Защо не искаше да погледне фактите в очите и да си даде сметка за истинското значение на случилото се. Може би, каква ирония, те дори можеха да спестят подобно изживяване другиму.
— Разбира се, че никога не съм давала съгласието си за среща с него! Как можа да си го помислиш? — Седнала в леглото, Соня представляваше окаяна гледка с мокрото си от сълзи, подпухнало лице, но Джини безмилостно я обсипваше с въпроси.
— Не исках да кажа това, но не разбираш ли, че трябва да говориш за случилото се и да измислиш някаква история, която… която да ти помогне да се измъкнеш от тази неприятна ситуация? Всичко, което знаеш, е да плачеш…
— Ох! — укорително извика Соня и отново захлипа. — Колко си безчувствена! Никога не те е било грижа за… за обществените норми или за чувствата на другите, или… или…
— Това е без значение в случая — рече Джини опитвайки се да произнася думите с равен глас. — Искам да ти помогна. Престани, Соня, и съвсем подробно ми разкажи какво се случи. Може би ще съм в състояние да ти помогна, ако успея да поговоря разумно с него.
Отне й доста време да изкопчи цялата история от разстроената жена, която изглеждаше готова да прехвърли вината върху заварената си дъщеря. Все пак, когато Соня завърши разказа си, Джини вече й вярваше. Толкова типично за нея бе да направи точно това, което бе сторила. Да се радва на флирта, без да си го признава, и да се окаже неподготвена за последствията. Но не това беше проблемът в цялата тази поредица от събития. Андре Делери бе елементът от пъзела, на който не можеше да намери място.
По дяволите, отчаяно си помисли Джини, защо му трябваше на Стив да я въвлича в поредната караница, преди още да бе успяла да сподели с него вече почти оформените си подозрения? Защо отново бяха започнали със скандалите на публично място? Тя стисна очи от внезапната болка, нахлула в главата й като предупреждение. Да, искаше й се подобно на Соня да можеше да заплаче. Трябваше й нещо, в което да вярва, изпитваше желание да се блъска в стената, която я обграждаше, да изкрещи високо. Разбира се, не стори нищо подобно. Както бе обещала на Стив, тя щеше да го прогони от мислите си и да се държи като учтива непозната. Щеше да се справи, както неведнъж в миналото. Й никой… никой нямаше да узнае за болката й, а не след дълго тя щеше да утихне, оставяйки я истински свободна.
След като взе това решение, мислите й отново се върнаха към най-неотложния проблем. Дуелът, разбира се. Нейният
Лицето й се отразяваше в огледалото — бледо и сурово, очите горяха — зелени смарагда. Джини се намръщи на отражението си, посегна към сребърната четка и я прокара през разрошената си коса. Не след дълго потъна в мисли и ръката й замръзна неподвижно. Защо не? Да, защо не? Тя умееше сама да се грижи за себе си. Опитът й като войнишка жена я бе научил на много неща. Това би било някаква промяна, истинско предизвикателство. Освен това щеше да вбеси Стив. Да, също и вездесъщия господин Бишоп, комуто все още не бе простила.
10
Самоувереността на Андре Делери бе толкова голяма, че малко след сутрешната си среща с госпожа Брандън и нейния съпруг той се зае заедно със своя приятел и съветник Пепе Лула да обиколи всички онези места из града, които обикновено посещаваше, и си поръча нов костюм при шивача. След това прекара почти час в дискретен дом за срещи с новата си метреса — не някоя друга, а сестрата на близък негов приятел, омъжена по сметка за друг техен приятел. Винаги бе харесвал Берта, но тя, която знаеше от брат си за авантюрите на Андре повече от всяка друга жена, бе успяла да стои настрана от него. Докато един ден не узна за любовницата на съпруга си.
Както сама призна пред Андре, тя искала да се научи да възбужда мъжете така, че да ги довежда до ръба на лудостта. На Андре му доставяше удоволствие да бъде неин учител, а с времето и пищното тяло на Берта бе започнало да изпитва наслада от техните любовни игри. Така че двамата бяха продължили да се срещат.
Делери извади златния си джобен часовник и го погледна. Помисли си, че навярно би било по-добре да се прибере в къщи, да се изкъпе и преоблече. Имаше среща с глупавия сенатор Брандън точно пет минути преди полунощ — на Андре винаги му беше доставяло удоволствие да определя този час за дуелите, в които бе предизвиканата страна. Около полунощ всичко вече щеше да е свършило, а той щеше да бъде по-богат със значителна сума, дискретно приведена по банковата му сметка. Остро изрязаните му устни се разтеглиха в сурова усмивка. Колко лесно се усмихваше щастието на мъже като него, които предпочитаха да са господари на себе си пред усилния труд и професията!
Изкачвайки стъпалата, Андре Делери обмисляше вечерта си. Вечеря с приятели, сред които и Люсиен Вале. Театърът, където възнамеряваше да се появи, за да си създаде алиби. А след дуела вероятно щеше да посети любимия си игрален салон и да поиграе с някой стар познат. Чувстваше, че тази вечер късметът бе на негова страна и картите нямаше да му изневерят.
— Господине… — прислужникът му, Жан Батист, бе французин и говореше само матерния си език. След шест години, прекарани заедно, двамата се разбираха чудесно. Възможно ли бе жилавият, тъмнокос французин да е разтревожен от нещо? Със сигурност не от дуела — това би било прекалено! Докато събличаше вталеното си сако, Андре Делери въпросително повдигна вежди.
— Да?
Прислужникът прочисти гърлото си, покашляйки се.
— Тук е… това е… истината е, че не зная какво да правя. Не сте ми казал, че очаквате посетители, но младата дама е… хм… тя е изключително привлекателна, господине. А и говори френски. Тя каза…
— Няма значение. Ще чуя от самата нея онова, което ти е казала. Била изключително привлекателна, а? В твоите уста, Жан Батист, тези думи са истински комплимент. Дамата в малкия салон ли чака?
— Да, господине. Позволих си да предложа на младата дама чаша шери. Казах й, че може да се върнете доста късно, но тя настоя да ви изчака.
— Така ли? — Устните на Делери леко се изкривиха, докато той се чудеше на какъв да се престори — раздразнен, отегчен или приятно изненадан. Жени! Винаги бяха пълни с малки хитрини. Но той нямаше представа коя от тях би дръзнала посред бял ден да посети в апартамента му мъж с неговата репутация, при това съвсем сама. Освен ако
Андре Делери се поколеба за секунда, преди да нареди на Жан Батист да му приготви по-голяма вана.
— Увери се, че има допълнително кърпи и благоуханен сапун. Ако не си тръгне, дамата ще се присъедини към мен.
Жан Батист наведе глава, подавайки на господаря си чаша бяло вино за подсилване. Не че той имаше