затворила очи. Миг по-късно усети на раменете си груби, нетърпеливи длани.
— Джини! За Бога, какво е станало с теб?
Макар и вътрешно огорчен и ядосан, Стив не можеше да не се изплаши от внезапното й пребледняване. Само преди миг тя бе изглеждала и се бе държала толкова различно. Той я разтърси леко, опитвайки се да събуди живота в тялото й, при което едва се въздържа да не я удари, да не започне да я ругае като наказание за това, че се бе превърнала в една капризна, празноглава уличница.
— Джини! Проклятие…
— Не! Защо не ме оставиш на мира? Защо трябваше да се връщаш? Нищо не ми дължиш. Аз не съм твоя… вече нищо не представлявам. Искам да си легна. Само ако можех да взема лекарството си против главоболие…
Тя го чу тихо да ругае, питайки се защо й е толкова ядосан. В следващия миг усети, че я вдига на ръце и склони глава на рамото му.
— Не, не искам…
— Вече нямаш сила да се съпротивляваш. Но не се безпокой, принцесо. Наистина нямам намерение да те изнасилвам, ако от това се боиш.
Искаше да отвърне, че не се бои, че й е все едно какво ще стане с нея, но езикът, подобно на клепачите й, бе прекалено тежък. А освен това, колкото й невероятно да изглеждаше, й бе приятно в силните, така познати ръце на Стив, дори когато той й бе ядосан. Спомни си как я бе пренесъл през покритото с килими стълбище в изискания дом на Лила в Ел Пасо, как се бе съпротивлявала и го бе ненавиждала. Сега бе прекалено уморена за нещо подобно — да се бои, да мрази и дори да е нещастна.
Делия извика от уплаха, когато вратата се отвори с трясък и някакъв едър, брадат мъж, облечен в черно, под чието сако се очертаваше оръжието му, внесе господарката й. Под погледа на две студени, неумолими очи тя преглътна нов уплашен вик.
— Приготви леглото… и не стой така, сякаш те е ухапала змия. Тя… принцесата не се чувства добре. Знаеш ли какво трябва да се направи?
— Но… — Сините очи сякаш потъмняха и Делия преглътна. — Да, господине. Трябва й малко от нейния сироп. След това винаги се чувства много по-добре, а вече е време да вземе и прахчето си. Ще се погрижа за нея, господине.
Той изненадващо внимателно сложи Джини да легне на леглото. Тя отвори очи, мигайки срещу светлината.
— Стив… — понечи да каже нещо тя, но гласът й бе неясен и почти неразбираем. Мъжът все още се взираше в Делия.
— Мисля, че ще е най-добре веднага да донесеш лекарството, за което спомена. И ако някой ти задава въпроси, кажи му, че работя за господин Мърдок. Той ме е изпратил.
— О, не. Никому няма да кажа нито дума, господине. Госпожа Джини не би го одобрила, а пък и аз нямам навика да го правя.
— Лека нощ, принцесо.
Гласът му бе безчувствен и делови, съвсем като на някой от наемните телохранители на Сам Мърдок, който изпълнява служебните си задължения.
19
Джини се събуди късно и се опита да си припомни събитията от изтеклата вечер. Всичко изглеждаше някак нереално, за да е истина и тя се опитваше да убеди сама себе си, че просто е сънувала. Разбира се! Обратното бе немислимо. И все пак…
— Всички са на езда, госпожо — рече Делия, докато й помагаше при обличане. — Излязоха преди около половин час, като ми наредиха да ви оставя да се наспите. Можете да закусите в леглото, ако желаете.
— Кой ви нареди това? — сърдито попита Джини и момичето явно се изненада.
— Ами… сенаторът. И сам господин Мърдок. Всички желаеха да си починете. Господин Мърдок каза, когато станете да се чувствате като у дома си и да правите каквото пожелаете.
Без да й е наредено, Делия донесе голяма чаша леден лимонов сок и едно внимателно увито в оризова хартия прахче против главоболие. Механично протягайки ръка, Джини установи, че лицето на момичето бе придобило лукаво изражение.
— Господин Мърдок е влиятелен и богат човек, нали? Разбрах го по начина, по който хората говорят за него. А той има високо мнение за вас. Всеки можеше да види колко е загрижен, когато питаше за вас.
Лимоновият сок бе студен и приятен.
— Всички ли излязоха?
— Всички — самодоволно рече Делия. — Дори младата дама, която прилича на испанка. Цялата къща е ваша, госпожо. Да сте правела каквото пожелаете — така каза господин Мърдок. Каза го и пред прислугата.
Джини облече чудесната си рокля за езда. Закуската, състояща се от кафе и хлебчета, й бе сервирана в малкия вътрешен двор, където я бяха довели без никакви обяснения и коментари. На това приказно, уединено място тя започваше да се чувства като истинска принцеса… но защо сега трябваше да мисли за това?
„Не, не искам да мисля“ — каза си Джини. Насили се да изпие кафето и да изяде половин хлебче, въпреки че изобщо не бе гладна. Колко тихо бе тук. Погледът й безцелно обхождаше двора — каменната скамейка, масата, фонтаните с басейна, стъпалата, водещи към стаята на Сам Мърдок. Често ли оставаше сам тук? Или тази къща бе мимолетен каприз на един твърде богат човек?
Бе отпратила Делия, а и мълчаливите, усмихнати прислужници, които я обслужваха, също бяха изчезнали. Под ласкавите лъчи на слънцето тя усещаше кръвта да се сгрява във вените й. Чувстваше се преизпълнена от живот, приятно замаяна и готова да посрещне всичко, което й предложеше съдбата, пък било то й миналото. Бе възнамерявала да поязди, може би дори да настигне останалите. Но наистина ли желаеше да се среща с хора?
Едва когато го съзря да слиза по стъпалата, Джини призна пред самата себе си, че го бе чакала.
Носеше бяла ленена риза с разкопчана яка и черни панталони. Бе небръснат и изглеждаше ядосан и уморен, като да не бе спал добре. Пулсът й се учести, но тя коравосърдечно си каза, че след като е успокоил съвестта си, вероятно е прекарал нощта с Консепсион. Защо се ядосваше от тази мисъл?
— Какво правиш тук?
Той замислено потърка брадичката си, а звукът от това изопна нервите й.
— И сам не съм съвсем наясно. Освен, че в момента случайно живея тук. Сам ме помоли да хвърлям по едно око, за да се уверя, че не ти липсва нищо. Имаш ли нещо против да ти правя компания? Би било жалко да пренебрегнем хубавата закуска.
Без да е дочакал отговора й, Стив се настани на отсрещния стол, посягайки към едно хлебче. Джини се чувстваше неловко, усещайки критичния му поглед върху себе си.
— Отслабнала си. И си загубила прасковения си тен, който толкова ти отиваше. Очевидно често си лягаш прекалено късно. Забравила ли си как се налива кафе или просто вече оставяш прислугата да го върши?
— При положение, че и сам ти спадаш към последната, ми се струва, че тонът ти е прекалено фамилиарен.
Гласът й бе хладен и Стив посрещна думите й с леко повдигане на веждите.
— Виждам, че тази сутрин почти си си възвърнала някогашната форма. Добре, и сам мога да си налея кафе. Простете за дързостта, принцесо.
Той протегна ръка към сребърната кана, но Джини го изпревари и я дръпна към себе си.
— Ще го направя… само този път. А сега бих искала да знам какво правиш тук, Стив Морган. Какво
