кроиш? Не забравяй, че те познавам, при това твърде добре!
— Не съм забравил, благодаря — развеселен отвърна той, поемайки чашата от треперещите й ръце. Тя би се почувствала по-спокойна, ако очите му не я гледаха по така добре познатия й начин, сини на светлината на слънцето, иронични и въпросителни. Тя продължи сухо:
— Защо си тук? Веднъж по изключение ще ми кажеш ли истината или трябва да попитам самия господин Мърдок?
— Сам не знае много. Някога наистина се познавахме добре. Възгледите му за жените са малко старомодни. Снощи се бе притеснил за теб. Може би трябваше да му кажеш, че съм запазил известна дистанция, не бих искал да изгубя работата си. — По присъщия си саркастичен начин той продължаваше да се забавлява за нейна сметка, облегнат назад на стола си и гледайки я иззад сребристия ръб на чашата.
— Мисля, че се познавате един друг по-добре, отколкото ти се иска да признаеш. Идваш от спалнята му, нали?
Той й намигна и бръчките по лицето му се очертаха по-ясно.
— Нищо подобно. Никога не бих го допуснал. Значи вече си била в спалнята му? Пфу, засрами се, принцесо! Или съпругът ти е толкова толерантен, че това изобщо не го притеснява?
Лицето на Джини поруменя.
— Изобщо не си се променил — тросна му се тя. — Ще нападнеш в гърба дори човека, който ти е помогнал…
— Но това съвсем не бе оскърбление. Мисля, че Сам е късметлия. Както и съпругът ти, разбира се. Жалко, че не е тук.
Джини вече бе отворила уста да му отвърне, когато неочаквано се спря и стисна устни. Изведнъж бе разбрала, че Стив е пиян. Здравата пиян. Никога преди не го бе виждала пиян. Едва му личеше, но тя забеляза.
— Мисля, че ще е най-добре сега да те оставя сам — с ледена вежливост рече тя. — Напомни ми, че съм омъжена и в следващия момент ме упрекна, че имам любовник. В сегашното ти състояние не си струва да те убеждавам, че всичко това изобщо не те засяга. Сам ти го каза снощи, не е ли така?
Тя се изправи. Слънцето блестеше в очите й. Сега, разбрала, че Стив бе дошъл, за да я измъчва, да я накаже, тя искаше да избяга. И дори след изпитото прахче не бе в състояние да понесе нещо подобно.
— Струва ми се, че вече изяснихме позициите си — провлачено рече той. — Няма нужда да бягаш, сякаш се боиш, че ще те изнасиля. Онези дни са безвъзвратно минало, принцесо.
Но защо светкавично протегна ръка и сграбчи китката й? Джини стоеше неподвижно, кипяща от гняв. Напразният опит да се освободи й напомни колко желязна можеше да бъде хватката на пръстите му. Повече от когато и да било имаше чувството, че той е дошъл умишлено, целейки да я въвлече в някаква зловеща игра.
Джини прехапа устни и успя да овладее гласа си.
— Е, добре, Стив. Може би ще ме пуснеш, след като ми кажеш онова, което още не си ми казал.
В унесеното си пиянско състояние Стив добре съзнаваше, че е пиян. Знаеше и това, че би трябвало да я пусне да си отиде. След спречкването им предната вечер бе преследван от отчаяните, гневни думи, хвърлени в лицето му: „Защо не ме оставиш на спокойствие? Защо трябваше да се връщаш?“
Почти бе готов да обърне гръб на всичко и да каже на Бишоп да си намери друг човек. Дори сега, въпреки снощния му разговор със Сам Мърдок, в нея имаше нещо, което можеше да го предизвика да я разтърси и стисне за гърлото. Възможно ли бе наистина да е влюбена в Сарканов? Какво й е разказал той?
Те ядно се гледаха един друг, грижливо криейки мислите си.
— Облечена си за езда — неочаквано рече Стив. — Сам не би желал да останеш разочарована. Ако седнеш отново и ми дадеш малко време да изпия кафето си, ще те съпроводя. Той няма да се зарадва да научи, че си се изгубила.
Джини все още имаше желание да си тръгне, но в никакъв случай не искаше да му го покаже. Трябваше да го накара да си мисли, че присъствието му й е абсолютно безразлично.
— Допускам, че нямам друг избор. Изненадана съм обаче от наглостта ти да се появиш тук. Ако те види баща ми или Соня… — тя потърка китката си, която Стив междувременно бе пуснал. За нейна изненада мъжът вежливо се изправи, за да й намести стола.
— Виж ти — рече тя с пресилено мил глас, — изглежда си усвоил някои маниери.
— А езикът ти не е изгубил остротата си, доколкото си спомням. Но в случай, че се безпокоиш, знай, че тази вечер възнамерявам да отпътувам. Никой не знае дали някога ще се видим отново. Така че бихме могли да направим ездата си колкото е възможно по-приятна. Никакви намеци повече. Ще се опитам да държа езика си зад зъбите, в случай че и ти сториш същото.
Докато говореше, той я наблюдаваше изпод натежалите си от умора клепачи. Внезапната му сговорчивост и промяната на тактиката от негова страна я объркаха. Не е ли бил винаги способен на подобни ходове? За щастие се бе научила да скрива чувствата си зад маска на безразличие.
Джини леко кимна с глава, без да отговори. Мислите й бяха горчиви. Сега, след като бе изпълнил дълга, за който говореше, той щеше да си замине. Но какво я засягаше това? Стив не само не я обичаше, но дори и не я желаеше. Само преди няколко месеца щеше да разкъса дрехите от тялото й, ако тя не се съблечеше достатъчно бързо. А сега, въпреки че бяха съвсем сами, само я бе наблюдавал, скривайки се зад това ново, почти презрително държание, което си бе изработил спрямо нея. Говореше с нея като с непозната, която не му бе особено симпатична.
— Ако нямаш нищо против — вежливо рече Стив, — бихме могли да тръгнем в посока, различна от тази, в която излязоха останалите. В случай че не ти е приятно, ще те върна в къщата преди останалите. Те възнамеряваха да си устроят пикник, така че едва ли ще се приберат преди следобед.
Възможно ли бе отново да язди до Стив? И да си разменят хладни реплики, сякаш са непознати, изпитващи неудобство един от друг. Какво още имаха да си кажат?
Стив, изглежда, добре се оправяше сред приятната, хълмиста местност, из която яздеха. На Джини й бе все едно в каква посока се движат и къде я води. Както сам я бе уверил, нямало причини да се страхува. Колко много се бе променил! Сякаш изобщо не забелязваше, че тя язди до него.
Излезе лек бриз и кичури меднозлатиста коса се развяха около бледото, замислено лице на Джини. „Щастлива ли е? — питаше се Стив — Харесва ли й животът, който си е избрала?“
Говореше се, че мъжът, комуто дължи титлата и завидното си положение в обществото, нямал нищо против младата му, красива съпруга да споделя леглото си и с други мъже. Но какво, по дяволите, бе станало със стария развратник сър Ерик Фадърингей? Дори и в крайна сметка да бе променила мнението си за него, какво, за Бога, е очаквала? Бе се превърнала в обикновена малка уличница, която вече почти не подбира, но за това вина имаше и сам той. Въпреки всичко Джини все още успяваше да запази един доста невинен израз. Как успяваше?
Стив умишлено бе избрал такъв път… всъщност път изобщо нямаше, а само една едва различима следа, която познаваше от по-рано, водеща към малка просека край потока. Но тук дърветата бяха доста на гъсто и той старателно трябваше да подбира пътя. Вътрешно проклинаше въздействието на алкохола, който все още размътваше мислите му. Трябва да се е побъркал, за да се остави да бъде убеден от Бишоп и да дойде тук. Ако Джини наистина бе нещастна или дори жертва на машинациите на Сарканов и сенатора, то сигурно щеше да му го каже. Какъв глупак се бе оказал!
Най-сетне бяха достигнали полянката. А сега какво? Джини седеше върху коня си, взирайки се във водата. Неочаквано бе осъзнала покоя, който цареше на това място. Не се чуваше нищо, освен непрестанното цвърчене на птиците и бълбукането на водата, разпенена от един дънер. Нищо не издаваше, че някога тук е стъпвал човешки крак.
Тя извърна глава. Стив мрачно се взираше във водата, сякаш съжаляваше, че я е довел тук. Слънцето силно приличаше. Това напомни на Джини, че вече наближава обяд и не след дълго ще стане време за връщане.
— Какво ще кажеш да поспрем малко? Конете имат нужда от почивка.
С присъщата си арогантност Стив вече бе скочил на земята, оставяйки юздите да се влачат по тревата.
