тя, — имаш ли да ми кажеш нещо друго?
— Остани още малко с мен, слънцето ще те изсуши. Със сигурност не си от жените, които се плашат от малко солена вода. Освен това искам всички да си мислят, че сме две влюбени птички на сватбено пътешествие, напълно погълнати един от друг. Ако не отговорим на повечето им въпроси, може да си помислят, че крием нещо. Ти как мислиш? — без да промени арогантния си тон, Делери продължи: — И моля те, продължавай да ме гледаш тъй… влюбено, ако е възможно. Помисли си за удоволствието, с което ще те възнаградя, когато се върнем в каютата след малко и… Умолявам те, недей поглежда към мостика, защото ни наблюдават с бинокъл — видях го преди малко да проблясва на слънцето.
Тя сви рамене:
— Значи капитанът…
— Каютата на собственика също е там горе. Точно откъдето ни наблюдават. Не че го обвинявам, но винаги са ме интригували загадките. А теб?
14
— Испанка ли сте? — питаха я изненадано.
— Не, майка ми беше французойка, а баща ми — американец.
— Тогава сигурно гувернантката ви е била испанка — говорите като човек от полуострова.
— Е, прекарах доста време в Мексико…
— Ето каква била причината, значи…
Джини беше свикнала да й задават въпроси и винаги много умело ги заобикаляше, така че да разкрие възможно най-малка част от произхода си. Беше се сприятелила с някои от жените на борда, които след внимателното оглеждане на тоалетите и поведението й бяха решили, че госпожа Делери очевидно е богата и от добро семейство. За да отвлича мислите си от други неща, Джини се държеше дружелюбно и общително, проявявайки интерес към Куба и по-специално към Хавана, което много ги ласкаеше и им доставяше особено удоволствие.
— Спокойният живот в Хавана ще ви хареса! Но не си мислете, че не се забавляваме. Имаме театър, с костюми, разбира се. Освен това се организират и маскени балове. Съпругът ви някакъв имот ли ще купува там? Непременно му кажете да разговаря с моя мъж — той ще го посъветва. Само помнете, скъпа моя, че никоя уважаваща себе си дама не ходи пеша по улиците на Хавана. Винаги се возете в карета. Ако искате да пазарувате, достатъчно е да си вземете прислужник. Спрете ли, всички продавачи ще дойдат до каретата ви, за да направите своя избор.
Джини усети как предишната й апатия постепенно се стопява и дори започна с нетърпение да очаква пристигането си в Хавана. А що се отнася до революцията, която новите й приятели обсъждаха, то тя изобщо не я интересуваше, а и кому бе нужно. За всеки случай се осведоми, че военните действия се ограничавали само до централните и източни части на острова, докато в Хавана животът продължавал както обикновено. Революция! При тази мисъл Джини се намръщи. Веднъж вече си бе имала работа с революцията и това й беше напълно достатъчно. Не, не искаше да мисли повече за това! Тя нямаше минало, а бъдещето я интересуваше само дотолкова, доколкото беше различно от настоящето. Благодарение на Андре, който не изискваше от нея прекалено много, времето й минаваше по-бързо. Джини се беше научила да отклонява въпросите му, но това не го направи по-малко настоятелен.
— Сигурна ли си, че мъжът ти е в Мексико? Чувал съм, че е много богат. Мислиш ли, че е възможно малката Дос Сантос да го убеди да подпомогне кубинските бунтовници?
Бяха вече в Насау и лежаха в хотелската стая, която Делери предвидливо бе наел, когато научиха, че ще трябва да останат още два дни. Облегната на една страна, с пот, стичаща се по тялото й, Джини бавно обърна главата си към него, за да срещне настойчивия му поглед.
— Защо толкова се интересуваш от кубинските бунтовници? Затова ли отиваш там? А колкото до мъжа ми, ако ме интересуваха плановете му, щях да бъда с него. Моля те, Андре, престани да задаваш въпроси, чиито отговори изобщо не зная!
Той се наведе над нея и разсеяно погали рамото и гърдите й.
— Каква загадка си ти! Имам чувството, че зад тези ясни зелени очи се крият огромни дълбини. Що за жена си всъщност?
— Не ми ли каза, че обичаш тайните? Досега щях да съм те отегчила, ако можеше да четеш в мен като в отворена книга.
— Възможно е — той наведе глава и я целуна по шията, докато ръката му се плъзгаше все по-надолу. — Знаеш ли — прошепна той, — обикновено не проявявам любопитство към миналото на жените в живота си. Но ти, ти си като криволичещ планински път. На всеки завой ме чака нова изненада. И колкото повече съм с теб…
Докато тя отвръщаше на целувките му, Андре Делери объркано и раздразнено си мислеше защо все още не му е омръзнала. Никога дотогава не бе срещал жена, която да му отвръща с такова чувствено себеотдаване и в същото време да съумява да запази дистанция. Нямаше нужда да я учи как да прави любов и въпреки това тя никога не му беше казала, че го обича, не се бе престорила, че изпитва вина заради съпруга си, нито пък прояви ревност или любопитство към другите му любовници. Той все още бе учуден от лекотата, с която я бе убедил да дойде с него — тя бягаше от всичко и всички, вземайки със себе си само дрехите на гърба си и няколко бижута. Беше възнамерявал да я отвлече, ала тя направи така, че да изглежда по-скоро обратното. Проклета да е, ако се окаже някаква вещица!
Той чуваше слабите й стенания и се наслаждаваше на плавните извивки на тялото й. Не можа да заглуши собствения си вик на екстаз, когато тя започна да се движи нагоре-надолу, доставяйки му непознато досега удоволствие. Кога бе успяла да научи толкова много? От колко ли мъже се е учила? Господи той беше възнамерявал да я използва, а ето че сега тя, по свой собствен начин, се възползваше от него. Това беше чувство, което Андре Делери нито харесваше, нито познаваше. Каза си, че трябва да бъде много внимателен, защото в противен случай може да не му е толкова лесно да я напусне, когато му дойде времето. После, забравяйки всичко, се съсредоточи единствено върху ожесточената борба, която се водеше помежду им. О, той ще възбуди чувствеността й, както никога преди, ще я победи, правейки я зависима.
Беше горещ следобед и в стаята тежеше непоносима задуха. Отвореният прозорец гледаше към горичка от бананови дървета, растящи толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха. Когато любовниците се откъснаха един от друг, и двамата бяха задъхани, а чаршафите лепнеха от потта на телата им.
Джини мечтаеше за въздух и прохладна вода, с която да се освежи, като с копнеж си представяше океански бриз и планински потоци. Но нямаше сила да се помръдне, а Андре, сякаш отгатнал мислите й, бе увил около ръката си гъст кичур от косата й. Тя лежеше със затворени очи и когато дишането й се успокои, се заслуша в дълбокото, равномерно дишане на Андре — сигурен знак, че той вече заспиваше. Самата тя се зарея нанякъде — полубудна — полузаспала, на границата на съня.
Видя друга гореща стая — хотелска стая в Сан Антонио. Момичето Джини Брандън се събужда от слънчевата светлина, която нахлува през отворения прозорец, подканяйки я да погледне навън, към прашната улица, където мъж в тъмносиня риза дебне друг. И ако той погледнеше нагоре към нея — неволната свидетелка, — тя щеше да види, че очите му са със същия цвят като ризата. Присмехулно синьо — две бездънни сини очи, които не изразяваха нищо, най-малкото пък любов.
— Мразя те, Стив Морган! — чу собствения си гневен, безсилен вик.
Но той се хвърли върху нея, задушавайки я с тежестта на тялото си. Продължаваше все така да я притиска, докато тя удряше, и удряше, и удряше… а той неспирно я любеше. Някъде високо горе над тях мишеловите се виеха в безжалостното, жарко синьо небе на Мексико. Но защо плачеше? Защо се чувстваше толкова самотна, отчаяна, ужасена? Изведнъж се намери в друга стая, а човекът до нея вече не беше Стив, а френският полковник, който й се присмиваше, докато тъмната, ръбата фигура на Том Бийл чакаше навън, за да я отведе.
— Стив, Стив, къде си? Обичам те, обичам те, моля те, спаси ме!
Но той се отвърна от нея, очите му потъмняха толкова много, че Джини вече не можеше да прочете нищо в тях, а устните му се свиха презрително:
— Любов! Какво, по дяволите, е това? Има само едно нещо, което ни свързва и не е трудно да се
