Джини се усмихна, протягайки ръка.
— Естествено. От банката. Господин Ралстън, радвам се да се запозная с вас.
— Господин и Госпожа Кракър… дъщеря ми Вирджиния и нейният съпруг, принц Иван Сарканов. Вирджиния, позволи ми да ти представя сър Ерик Фадърингей, английският консул.
— Удоволствие е за мен, скъпа принцесо. Принц Сарканов…
Мислите на Джини, скрити зад лъчистата й, но изкуствена усмивка и издължените зелени очи, които чудесно хармонираха с цвета на смарагдите, биха объркали всеки от присъстващите:
Разбира се, всички тук присъстващи мъже бяха богати и влиятелни. Сър Ерик, единственият ерген сред тях, както се говореше, натрупал огромно състояние по време на престоя си в Индия. Съдейки по откъслечните реплики, които Джини долови, ставаше дума за железници.
Когато гостите се настаниха около масата, иззад един параван зазвуча тиха музика, изпълнявана от специално наети музиканти. Падна й се да седне до Ерик — отегчителен, надут самохвалко, който вече бе прехвърлил средната възраст и правеше впечатление с четинестата си брада и кратките си, несвързани фрази.
Трябваше да мине известно време, докато Джини разбере, че той флиртуваше с нея по един безобидно хаплив, почти дързък начин.
— Винаги съм обичал да седя до хубави момичета. Хм! Не е лошо това колие… което носите… симпатични камъчета. — Докато говореше, леко изпъкналите му очи опипваха гърдите й.
— Благодаря — сухо отвърна тя, а мъжът още повече се наведе към нея.
— Полуфранцузойка, значи? Трябва да съм го чул някъде. Винаги са ми харесвали френските жени. Знаете как да се обличате. И не сте толкова сковани и превзети, колкото сънародничките ми… или колкото германките, например. Хм! Никога не са ми допадали германките!
— А какво смятате за американките, сър Ерик?
Джини умишлено придаде на гласа си наивен тон, изпитателно наблюдавайки своя събеседник изпод дългите си мигли. Както можеше да се очаква, сър Ерик се изчерви.
— Да-а-а! Те са хубавки, разбира се. Но вие не смятате себе си за американка, нали, скъпа моя? — Очите му се плъзнаха от лицето към голите й рамене. — Мисля… да… мисля, че за тази вечер е предвидено да ви правя компания в театъра. Жалко, че принцът не може да дойде с нас, наистина, но… Нямате нищо против компанията на един стар човек, надявам се? — Тя сведе мигли с престорена свенливост и го дари с усмивка. „Пропилявам дарбата си. Каква чудесна куртизанка би излязла от мен“, мислеше си тя, но на глас отвърна това, което мъжът очакваше от нея:
— Как може да наричате себе си стар? Вие сте мъж в разцвета на силите си, зрял мъж!
Тя улови погледа на Соня, която изглежда оценяваше вниманието на Джини към консула и като че ли дори умоляваше за това. Значи тази малка, „невинна“ вечеря бе важна. Соня вече й го бе намекнала, а Иван я бе помолил да бъде любезна с важните гости. Докъде обаче трябваше да стигне с любезността?
За щастие мъжете отново заговориха за железници и Джини бе принудена да се престори, че слуша само за да избегне погледите на сър Ерик. „Сентръл Пасифик“… „Юниън Пасифик“… Чарлз Кракър се хвалеше с евтината и прилежна работна ръка от Китай. Стана дума за политиката на федералното правителство спрямо железниците и за значението на подкрепата на Вашингтон.
От железниците бяха преминали към мините и господин Ралстън хвалеше предприемчивостта на банковия си директор във Вирджиния, някой си господин Шарън. Присъстващите дами, очевидно свикнали с деловите разговори на съпрузите си, слушаха с безразличие или тихо си говореха помежду си.
„Пари!“, горчиво мислеше Джини. „Това е всичко, за което могат да мислят и което ги интересува. Да се спечелят повече пари и да бъдат открити нови начини за харченето им!“
Докато вечерята едва-едва се точеше и до безкрайност се редяха все нови и нови блюда, поливани с подбрани вносни вина, Джини чу едно име, което от тук насетне щеше да й се наложи да чува доста често.
— … Мърдок — рече сенаторът. — Какво друго се знае за него, освен името му?
Аз също зная единствено името му. Но той има наистина огромна банкова сметка. — Уилям Ралстън се покашля.
— Изглежда е изтънчен човек с разностранни интереси.
Джини почти не обръщаше внимание на разговора, защото бе прекалено заета с това да скрие крака си колкото бе възможно по-тактично и по-далеч от сър Ерик, който я настъпваше скришом.
— Знаех разбира се, че елегантно ще го държиш на разстояние — прошепна й Иван по-късно, преди да тръгне за намиращото се на около четиринадесет мили от Сан Франциско казино „Кълънъл Гембълз Гейминг Хаус“. — Все пак бъди мила с него, Виржини, важно е както за мен, така и за баща ти. Сър Ерик има пари, които би могъл да инвестира в подходящи предприятия, разбираш, нали?
— Направих всичко възможно, за да бъда любезна, както ми поръча. Сега трябвало да бъда мила. Колко далеч би искал да стигна, Иван?
Очите му станаха студени като стъкло, но той продължи да се усмихва, погалвайки я с пръст по лицето.
— Колко си прелестна! Точно типът жена, която винаги съм търсил. Убеден съм, че съвсем добре можеш да се справиш с всяка ситуация, не е ли така, любима? — Той се наведе към нея, целувайки хладните й, безучастни устни. — Недей да стоиш будна заради мен. Ще се постарая да не те будя, когато се прибера. Забавлявай се добре.
Джини замислена се запъти към театъра.
Привлекателният, галантен южняк, когото Джини познаваше още от Вера Круз, някога й бе обещал да натрупа състояние. Междувременно, изглежда, почти бе успял. Беше добре облечен, вежлив и сам. Иван ги запозна на един прием, без да знае, разбира се, че двамата се познават от по-рано.
Оттогава господин Юлиус винаги бе наблизо и изникваше навсякъде, където се появеше тя. Отначало Джини му бе благодарна, за това че не издаде, че се познават, но после…
— Красива сте както винаги — бе й прошепнал на ухото, докато танцуваха. — Но, простете любопитството ми, какво стана с предишния ви съпруг? Изчезнахте така ненадейно, липсвахте на всички ни.
Тя кипна, а зелените й очи заблестяха.
— Сега съм омъжена за принц Сарканов. Аз… — поколеба се тя, но след това троснато добави: — загубих предишния си мъж. Това задоволява ли любопитството ви?
— Разбира се, че не.
Както и преди той продължаваше да й досажда, макар и по твърде изискан начин. Изпращаше й цветя и като че ли съвсем точно знаеше кога Иван няма да се прибере нощем. Изглежда за него нямаше тайни, що се отнася до ежедневието й, защото един следобед, когато Джини влезе в прочутата галерия на господин Р. Б. Удуърд, Франк изникна пред нея.
— Хайде да се поразходим в парка. Какво толкова? Спомням си, че някога ви доставяше удоволствие да пренебрегвате правилата за приличие.
— Много неща помните, господин Юлиус!
Тъмното му, усмихнато лице я смути с недвусмисления си израз.
— Нали не се боите от мен, принцесо? Съпругът ви и аз имаме общи делови интереси, нищо ли не ви е споменал? Той със сигурност не би възразил срещу една безобидна разходка из парка.
Очите му издаваха какво би излязло от това. И въпреки че Джини не се съгласи, той продължи да я притеснява и в крайна сметка тя се обърна към Иван:
