след това, когато всичко свършеше, не можеха нито да се оплакват, нито да правят сцени.
Докато сър Ерик ковеше планове за нейното прелъстяване, Джини се наслаждаваше на свежия планински въздух, облъхващ лицето й. Каква красива, девствена земя! А там долу, на запад, зад планинската верига и върховете, заболи чела в небето, бе океанът.
Денят, изглежда, щеше да бъде ясен и топъл. Ни следа от мъгла не пречеше на погледа, свободно реещ се във всички посоки. Да не бе сър Ерик, който непрекъснато я зяпаше с малките си свински очички, Джини би могла да се почувства дори донякъде окрилена. Не й било писано. Понеже погледът й блестеше, нещо непривично за нея, Джини се опита да скрие зад полуспуснатите си клепачи радостта, която будеха тази сутрин у нея зелените тучни ливади, гористите хълмове с пъстри цветя, безкрайността на синьото небе, по което се очертаваха млечнобели, почти прозрачни облачета.
— Този пейзаж ми напомня за някои места в Англия — рече сър Ерик, слагайки точка на удоволствието й с високопарния си глас.
— Да, наистина е красиво — от вежливост отвърна тя с умишлено хладен глас.
Това бе ролята, която Джини си бе избрала за тази вечер. Хладна. Дистанцирана. Такава, че да създаде у мъжете чувство, че могат да говорят спокойно. Тогава може би и сър Ерик нямаше да й обръща толкова внимание и да я съблича с поглед.
Джини стоеше неподвижно пред огледалото, докато Делия с ахкане прикрепваше диамантената диадема в косата й. Принцесата не носеше други накити. В роклята й от тъмен матовозелен брокат бяха втъкани фини сребърни нишки. Платът бе толкова тъмен, че неосветен от ярка светлина, изглеждаше почти черен. Строгата рокля нямаше дълбокото изрязаното деколте, типично за вечерните рокли от онова време. Само раменете на младата жена бяха голи под тънките сребърни презрамки. Ръкавиците й бяха от сребърно ламе и по тях чак до лакътя блещукаха малки диаманти.
— О, госпожо — въздишаше Делия — изглеждате… изглеждате… като излязла от списание! Или като от дворцовите портрети! — А след това по-делово: — Да ви донеса ли едно хапче? Ще ви помогне да се почувствате по-добре. Госпожа Крауфорд каза, че нямало нужда да оставам, защото щяло да стане късно, а освен това са организирали малко празненство за прислугата. Ако смятате, че може…
— Нямам нищо против да се позабавляваш, Делия. Глупаво ще е да ме чакаш. Мога да се съблека и сама!
Колко пъти го бе правила? А колко пъти дрехите й са били разкъсвани от някого? Но сега не бе време за спомени. Тази вечер трябваше да изиграе ролята на принцеса, както и тази на домакиня, очарователната съпруга на неговия чудесен приятел. Тя трябваше да внесе красота и блясък сред иначе твърде деловите и строги гости.
Къщата на сър Ерик, проектирана в стил „Тюдор“, имаше огромна трапезария, осветявана от свещници и кристални полюлеи. Обстановката не предвещаваше спокойна, интимна вечеря в тесен кръг, за каквато бе ставало дума. По масите имаше златни и сребърни прибори и чаши от пъстро венецианско стъкло, които блестяха на ярката светлина, и в които с всяко блюдо се лееха избрани вина от най-добрите реколти.
Джини още не бе имала възможност да се запознае с гостите на сър Ерик, пристигнали късно следобед. Особено любопитна бе да види този Сам Мърдок, за когото всички говореха.
Почти през целия следобед бе спала и слезе в трапезарията със закъснение, преструвайки се, че не забелязва как разговорите притихват и всички погледи се отправят към нея. Дамите бяха незначителни, както забеляза от самото начало. Никой от тези влиятелни мъже не бе довел съпругата си, а елегантно облечените им компаньонки със сигурност бяха настоящите им метреси. Докато я представяха на гостите, Джини се опитваше да запомни имената им.
Доктор Томас Дюран, Юнион Пасифик. Основател на прочутия „Креди Мобилие“. Конгресменът Оукс Еймс и брат му Оливър, Гренвил Додж. Сайлъс Сиймор. Всички те бяха от Източния бряг. От Калифорния бяха гръмогласните Чарли Крокър, Колинс Хънтингтън, когото вече познаваше, и Марк Шарън, президент на клона на Калифорнийската банка във Вирджиния. Също кралете на златото, както сега ги наричаха, Маккей, Флууд, Феър и О̀Брайън. Невъзможно бе да се запомнят всички имена. Вицепрезидентът на мощната „Уелс Фарго“, Алвин Хауърд, бе пристигнал от вилата си в Сан Матео, а господин Рийс бе пропътувал дългия път от Южна Калифорния.
Вниманието на Джини бе насочено предимно към Сам Мърдок, който седеше до нея. Макар че той почти не продумваше, когато кажеше нещо, ставаше ясно, че може да разговаря на всякаква тема. Не бе и наполовина толкова елегантно облечен, колкото останалите мъже, също милионери като него. Не носеше нито диамантени копчета на маншетите, нито златна верижка на часовника. Бе ерген, въпреки че Джини си спомни шушуканията за красивата испанска девойка, чийто настойник бил, и за която се твърдеше, че е негова любовница.
За най-голямо учудване на Джини Мърдок изглеждаше доста впечатлен от нея, а и тя не го намираше неприятен. Не й правеше екстравагантни комплименти, нито разговаряше снизходително с нея. Бе дружелюбен, но не прекалено и на няколко пъти я попита за мнението й по различни въпроси. Щом заговореше със своя почти стеснителен глас, Джини усещаше едва доловим, симпатичен шотландски акцент.
Когато Сам Мърдок не гледаше към нея, Джини го наблюдаваше изпитателно. Едър и широкоплещест, той бе поне на петдесет и пет, а още нямаше коремче, подобно на повечето мъже на тази възраст. Косата му, някога навярно червена, сега бе прошарена. Бе гладко избръснат, с изключение на големите бакенбарди, обрамчващи волевото му лице, в средата на което се сключваха гъсти вежди. След сервирането на петото блюдо мъжете вече говореха съвсем непринудено, а дамите бяха започнали да хихикат. Единствено Мърдок, отпиващ от време на време от чашата си с вино, оставаше лаконичен и трезвен. Въпреки това присъствието й не му бе безразлично, Джини бе преживяла достатъчно, за да го усети. Това я учудваше. Имаше чувството, че тайно я наблюдава, точно както тя бе правила преди това, при което обаче държанието му оставаше неизменно безупречно.
Но защо я наблюдаваше? Защо си правеше труда да я развлича с невинно бъбрене сега, когато тя трябваше да дава ухо на започналите делови разговори.
Мърдок бе единственият сред гостите на сър Ерик, достатъчно искрен да я попита дали й е харесало в Мексико. Без да се изненада, тя го чу да казва, че и той проявявал известен интерес към тази страна.
— Аз съм в облагодетелстваното положение, принцесо, да имам там един стар приятел, един вид партньор. Някога, толкова време мина оттогава, че спомените ми вече са избледнели, бяхме врагове. Но не искам да ви отегчавам с истории за битките, които съм водил. Кажете ми, харесва ли ви Калифорния?
— Разбира се, въпреки че, трябва да призная, не съм видяла много от нея. Но, ох… — неволно в гласа й прозвуча копнеж — обичах Мексико! Аз… — тя неочаквано се замисли и отпи прекалено голяма глътка от шампанското. Сякаш не бе забелязал колебанието й господин Мърдок рече със сухия си глас:
— Тогава трябва да видите повече от Калифорния. Надявам се, вашият съпруг няма да ви отвлече твърде скоро в Русия!
Прахчето, което Джини бе изгълтала, почти я развеселяваше. Към това трябваше да се прибави и твърде многото изпито вино, от което главата й бе станала съвсем лека.
Тя почти се уплаши, чувайки се да хихика.
— Мисля, че и Иван се е влюбил в Калифорния. Замина за Сакраменто, за да купува земя.
— Ах, така ли? Надявам се, че е добре информиран. В момента цените са скочили до небето.
Джини почти бе забравила сър Ерик, който сърдито я гледаше от съседната маса. Какво толкова бе сторила? Нали трябваше да бъде неговата чаровна домакиня, а Сам Мърдок бе единственият от гостите му, който не бе отегчителен до смърт и който гледаше на нея като на човешко същество, а не на част от украсата.
Близостта и спокойният му, увличащ я в разговор глас допринасяха за това вечерта да минава по-бързо и незабележимо. Джини почти съжаляваше, че като добра домакиня трябваше да съпроводи останалите дами на терасата, докато мъжете разговаряха по на пура и чаша червено вино.
„Приличам на мадам в някой бордей, която дава напътствия на момичетата си“, цинично мислеше Джини. Един келнер китаец донесе няколко огромни чаши шампанско за дамите „с най-добри пожелания от господата“ и тя не мислеше вече за нищо, изпразвайки спокойно чашата си и вземайки друга.
Бъбренето на пийналите „дами“ и звънкият им смях накараха Джини да осъзнае собственото си двусмислено положение. Дали сър Ерик не очакваше, че в края на вечерта, когато гостите се оттеглеха, тя
