— О, госпожо! — очите на Делия бяха мокри и зачервени, сякаш бе плакала. — Госпожо, толкова съжалявам, наистина! Но той… принц Сарканов… сякаш знаеше, че нещо се е случило. Питаше ме за какво ли не. Искаше да види роклята, която сте носила и каза… каза, че ще ме набие и изгони, ако не кажа истината. Знаел, че не сте излязла сама. Не знаех какво да правя, толкова се уплаших…
Значи вече дори тя знаеше, че господарката й изневерява на съпруга си. Една от онези жени, които не се отказват дори от някоя любовна игричка в гората с един, как го нарече Иван, слуга…
— Няма значение — беззвучно рече Джини. Всичко, което желаеше в момента, бе забрава. На сутринта щеше да разполага с достатъчно време да размисли и реши какво да прави. Но какво толкова имаше да решава? Тя бе съпруга на Иван.
Шишенцето със скъпоценния сироп с цвят на череши, което сутринта бе едва наполовина изпразнено, сега съдържаше само около два пръста течност.
— Делия!
— Госпожо, не можех да сторя нищо! — Делия отново бе започнала да плаче. — Той го взе. Също и прахчетата ви. Каза, че ви вредели и за в бъдеще лично щял да ви ги дава, когато имате нужда. О, госпожо! Какво ще правим?
— Дай ми малко сироп. А аз… по-късно ще помисля за това. Разбираш ли, Делия? Не си виновна. Ти нямаш нищо общо.
Джини се опита да се овладее и да скрие треперенето на гласа си. Ясно бе какво целеше Иван. Искаше да я накара да пълзи пред него за лекарствата, от които бе станала зависима. Но тази вечер не трябваше и не искаше да мисли за това. Джини се срамуваше от треперенето на пръстите си, когато почти изтръгна чашката със сироп от ръката на Делия и жадно я изпи.
Все още хълцащо, момичето й помогна при събличането, надявайки й през главата една тънка копринена нощница. Джини легна в леглото, опитвайки се да не мисли за нищо. Постепенно започна да усеща чудесното чувство на покой, което се разливаше по вените й, отпускайки схванатите и напрегнати мускули. Чу тихото затваряне на вратата след Делия и стисна очи. Чакаше да дойде сънят и пълните с променливи, пъстри цветове сънища. Нищо вече нямаше значение, освен успокояващото усещане за топлина, което проникваше в жилите й. Колко хубаво бе да загърбиш отвратителната действителност, да се чувстваш понесен безкрайно далеч, оставяйки всичко зад гърба си…
Когато някой грубо я разтърси за раменете, Джини сякаш се опита да задържи съня. Несправедливо бе, тя имаше право на малките си бягства. Противеше се, не желаеше да се събуди.
— Не… не! — беззвучно прошепна тя, притискайки лице към възглавниците в опит да избяга от онзи, който и да бе той, опитващ се да я изтръгне от съня й натрапник.
— Джини, проклятие! Какво е станало с теб? Какво си взела, че спиш толкова дълбоко?
— Остави ме на мира! — сънено и почти неразбираемо промърмори тя, стискайки очи. — Може никога повече да не заспя така дълбоко. Върви си!
Тя опита да се мушне още по-навътре под завивките. Защо сънищата й внезапно бяха станали толкова странни и кошмарни, вместо както обикновено да й носят покой? Разбира се, все още сънуваше. Колко пъти бе сънувала, че лети, че се издига високо над земята и наблюдава всичко и всички от една безопасна дистанция. Колко прекрасно бе спокойно да се носи между големите, пухести облаци.
Но сега имаше чувството, че е попаднала право в центъра на някакъв ураган. Защо Стив винаги бе толкова сърдит? Стив! Едва сега Джини започна да се съпротивлява, не желаейки да вдигне натежалите си клепачи. Но ръцете му я стискаха още по-здраво, притискайки я като клещи, от които й секваше дъхът.
— Защо си се върнал? Той ще накара да те убият, подобно на останалите… знаеш ли.
Пусна я. Първоначално Джини реши, че от гняв. Кашляйки уплашено, тя направи усилие да отвори очи и първото, което видя като през було, бе собственото й тяло, лежащо върху белите ленени чаршафи. Ако не бяха очите й, блестящи като матови зелени камъни под повърхността на водата, човек би я взел за мъртвец. Може би наистина бе мъртва и затова така безстрастно наблюдаваше сама себе си!
След това пред очите й изплува потъмнялото от гняв лице на Стив, което я накара да забрави всичко останало.
— Кои други? Будна ли си вече или все още като пияна? — очите му опасно се присвиха, а гласът му бе придобил саркастичния, провлачен тон, който тя така добре помнеше и толкова мразеше. — Знам, че за някои хора би било по-удобно, ако убийците на съпруга ти си бяха свършили работата, но аз, скъпа, случайно имам голям опит в избягването на куршуми. А и мразя, когато стрелят по мен!
Той се наведе и я улови за раменете, разтърсвайки я, за да подсили впечатлението от думите си. Известно време тя намираше сили да се съпротивлява.
— Все ми е едно. В какво ме обвиняваш сега? Къде съм? Защо си ме довлякъл тук? — Тя направи опит да седне, но ръцете му я натиснаха обратно. Бе като сцена от миналото, когато той й говореше и се държеше по същия начин. Почти неволно Джини вдигна ръка и го зашлеви по лицето. Стив тихо извика от болка, което я накара да изпита известно задоволство.
— Защо винаги трябва да ме мъчиш? Защо не ме оставиш на мира? Толкова си себичен и несправедлив. Не съм видяла от теб нищо друго, освен мъка и нещастия откакто… откакто… — Тя се закашля, внезапно изненадана от необузданите, гневни думи, избликнали неволно от устата й.
За миг помисли, че Стив ще я удари, защото по лицето му бе изписан неистов гняв. След това обаче отново стана безизразен и я пусна.
Той се отдалечи, без да продума и Джини успя да види къде се намира. Мястото й бе болезнено познато — спалнята на Сам Мърдок с огледалата по всички стени и над леглото, в които се отразяваше, почти прозрачно тялото й и втренчените й зелени очи. Защо ли Стив я бе пренесъл тук? Защо бе така гневен?
Внезапно той отново се появи, поднасяйки някаква течност към устните й. Накара я да пие. Нещо студено, което въпреки това я изгори като огън.
Гласът на Стив бе безстрастен. Колко бързо се меняха настроенията му!
— Сега по-малко истерична ли си? Съжалявам, че трябваше да те измъкна спяща от топлото легло, но, искаш или не трябва да поговорим. — В гласа му отново можеше да се долови заплашителна, сурова нотка, която накара Джини да потръпне. — Желая да получа отговор на няколко въпроса, малката. Като начало бих искал да разбера какво знае съпругът ти. Навярно си се почувствала задължена да му изповядаш изневярата си? Ти ли си му казала да ми изпрати тук тези нескопосни убийци? — Без да й даде възможност да отговори, той я прихвана под раменете и я повдигна да седне. Отново приближи чашата към устните й. — По-добре пийни още малко, преди да започнеш. Може да поосвежи мислите ти. Освен това си спести обичайните упреци. — Очите му я изгаряха повече, отколкото течността, която й наливаше в устата, докато не се задави и, опитвайки да си поеме дъх, направи безпомощен опит да го отблъсне.
Възможно ли бе това да е същият мъж, който някога бе казал, че ще я обича и никога повече няма да я пусне да си отиде? Възможно ли бе този студен и отблъскващ глас да е същият, шепнал някога на испански нежни любовни слова?
Стив я остави да падне отново върху възглавниците, без да може да различи в очите му нито искрица на състрадание. Мъжът стоеше там и я гледаше така, сякаш бе някоя непозната, към която не изпитваше нищо.
— Е, Джини?
Тя се опита да му се противопостави. Отчаянието придаде на гласа й гневна нотка.
— Нямаш право да се отнасяш с мен така… така арогантно! Нямаш изобщо никакви права над мен! Трябва да си се побъркал, за да ме донесеш тук. Всички са долу… баща ми, Иван…
— Ах, да! — устните му се разтеглиха в добре познатата й, омразна подигравателна усмивка. — Оскърбеният ти съпруг, който така се е разбързал да защитава честта си, както и онова, което е останало от твоята. От забележката ти за „останалите“ заключавам, че любовниците ти се редят на опашка. Това да не е някоя игра, която харесва и на двама ви? Да не би към нея да спада и изповедта след това? Или до изповед прибягваш единствено тогава, когато някой ти е омръзнал и искаш да се освободиш от него?
— Престани най-сетне! Ти си най-отвратителният човек, когото познавам — измъчено прошепна Джини, извръщайки глава настрани. — Стив, остави! Остави ме! Нищо не съм разказвала на Иван. Мислиш ли, че се гордея с това, което се случи днес следобед? Но той изглежда научава всичко! Каза, че можел да изпрати хора да ме следят. Каза…
