която ти сама забеляза?
Джини веднага съжали, виждайки израза на Соня.
— Извинявай. Преуморена съм, както се изразява Иван. Предполагам, че трябваше да си почина.
Големите, порцелановосини очи на Соня се взираха в нея.
Ще ти изпратя Тили. Помниш ли я? Толкова се радваше, че ще те види отново. А по-късно… предполагам, ще искаш да си вземеш собствена камериерка. Но това може да почака, нали? — И двете се престориха, че не забелязват изкуствената нотка, прозвучала в последните й думи. Джини се остави на целувката на мащехата си и пресилено се усмихна.
— Да, сигурно всичко ще изглежда по-иначе, когато си отдъхна. Благодаря за всичко. И най-вече за търпението ти към мен.
През прозореца в далечината се виждаше заливът. Под нея се простираше градът, сякаш подканващ на разходка. Макар и с опасност да изглежда неблагодарна, Джини се радваше да остане няколко мига насаме.
Защо всичко, включително и неотдавнашната й женитба, изглеждаше толкова нереално? Тежестта на пръстените непрекъснато й напомняше, че сега бе принцеса Сарканова. Съпруга на Иван, не на Стив. Този брак „баща“ й не можеше да разтрогне!
— Госпожице Джини, госпожице Джини!
Почти не бе усетила отварянето на вратата. Неочаквано забеляза Тили, която стоеше на прага и я наблюдаваше с големите си очи.
— О, госпожице! Имах предвид, госпожо… още не мога да повярвам! Вие се върнахте, след толкова много време, а отгоре на всичко омъжена! Господинът е такъв хубавец! При това е и аристократ! Нямате представа колко се радваме за вас всички ние, госпожо.
Очите им се срещнаха и в Джини неочаквано почувства, че мислят за едно и също. Не за Иван, а за друг един мъж. За един тъмнокос, синеок бандит с кръстосани на гърдите патрондаши, който бе вдигнал Джини на коня си и я бе отвлякъл. За мъжа, с когото тя се бе борила, бе мразила и все пак накрая бе обикнала, преброждайки с него половин континент.
10
