За известно време тя наистина престана да мисли, потъвайки в розово море от облаци, отнасящи я така леко и опияняващо. Копнееше това да продължи вечно.
Някой я разтърси за раменете, изтръгвайки я от розовия й сън.
С разтуптяно сърце тя се събуди от собствения си глас, който отекваше в ушите й:
— Не! Не искам…
— Виржини! Какво не искаш, скъпа? Кошмар ли имаш?
Светлината я заслепи и още миг Джини мислеше, че продължава да сънува.
Иван… тук? Сега? Тя направи опит да се овладее и механично промърмори:
— Сънувах… сънувах, че падам.
— А, разбира се. Навярно от гърба на някой кон? Чух за малката ти злополука днес следобед и естествено бях много разтревожен. — Той приседна на ръба на леглото, погали ледената й длан и се усмихна. — Вече си се успокоила, нали? Нарани ли се? Казах на твоята глупава камериерка, че веднага е трябвало да осведоми родителите ти. Трябвало е да бъдеш прегледана от лекар. — Иван все още се усмихваше, а когато Джини инстинктивно понечи да издърпа ръката си, той я стисна още по-силно и умишлено я целуна по устните. Неволно, без да си дава сметка, Джини изви глава.
Мъжът се поизправи, гледайки я с упрек. Синьо-зелените му очи блещукаха като матови камъчета.
— Скъпа моя! Какво се е случило? Мислех, че след тази прекалено дълга раздяла ще се радваш да ме видиш. Или да отдам студенината ти на шока, преживян от теб днес следобед? Още си толкова бледа. Наистина много се безпокоя!
— Иван, моля… добре съм, вече ти казах. Бе просто незначителен инцидент. Не съм се наранила, а само малко поразтърсена.
— Прекалено силно, за да целунеш съпруга си? Трепериш като лист, скъпа. Мисля, че трябва да помоля любезния ни домакин да изпрати за лекар.
— Не! — прекалено припряно и силно извика Джини. След което добави: — Няма нужда, наистина.
— Разбира се. Не си искала да безпокоиш никого, нали? Но трябва да призная, че бях много обезпокоен, когато видях това! — Неочаквано Иван извади измачканата й и разкъсана рокля иззад гърба си, задържа я известно време високо вдигната, след което я хвърли настрани. — Цялата разкъсана, а и тези петна от трева и вода. Един съпруг наистина не може да не се разтревожи от подобно нещо! Навярно имаш и синини. Така ли е?
— Иван… — гласът й звучеше напрегнато, а мислите й летяха една през друга. Той си играеше с нея като котка с мишка. Очите му се присвиваха, докато я наблюдаваше, а след това отново се усмихваше. Какво трябваше да му каже? Какво можеше да му каже? Джини преглътна. — Очевидно… очевидно съм имала късмет! Паднах в трева и затова ми няма почти нищо. Бях само малко замаяна. Вярвай ми, сега съм добре!
— Тогава роклята ти трябва да се е закачила в някой храсталак. Бедната! Какво ужасно преживяване. Одраскана ли е красивата ти бяла кожа? Би било твърде жалко… нека да видя, любима.
С неочаквано бързо движение той смъкна батистената й нощница от рамото. Джини направи опит да се изплъзне.
— Но аз съм ти съпруг! Или съм отсъствал толкова дълго, че вече си забравила? Слава богу — нито драскотина. Наистина си имала късмет!
Ръцете му я сграбчиха, притискайки я върху възглавниците.
— Навярно се чувстваш пренебрегната. — Той се наведе, притискайки устни към нейните, а след това към полуразголената й гръд. Целувките му й се сториха като плесници. Тогава пръстите му стиснаха брадичката й и мъжът я целуна, принуждавайки я да отвори устните си, като ги хапеше. Най-сетне вдигна глава и рече:
— Това ли е, което ти липсваше, моя малка Виржини? Мъж за любов? Не отговаряш… между двама съпрузи не би трябвало да има никакви тайни, не е ли така? Или да повикам лекар, за да разбера какво точно ти се е случило днес следобед? Можеш да бъдеш искрена с мен, малка моя… не съм ли най- толерантният от всички съпрузи?
Той се наведе към нея, притисна я под тежестта на тялото си и се засмя в бледото й лице.
— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Когато пътьом се отбих при сър Ерик, научих колко силна можеш да бъдеш, когато защитаваш честа си. И моята, разбира се. Клетият човек бе доста възбуден. Но дочух също и че спасителят ти бил не някой друг, а богатият и влиятелен господин Сам Мърдок. Какво щастие, нали? И сега ти си тук, в леговището на лъва, нали така се казва? Трябва да е бил много впечатлен от теб, поне така ми обясниха. Дарявал те с изключително внимание. Но навярно не то е предизвикало малкия инцидент днес следобед? Ако добре съм разбрал, господин Мърдок е бил заедно с останалите си гости. Какво те накара да яздиш в най-големия пек?
— Вече обясних! Исках да изляза. Мислех, че ще мога да настигна останалите. Но се загубих и… конят ми се подплаши.
Той я погали по косата, което я накара да потръпне.
— Бедна моя! Колко нервна си станала! Може би си ударила главата. Мисля, че наистина трябва да бъдеш прегледана от лекар. Изглеждаш необичайно възбудена.
Джини бе хваната натясно. Очи й блестяха от заплашващите да рукнат сълзи на страх и унижение, а тялото й изтръпна.
— Какво искаш? Будиш ме и започваш да обвиняваш… нямам ни най-малка представа защо. Казах ти, че излязох да пояздя и паднах. Но ако толкова настояваш да повикаш лекар, направи го. Не мога да ти попреча.
Забелязвайки, че само е събудил упорството й, Иван промени тона си и заговори с тихия, мъркащ глас, който толкова я плашеше.
— Каква недосетливост от моя страна! Но ти навярно ще ме разбереш. Добре, Виржини, нека за момента да оставим това. Мисля, че господин Мърдок копнее да те види на вечеря, а накрая навярно ще има танци. Ако си сигурна, че се чувстваш достатъчно добре, навярно бихме могли да поговорим за това по-късно. А аз ще попитам дали наблизо има лекар.
Макар и с усилие, тя успя да отвърне на погледа му, но знаеше, че Иван не се е предал. Само й даваше известна отсрочка, защото знаеше, че ще се притеснява, а страхът й ще расте. С удоволствие щеше да наблюдава как цяла вечер се измъчва, как се пита какво ли ще й каже или направи, а той щеше да й задава лукави въпроси. Колко бе научил вече? Какво бе успял да отгатне?
— Какво ще облечеш довечера? Мога ли да избера тоалета ти? — Иван се приближи към ухаещия на кедър шкаф, където висяха грижливо разопакованите и изгладени от Делия дрехи.
— Ах, да… тази тук е подходяща според мен. Бяло и златно. Златото е символът на Калифорния, а бялото на непорочността. Никога не съм те виждал да я носиш. Мисля, че ще ти отива.
Слизайки по стълбите под ръка със съпруга си, външно Джини приличаше на изваяна от лед статуя. Копнееше в душата й да се възцари онази празнота, която изразяваха чертите на лицето й. Празнота… този следобед никога не го е имало. Непознатият е безизразно лице, който безмълвно я бе обладал, за да задоволи собственото си желание, а след това презрително й се бе присмивал, прегръщайки Консепсион, не е бил Стив…
Вечерта минаваше като кошмарен сън. Сам Мърдок бе любезен и усмихнат, но дистанциран. Сенатор Брандо, за когото тя можеше да мисли единствено като за свой баща, сякаш си бе изгубил ума. Също и Соня, въпреки че изглеждаше загрижена за Джини и я питаше дали се чувства добре.
— Чух, че си била на езда и си паднала от коня. Ах, Джини, защо не ни каза за случилото се? Иван не беше на себе си.
Да убеди Соня в измислената история бе лесно, много по-лесно, отколкото се оказа с Иван, Защото изглежда мислите й бяха другаде. Направи й впечатление, че Соня непрекъснато кършеше пръсти, наблюдавайки съпруга си.
Джини се чувстваше болна, нещастна и замаяна. Тази вечер дори тайно взетото прахче не бе в състояние да направи действителността поносима. Усмихнат, Иван бе стоял в стаята й, докато Джини се обличаше, вперил преценяващ поглед в нея. Дори Делия бе нервна и несръчна. Усещаше тежката златна верижка на шията си, която я душеше. Джини постоянно я докосваше с неволен жест, сякаш опитвайки да
