Загубена любов, последна любов

я за мъжка работа.

В този момент Стив използва случая да се намеси в разговора, като внимателно прикриваше смесените чувства на яд и възхищение от лукавството на Ана:

— Всъщност, ваше превъзходителство, тук съм не само за да разгледам плантацията на съпругата си. Дочух, че дядо ми, дон Франсиско Алварадо, също е в Куба.

В края на краищата ходът му се оказа печеливш. Лицето на губернатора се проясни, а погледът му се изостри, докато с интерес и любопитство изучаваше Стив.

— А, значи вие сте внукът на дон Франсиско! Трябваше да ми кажете по-рано, веднага щях да ви уредя документите. Дядо ви дойде в Куба благодарение на моя предшественик, генерал Себалос. Аз никога не бих позволил човек на годините на дядо ви да пропътува такова разстояние из бунтовническа страна. Обаче…

Възрастният човек изразително сви рамене, а Стив побърза да каже:

— Разбирам ви, господине. Ако по това време не бях на път, щях да посетя дядо си. Но след като така или иначе съм тук… Чувал ли сте нещо за него, откакто напуснахте Хавана?

— Не, страхувам се, че не. Но не се притеснявайте, господин Алварадо, ранчото е отдалечено и връзките не са много добри… С тези проклети бунтовници, които объркват всичко! — после продължи да коментира положението в Мексико: — Истинска анархия! Вижте как завърши всичко — гордите креоли имат индианец за президент! Такова нещо никога не може да се случи в Куба!

Дотогава Стив бе сдържал емоциите си, въпреки раздразнението си от този надут губернатор, който вече повече от седмица отлагаше издаването на документа му за свободно пребиваване. Дразнеше се и от Ана, която бе започнала да се държи сякаш наистина бяха женени. А сега пък трябваше да се примирява с въоръжената охрана, която го караше да се чуди дали всъщност е пазен, или следен. Може би губернаторът не бе толкова сговорчив, колкото изглеждаше. Той почувства ръката на Ана върху бедрото си. Младата жена се сгуши още по-близо до него, а пълните й гърди се притискаха към неговите при всяко раздрусване на каретата, в която пътуваха.

— Скъпи, моля те, не се сърди! Сигурна съм, че не е много далече. Наистина е огромна чест, Хулио Зулета е най-влиятелният мъж в Куба. И, представи си само, покани ни да го посетим.

Гласът на Ана беше въодушевен. Ръката й започна да го гали.

— Естебан, говори се, че държи в ръцете си дори губернатора на Куба. Той…

Зад пресиления възторг на Ана се криеше сексуална възбуда, която ускори дишането й. Мъжете командват други мъже. Но жена, която знае какво иска, която умее да дава и получава удоволствие, нима това не беше също власт? Бе го чула от свекъра си, който истински я харесваше. Той я бе предупредил да не се оставя напълно във властта на предишния си годеник.

Стив ме помни като дете, но оттогава съм научила толкова много! — помисли си Ана. — Достатъчно, за да го задържа! Ще го накарам да изпитва нужда от мен и най-накрая всичко ще бъде истинско — ще стана негова жена, каквато отдавна трябваше да бъда, ако не беше онази френска въртиопашка.

Разбира се, той вече не обичаше жена си. Не беше ли я унижил публично, показвайки й коя го привлича повече. Те двамата ще останат завинаги заедно — тя и Естебан.

Погълната от мечтите си, Ана жадно отговори на една груба целувка, задушила безгрижното й бърборене. Скоро тя вече издаваше задъхани стенания. Стив си играеше с гърдите й, изваждайки ги от дълбоко изрязаното й деколте, което само ги пристягаше.

Въодушевлението на Ана щеше да се превърне в истинска буря, ако разбереше, че спътникът й бе започнал да я целува само защото му беше омръзнало да слуша цялото това кокетничене и опити да го възбуди. Проблемът беше в това, че той можеше да прочете всяка мисъл в малкото мозъче на Ана. Тайнствеността беше изчезнала, тя вече не бе обгърната в мистерия. Защото почти единствената жена, която винаги беше успявала да задържи интереса му и в която никога не беше сигурен, бе собствената му съпруга. Джини. Най-прекрасната жена. Щеше ли някога да успее да я забрави?

16

Джини гледаше посребрения от лунна светлина океан. Нощта беше прекрасна — толкова прекрасна, че й се струваше почти нереална. Как може в такава нощ човек да спи или да стои приведен над игралната маса? Тя се облакъти на перилата, наблюдавайки оловносивото море и призрачно белите лодки, които се носеха по водата. Бих могла вечно да пътувам така — хваната в капана на времето, на кораб фантом, където няма вчера и утре. Просто ще се нося по ръба на вечността. Мислите й бяха дълбоки и мрачни и подобно на океана се лутаха безспирно във всички посоки. Сигурно е много приятно да не мислиш, да си способен да контролираш живота си, сам да определяш посоката на разсъжденията си. Да можеш напълно да забравиш каквото си поискаш — също като Стив, който преди известно време много удобно бе заболял от амнезия… Но, по дяволите, защо точно сега трябваше да мисли за Стив. Трябваше да остане долу с Андре Делери и да го гледа как играе на карти. Би било по-добре, отколкото да няма с кого да сподели това лунно вълшебство. Уловила се да въздиша, Джини изправи гръб. Не, не, тя не беше депресирана! Няма да се връща назад в спомените, напротив, ще създаде един напълно нов живот — за себе си и своите деца! Нека и Стив направи същото! Когато излекува наранената си гордост, той веднага ще я забрави, ако вече не го е сторил с помощта на Ана! Във всеки случай тя никога няма да му прости за Соня! Никога няма да успее да забрави това, което беше чула и видяла в онзи злополучен ден…

Джини приличаше на сребърнобяла статуя, на места прорязана от тъмни сенки. В тежките й къдрици бяха вплетени сребристи рози. Ароматът им жадно бе поглъщан от разширените ноздри на високия мъж, който я наблюдаваше, застанал в сянката на голямата мачта, така както я беше гледал толкова пъти досега. Неведнъж се бе питал дали не е уловила слънчевите отблясъци на далекогледа му — дали знаеше и дали изобщо се интересуваше от това, че някой я следи. Както можа да установи, тя бе жена, свикнала да е център на мъжкото внимание. Освободена от всякакви предразсъдъци, Джини не се срамуваше от голото си тяло, нито пък се страхуваше да броди съвсем сама из диви, непознати места. Жена, различна от всички останали — такава я виждаше той тази вечер сред звездите.

Каква беше историята на живота й, какво я беше довело на този кораб в компанията на някакъв авантюрист, който очевидно не й беше съпруг? Може би беше избягала от мъжа си и сега, отегчена и неспокойна, търсеше вълнуващи преживявания. Която и да бе, ясно беше, че не е обикновена жена и той искаше да я има.

Корабът се издигаше и спускаше, издигаше и спускаше, докато вятърът леко повяваше, разхлаждайки лицето на Джини. Сега те преследваха луната — сребърния диск сред кадифеното нощно небе. Вятърът развяваше полите на роклята й и полюшваше мокрите й солени къдрици покрай лицето. Тя все още нямаше желание да слиза долу и завинаги да се раздели с дивната нощ. Нито пък искаше да остане насаме с мислите си. Искаше… копнееше… но за какво? И как, къде щеше да свърши това „приключение“? Къде най-накрая щеше да я отведе пътят й и каква щеше да бъде по- нататъшната й съдба? Може би във вълшебна нощ като тази просто трябваше да зададе въпросите си и отговорите им сами щяха да долетят в мрежа от лунна светлина!

Джини отново въздъхна и тъкмо смяташе да се обърне, за да прекрати този поток от лунни фантазии, когато от тъмното изникнаха две ръце, които обхванаха раменете й, а един нежен глас рече:

— Дете на съдбата, накъде пътувате? И откога се лутате така?

Джини замръзна на място, неспособна да обърне глава. Дори не искаше да го направи. Гласът, който я бе заговорил, беше приятен баритон със странен, сякаш престорен чуждестранен акцент, чийто произход тя не можеше да отгатне. Ръцете, докосващи раменете й, бяха топли и нежни и почти я изкушаваха да затвори очи и да се отпусне назад… Да се отдаде изцяло на магията на нощта и луната. Мъжът като че отгатна мислите й, защото побърза да каже:

— Не, моля ви, не се обръщайте още! Не знаете ли, че тази нощ е омагьосана? Почувствах мислите ви, докато се блъскаха насам-натам, като вълни в бурно море, почувствах самотата, копнежа ви и ето ме сега тук. Няма да направя нищо повече, само ще стоя и ще докосвам кожата на раменете ви, ще поглъщам нейния аромат! Ако искате, бихме могли да си поговорим. Много по-лесно е да разкриете тайните си пред напълно непознат човек, отколкото пред приятел. Все едно че се изповядвате на свещеник, скрит зад