Беше гневен и в гнева си чувстваше, че са му нанесли смъртоносен удар.
Не си бе губила времето. Джини — омъжена за друг. Защо това бе по-мъчително от мисълта, че Джини лежи до Карл Хоскинс и съживяват старата си любов? И защо не можеше да я прогони от мисълта си, както бе правил със стотици други жени?
Защото я обичаше. Проклета да е измамната й, лицемерна душичка… наистина я обичаше! И напразно се убеждаваше, че е само наранената гордост, която го караше да се мята като диво животно насам-натам, вместо да спи. Не успяваше да прогони връхлитащите го образи.
Джини с нейните меки, любящи, измамни устни.
— Обичам те, Стив. Само теб.
Защо трябваше да казва това? Защо се бе оказал толкова глупав да я остави сама? Най-голямата грешка в живота му бе да замине за Вера Круз и да я остави. Но след като веднъж го бе направил, поне трябваше да се увери, че няма нещо, което може да я въведе в изкушение. Можеше да я изпрати обратно в малката хасиенда или да настоява да дойде при него в бащиния му дом. Точно това бе възнамерявал да стори в онази нощ, когато пристигна в Гваделупа, мислейки, че ще завари страстната си малка женичка с гореща кръв да го очаква.
Вместо това на възглавницата й лежеше бележка от друг мъж. А самата Джини бе прекарала нощта в чуждо легло в Куернавака. Това, а и фактът, че бе яздил почти цели осемнадесет часа без почивка и нарушавайки всички заповеди, бе накарало чашата да прелее.
Предварително напрегнат, сега той бе изгубил самоконтрол. Ако тогава бе срещнал Джини, бе способен да я удуши е голи ръце.
Вече три месеца оттогава. Войната бе свършила, а с това и неговата армейска служба. През последните седмици се бе занимавал с това да се измъква от куршумите на ловците на глави, които незнайно как бяха научили за пребиваването му по границата. Това още повече бе разпалило гнева му, допринасяйки за решението му окончателно да забрави някогашната си съпруга. Нямаше намерение да се остави да бъде убит само защото баща й още бе по петите му. Бе си помислил дори дали Джини няма пръст в цялата работа. Дали не бе толкова разгневена задето я изостави, че да желае смъртта му? Или сега, омъжена за някакъв руски благородник, не желаеше да си спомня за своето жалко минало, знаейки, че Стив все още е жив, при това съвсем близо до границата?
Отгоре на всичко и проклетият Бишоп, който му бе изпратил вестта по толкова тайнствен начин! Стив престана да кръстосва стаята, приближавайки се към бюрото до прозореца, върху което лежеше натрупана купчина книжа. Трескаво отстрани някой, търсейки дългия, жълтеникав плик от манилска хартия, донесен му тази сутрин. Той съдържаше съобщението, че господин Джеймс, търговец на добитък от Съединените щати, ще го посети след ден-два, за да обсъдят делови въпроси. Имаше само един вид сделки, които можеха да обсъждат с Бишоп и които нямаха нищо общо с добитъка. Стив с погнуса се взираше в търсения плик. Трябваше да го скъса още когато му го донесоха. Понякога Бишоп имаше странно чувство за хумор! Да, веднъж завинаги бе скъсал с Бишоп и със службата. Обеща на дядо си да поеме хасиендата и вече бе изпратил на Бишоп официален отказ. Отсега нататък можеше напълно да разполага с живота си и пътуванията, които възнамеряваше да предприеме, щяха да бъдат по негово желание и за собствено удоволствие.
„Веднага трябваше да скъсам проклетото писмо“, гневно мислеше Стив. Той се отпусна на стола, който бе поставил недалеч от бюрото, и протегна крака, взирайки се в омразния жълт правоъгълен плик. Но още докато си мислеше това, вече бе отворил плика и извадил изрезката от вестник, която намери вътре.
На силната светлина на лампата черните букви изпъкваха на фона на доста неясната фотография: „Принц и принцеса Сарканови в операта. Младоженците, съпровождани от родителите на принцесата, госпожа Брандо и господин сенаторът Уилям Брандо.“
Всички те бяха застанали малко неестествено пред фотографите, но нито неестествената поза, нито избледнялата фотография можеха да скрият стройната фигура и пленителната осанка, както и чувствения израз на лицето й. Косата й бе вдигната високо, сплетена на кок и само една-единствена дебела къдрица падаше на рамото. Джини носеше диадема, а също и медальон с някакъв огромен скъпоценен камък, полиран във формата на четириъгълник. „Навярно смарагд“, трезво обмисляше Стив, взирайки се във фотографията. Нямаше право да изглежда толкова привлекателна. Толкова… непроменена. Не се усмихваше. Облечената й в ръкавица ръка лежеше върху тази на нейния съпруг. „Уличница!“, с неочаквана злоба помисли Стив.
Смачка изрезката от вестник между пръстите си, сякаш беше гърлото на Джини, стана, приближи се към камината и хвърли изрезката в пламъците. Малкото парче хартия за миг се разгоря с ярък пламък, преди, подобно страстта помежду им, да се превърне в пепел. Как е възможно една жена да е толкова лицемерна? Бе имала много случаи да избяга от него и въпреки това го последва, бори се за него, проля много сълзи, а след това като някоя изкусна кокотка се бе измъкнала от калта. Колко глупав се бе оказал, следвайки я и унижавайки се да й обяснява, че я обича!
— Боже мой — тихо и ядно изруга Стив. Трябваше да знае, че не бива да я оставя да се почувства прекалено сигурна в любовта му. Трябваше да я пази. Ако още малко се бяха сближили и бе малко по-твърд с нея, може би щеше да успее да я задържи.
Така бе потънал в тези горчиви мисли, че не чу отварянето на вратата. Гласът на дядо му го сепна и извади от унеса. Стив извърна поглед от пламъците.
— Не зная дали да се радвам, Естебан, че така изцяло си отдаден на работата си. Може би вече не намираш тукашните млади дами за привлекателни?
Дон Франсиско се подпираше на бастун и провлачваше малко единия си крак. След мозъчния удар отпреди няколко месеца, възрастта бе започнала да му личи, при все че той никога нямаше да си го признае. За Стив бе истински шок да го види такъв, но някак успя да скрие изненадата си, забелязвайки гневните искри във вперените в него сини очи.
Сега, когато отново трябваше да отвърне на погледа на дядо си и виждайки набразденото му от бръчки лице — долната му устна висеше малко изпод гъстите бели мустаци — Стив престорено сви рамене, имитирайки лекомисленост.
— Тукашните жени са толкова привлекателни, колкото и преди, дядо, но трябва да призная, че това тук ме занимава много повече. — Той посочи с ръка бюрото и се ухили. — Помислих си дали не ви е правило удоволствие да се занимавате с всичките тези акции и дялови участия, които притежавате. Ако книжата се обърнат в пари, с тях могат да бъдат манипулирани доста хора…
— А! — Старецът кимна едва забележимо. — Значи вече изпита това изкушение? Наистина е вълнуващо, докато човек има правилно отношение и докато тази манипулация, както ти я наричаш, остава просто мисловна игра.
Той пристъпи, накуцвайки, в стаята и сковано се отпусна върху един предложен му от Стив люлеещ се стол.
— Изглежда тази вечер на никого от нас не му се спи. Защо да не си побъбрим…
Неочакваната поява на внука му бе посрещната от дон Франсиско, скриващ обзелата го радост зад смръщения си поглед, само с няколко саркастични забележки. Старецът бе задал един-два въпроса, изчаквайки момента, когато Естебан ще бъде готов да му довери нещо повече. Това, което сам бе научил, особено за внука си Реналдо Ортега, бе запазил за себе си. Бе забелязал обаче известна промяната в безгрижния и неспокоен някога Стив и се досещаше за някои от причините. Затова избягваше темата за съпругата му или ако е вярно това, което се разправяше — за бившата му съпруга.
Стив наблюдаваше дядо си малко подозрително и, без да попита, се приближи към бюфета, връщайки се с две чаши вино.
— За какво бихте желал да говорим, сър?
— Проклятие, пред мен не минават тези глупави, вежливи палячовщини! За това, че си се погребал тук с книгите и бумагите си! Като че няма да имаш достатъчно време за това! Как така още не сте кръстосали околността с Диего Сандовал и вече не ходиш при циганките? — Гласът на дон Франсиско бе пълен със сарказъм. — Не искам да нося отговорност задето си останал ерген, след като те натоварих с някои дела, които са вече прекалено тежки за един стар човек. Какво ще кажеш в свое оправдание?
Със същия въпрос го посрещна на другата сутрин и Консепсион.
— Дявол да те вземе, Естебан! Значи най-сетне си спомни пътя към дома ми. Какво прави досега? Коя е
