— Чуй ме сега, Виржиния! Фактът, че си омъжена, не ти дава право да разговаряш с мен по толкова нахален начин! А колкото до поведението ти миналата нощ…
— Не съм споменала пред Соня къде си бил, ако това те тревожи. Имаш ли нещо против да се оттегля? Бях навън и имам силно главоболие.
През отворения прозорец до нея долетя гласът на сенатор Брандън, който нареждаше на някакъв прислужник да му доведе кон. Дали възнамеряваше да търси Соня?
Подобно на останалите мъже той се забавляваше без ни най-малко чувство за неудобство, но съпругата му трябваше да бъде порицавана при най-незначителната проява на своеволие. Внезапно Джини се запита как ли се чувстваше Соня, която бе доста по-млада от сенатора. Дали е обичала първия си мъж, от когото й беше останала тази къща и земите наоколо? Имала ли е любовници? Въпреки че напоследък бе понапълняла, Соня безспорно бе доста привлекателна жена, както изглежда смяташе и Андре Делери.
И докато Джини се опитваше да не мисли за бъдещето, Соня отчаяно копнееше вече да си е у дома, обвинявайки заварената си дъщеря за собственото си импулсивно поведение.
Ако Уилям не се бе държал толкова зле и ако Джини не я бе провокирала така нетърпимо, тя отдавна щеше да е забравила прошепнатата от Андре Делери молба да му разреши да поязди с нея, само двамата. Молеше я да си поговорят и почетат от книгата с френски стихове, която бе донесъл от Париж. Соня го намираше за много очарователен и чувствителен млад мъж, но при други обстоятелства една подобна среща с него или с когото и да било другиго би била немислима. Господин Делери, радушно приет у всичките й някогашни приятели, бе показал на Соня, че зачита и уважава мнението й, така че тя нямаше никакви основания да не му се довери. И все пак… о, боже, как можеше да е толкова глупава и безразсъдна? О, всичко това не оправдаваше факта, че Андре Делери я очакваше и тя се бе отзовала на поканата му.
Горичката, простираща се чак до скалистия бряг, бе много стара — засадена бе от един от първите заселници по тези места. Соня безкрайно обичаше пикниците в сянката на листата. Тя и Раул, красивият й, усмихнат млад съпруг, който след кратко ухажване бе омаял момичешкото й въображение и се бе оженил за нея. Но голямата му любов си бе останала една мулатка…
Колко далеч назад в миналото бяха разходките сред дърветата, неизменно съпровождани от шума на реката долу под отвесния бряг. Сега тя бе малко опиянена от изстуденото вино, донесено от Андре Делери.
— „Хляб и вино“ — това е една книга с персийски стихове. Когато я четох за пръв път, си мислех за теб и изпитвах необходимост да споделя всичко онова, което изпълваше душата ми.
— Говорите като поет, господин Делери! Но вие, разбира се, знаете, че не бих могла да остана. Аз… изобщо не биваше да идвам, но внезапно се почувствах…
— Моля те, остани още няколко минути… сега, когато вече си тук. Копнеех да те видя, мислено те молех да дойдеш.
Обърканият и доста уплашен израз на Соня извика на устните му бегла усмивка. Неочаквано Делери улови ръката й.
— Недей да гледаш толкова уплашено, кълна се, че няма да те компрометирам. Какво ще ти навредят няколко минути сред тази красота и покой.
Соня се остави да бъде убедена… в последствие не можеше да си обясни как бе станало това. Отначало й изглеждаше съвсем естествено да остане и да побъбри малко с него, а след това… Учтиво се опита да му каже, че по-добре за него би било да се разхожда с някоя неомъжена млада жена, която повече би подхождала на възрастта му. Младият мъж обаче бе започнал да й чете стихове, а след това седна по-близо до нея, предлагайки й да си вземе още от прясно изпечения хляб и от виното. В края на краищата не правеха нищо лошо. Откога не бе постъпвала импулсивно? От колко време не се бе забавлявала така?
Андре Делери внимателно наблюдаваше дали на Соня й е приятно, опитвайки се да я накара да забрави за времето. Гледаше предвидливо донесената чашата от кристал и сребро винаги да е пълна. Той четеше стихове и й разказваше забавни анекдоти, преценявайки колко още време му трябва. Накрая, доловил първите тихи звуци, които отдавна очакваше, той се наведе толкова близо до нея, че можеше да види уплашения израз на очите й.
— Чакай, не мърдай! Има някакво паяче… не се плаши, ще го махна… ето — той зарови пръсти в косата й, а в същия момент Соня остро изпищя от страх. Какво по-естествено от това със също толкова непринудено движение да обърне лицето й към себе си и да целуне полуотворените й устни! Целувката я извади от равновесие и Соня се облегна гърбом на Делери, чието тяло наполовина закри нейното, когато чуха смутено покашляне.
— О, хиляди извинения, стари приятелю… но кой би допуснал, че ще избереш точно това място за своята среща?
В този момент Соня изпита желание да потъне в земята. Би предпочела да умре, вместо да се изправи пред пресилено безизразните лица на Люсиен Вале и Бернар Пруе и открито любопитните погледи на двете млади жени, които ги придружаваха.
Заекващите опити на Делери да дава обяснения, разбира се, само още повече влошаваха нещата. Докато той обясняваше за импулсивното им решение да използват чудесния ден за една разходка край реката, Соня поглади роклята си с ръка и избухна в сълзи. Няколко прислужници носеха кошници за пикника, а годеницата на Бернар бе съпровождана от леля си — невзрачна жена на средна възраст, която се мръщеше на Соня със свитите си в нескрито неодобрение устни. Племенницата й на свой ред се изчерви, когато Андре се заплете в неубедителни обяснения.
— Люсиен! Случайно срещнах госпожа Брандън и я убедих да си почине малко в сянката… — Андре Делери не приличаше на мъж, който толкова лесно губи дар слово. Той погледна към Соня, промърморвайки: — Толкова съжалявам! — Но в края на краищата, с какво това й помогна да спаси репутацията си? Соня познаваше обществото в Ню Орлиънс и знаеше, че клюките многократно щяха да преувеличат случилото се този следобед. Разкази за срещата й с Люсиен Вале щяха да се носят в гостните и край масите за игра на карти, така че скоро всеки щеше да знае за това!
Изведнъж всички заговориха в надпревара, опитвайки се да преодолеят неудобството на ситуацията, всички, освен Соня, която не би проговорила, дори ако от това зависеше животът й.
Така ги завари холеричният, избухлив сенатор Уилям Брандън. И както господин Делери по-късно щеше да увери приятеля си Люсиен Вале, присъствието му било чиста случайност, изпратена им от провидението!
— За бога! Опитай се да се успокоиш. Знай, че истериите няма да ти помогнат! — Гласът на Джини прозвуча по-сурово и нетърпеливо, отколкото младата жена би искала. — Хайде, ще се почувстваш по- добре, ако ми разкажеш всичко. Какво се случи след това? Не можеш ли да ми обясниш? Той със сигурност ти е дал възможност да…
— Казвам ти… о, боже… как не разбираш? Ти не си била в положение като моето! Те си уговориха дуел, няма начин да… Искам да умра, искам да умра!
— Но няма да умреш. Соня, чуй ме! Не разбираш ли, че единственият начин да преодолееш положението е да се изправиш лице в лице с фактите и да ги надмогнеш? Трябва, заради себе си, а също и заради моя… баща. Позволи ми да говоря с него, а ще накарам и Стив…
— Не! Не, не, не! — Гласът на Соня премина в стон. — Не мога да се изправя пред тях, пред никого от тях, аз съм виновна, аз съм виновна! Това е наказанието ми за всичките тези години…
— Говориш пълни глупости! Ето го докторът, той ще ти даде нещо за нервите. Ще видя какво бих могла да направя, за да сложа точка на цялата тази дивотия, а ти трябва да ми обещаеш, че ще се успокоиш. Няма никакъв смисъл да оставаш в това състояние!
