Загубена любов, последна любов

досетиш какво е то!

Гласът му продължаваше да кънти в ушите й: „не е трудно… трудно… трудно…“ След това, когато внезапно отвори очи и с благодарност се завърна в реалността, всички призраци на миналото изчезнаха, сякаш пропъдени от дневната светлина. Тежкото бедро на Андре Делери лежеше върху нейното, а ръката му все още беше омотана в косите й. По-добре Андре, отколкото Стив — демонът от ада! Стив, когото трябваше да прогони от мислите си! Дано дяволът го отнесе! Той нямаше никакво право да я преследва в сънищата й, още повече — тя бе сигурна в това, — че изобщо не се сещаше за нея. Без съмнение Ана дос Сантос добре запълваше времето му. Трябваше да признае на Андре, че Стив всъщност беше заминал за Куба, а не за Мексико, но защо пък да пропуска една чудесна възможност да му отмъсти, ако случайно се сблъскат някъде в Хавана?

Андре се размърда и промърмори нещо насън, като енергично размаха ръце, сякаш искаше да се предпази от невидим нападател. Значи и Андре си имаше своите кошмари? Докато чакаше дишането му да се успокои, Джини започна да се измъква внимателно от прегръдката му. Изведнъж стаята й се стори непоносимо задушна. Чувстваше се така, като че ли всеки момент щеше да се удави във влажната, нагорещена атмосфера. Да, наистина ще умре, ако не вдиша чист, свеж въздух и не усети копринената целувка на вода, обливаща кожата й… Не беше ли зърнала някъде, докато се разхождаше рано сутринта, едно езерце с малък скалист водопад, който се спускаше към него? Намираше се зад стара ограда, цялата обраснала с цъфтящи лози.

— Кой живее там? — бе попитала малкия, босоног палавник, който се беше самоназначил за неин водач, но момчето само бе свило рамене:

— Не знае. Къща много стара — тя руши също като ограда. Говори, шеф замина за Ямайка — много голям тоз остров, да!

Част от свободата да принадлежиш на себе си се състои в това да правиш каквото си поискаш, нали? Все още гола, Джини стана от леглото и прекоси стаята, докато разсеяно прокарваше пръсти през буйната си, разрошена коса. Докато минаваше покрай малкото огледало, тя улови отражението си в него — видя се да нахлузва семплата памучна рокля, която бе носила сутринта. Този път нямаше нужда да слага всичките онези финтифлюшки, които трябваше да я направят да изглежда модерна. Босоногата мексиканка не даваше пукнат грош за модата — важното бе да оцелее. Жената, в която се бе превърнала не изглеждаше много по-различно — само дето не бе толкова слаба и на лицето й го нямаше предишният уплашен израз.

С помощта на няколко фуркета Джини вдигна косата си на кок. Реши, че няма да обуе симпатичните си, но малко детински обувки. После импулсивно омота един пъстър шал около косата си — така че бакърено русият й блясък напълно угасна — и го завърза на челото си, подобно на чернокожите жени в Ню Орлиънс. Ето че беше вече готова за малкото си приключение. Джини се намръщи при мисълта, че може да попадне на някой познат, но се надяваше това да не стане. Вероятността беше малка, защото хотелът не бе от най- големите. Специално беше помолила Андре да намери такова място за тях, което познатите им от кораба не биха избрали, така че да могат да си почиват на спокойствие. До този момент двамата взаимно бяха изучавали телата и умовете си, умело спазвайки правилата на играта, която играеха.

Нуждая се от време да помисля — каза си Джини, докато тичаше боса по буйната трева, напомняща на дебела постеля под краката й. Дотогава не беше срещнала жива душа — явно и тук, както в Мексико, хората спазваха часовете за следобедна дрямка. Слънцето силно напичаше главата й, докато не стигна до една сенчеста горичка. Дори непрекъснатото жужене на насекомите като че ли беше заглъхнало. Само от време на време горещият повей на вятъра раздвижваше ветрилата на банановите дървета, които при допира си едно с друго издаваха звук, подобен на тежко, хриптящо дишане. Джини затича по-бързо, като се надяваше да е запомнила пътя и се молеше да не срещне някоя змия. Най-накрая стигна запъхтяна до полуразрушената ограда, наклонена на една страна, сякаш лозите бяха прекалено тежък товар за нея. По повърхността на вирчето отново танцуваха зеленикавите отблясъци на слънчевите лъчи, промъкващи се през листата. Колко примамлив и освежаващ беше звукът от пенещата се, подскачаща и бълбукаща вода! Жадната й за прохлада кожа се задушаваше под лепнещата рокля. Свикнали никой да не нарушава спокойствието им, пъстри птици заподскачаха с цвърчене пред натрапницата. Не след дълго, решили, че и тя като тях е някакво горско създание, се успокоиха. Никой не идваше на това място — вероятно никой не го и напускаше! Дали пред нея не бе някакъв омагьосан кът, оазис, в който времето бе спряло…

Без да се замисля, Джини свали шала си и нетърпеливо смъкна роклята, която й пречеше. Хвърли я настрана и се плъзна по повърхността на водата, забравяйки за всичко останало. Много отдавна някой предвидливо бе разширил тази част от потока, така че сега тя изглеждаше като естествен вир — по края му равномерно бяха наредени заоблени камъни, покрити с мъх, придаващ на водата зелен оттенък. Отвсякъде се чуваха птичи песни и жужене на пчели. Затваряйки очи, Джини изцяло се отдаде на възприятията си, като лениво мислеше за едно любимо стихотворение от Андре Марвел. Как беше? Като че ли нещо такова: „и убива всичко, въплътено в зелена мисъл, зелена сянка…“

Както и да е, нямаше никакво значение. Прекалено много я мързеше, за да мисли. Опиваше се от прегръдките на водата, от ласките на косата си, плуваща свободно около голите й рамене.

Косата й е като буен поток от най-чистата разтопена мед. Веждите — за разлика от блестящото й, свежо като праскова лице — са черни и извити, в унисон с леко издължените й очи. А те са зелени — досущ като смарагдите, които носи понякога. Устните й подлудяват мъжете — те искат да ги целуват, и целуват, за да се уверят, че удоволствията, които обещават, са истински.

Всички тези мисли минаваха през главата на мъжа, който я наблюдаваше, застанал неподвижно в сянката на дърветата. Той я бе гледал и преди, също така незабележим, както днес, но никога не бе очаквал да я види в естествената й голота. Жените от неговото поколение и по-специално онези от тях, които наричаха себе си „дами“, не събличаха дрехите си така безсрамно, за да се къпят съвсем голи на открито. Нито пък тичаха босоноги и полуоблечени из гората, за да открият усамотено място като това. Сякаш, бе доловила призива му. Бе усетила неговото желание. Ако това беше древна Гърция, би я взел за богиня — толкова красива, че можеше да изкуши и самия Зевс. При тази мисъл, устните му леко се изкривиха. Не, той не бе повелител на боговете, а обикновен смъртен. Но въпреки това беше по- подходящ за нея от спътника й и който с положителност не й бе съпруг. Внимателно беше проучил Андре Делери, и реши, че той не би могъл да представлява интерес за нея. Както му подсказваше интуицията, те двамата пътуваха заедно по-скоро за удобство, отколкото по други съображения. Не след дълго щяха да се разделят. Още по-добре, защото от първия миг, в който зърна тази жена, бе очарован от нея. Още тогава разбра, че ще направи всичко, за да я има — ако трябва, ще обиколи целия свят, за да изпълни и най- незначителното й желание. Но в същото време инстинктът му подсказваше, че ако тя заслужава да бъде завоювана, той ще трябва и да я задържи, а за тази цел трябваше да я научи да го обича — това бе единственият начин да задържиш жена като Женевиев Реми.

15

Джим Бишоп беше ядосан. Всеки друг мъж на негово място — мислеше си Пако Дейвис — би изпаднал в ярост. Ала Бишоп само палеше цигара след цигара и барабанеше нервно по масата, докато Пако, съвсем не на място, започна да си подсвирква. Джим Бишоп го погледна укорително и като прочисти гърлото си, каза:

— Сигурен ли си, че не си пропуснал нещо?

Пако го погледна обиден:

— Как бих могъл? Много съм привързан към Джини, а освен това й дължа живота си. Не, търсих я под дърво и камък? Изчезнала е, дори без да остави бележка. Прислужницата й изпаднала в паника. Беше останала, за да приготви багажа и каза, че се наложило господарката й да направи още някакви покупки — една шапка, която преди това поръчала и трябвало да отиде да вземе.

Пако дочу нетърпеливата въздишка на Бишоп и мислено сви рамене. По дяволите, какво пък, щом Джини искаше да започне всичко отначало, защо да не го направи. Може би междувременно щяха да намерят някакво разрешение. И тъй като беше искрено привързан към Джини, Пако силно се надяваше чувството му да го лъже.