леко променяше плановете му. Беше разчитал на нея, за да я показва на всички и да накара някои хора да излязат от скривалището си, но… в края на краищата, не за първи път му се налагаше да променя плановете си в последния момент!
— Колко жалко… сега, предполагам, най-добре ще бъде да съобщя на съответните власти. Ще дойдеш ли с мен или предпочиташ да се срещнем по-късно за вечеря?
Андре беше решил да запознае капитан Карильо с Джини. Беше планирал да натъкми всичко както трябва, внимателно да направлява хода на вечерта. Тя беше отказала да го дели с Кончита, но може би щеше да бъде на друго мнение, ако третият човек в леглото им беше мъж? Но ето че сега никога нямаше да може да разбере как е щяла да реагира на това.
— Ще се срещнем по-късно. Май е по-добре да се преоблека — беше много дълъг ден.
Той не счете за нужно да каже нещо повече на капитан Карильо. Въпреки че съжаляваше за смъртта на Джини и за начина, по който я бе загубил, Андре Делери бе загрижен повече за себе си. Нямаше смисъл да се забърква в това, ето защо реши, връщайки се в къщата за дрехите си, да се държи все едно, че нищо не се е случило. Щеше да им каже, че е купил билети за себе си и госпожата за лодка, която ще тръгне още същата нощ за Хавана, и толкоз!
19
Бе настъпил най-горещият сезон на годината и вече наближаваше времето за събиране на тръстиковата реколта. Тогава големите фабрики за производство на захар започваха да работят денонощно, а гъстият сладък сироп се стичаше през фуниите, за да се превърне в ценните бели кристалчета, които после биваха опаковани в големи кутии от вносен дървен материал. Под фуниите за оттичане, щяха да бъдат поставени големи бъчви за недоброкачествената захар. Тежки миризми щяха да изпълват горещия, застоял въздух — ароматът на сироп, на тъмната изобилна меласа…
През този сезон разглезените дъщери и съпруги на плантаторите обикновено не посещаваха именията, предпочитайки по-прохладен климат. Много от тях, като семейството на Хулио Зулета, едва познаваха къщите си в плантациите. Те предпочитаха да живеят в града, където винаги можеше да се напазарува и да се намери някакво забавление, както и да се попадне на някое вълнуващо преживяване. Само най-голямата дъщеря на дон Хулио, която така и не се бе омъжила, следваше навсякъде баща си и изпълняваше домакинските задължения. Слаба, суха жена, тя се чувстваше съвсем на място в този мъжки свят, в който бе израснала и който никога не бе напускала. Сядаше някъде отстрани, с четвъртито платно за бродерия, неизменно поставено в скута й като претекст, макар че никой никога не я бе виждал да направи дори един- единствен бод. Говореше се, че Мария Фелипа знае за производството на захар и политиката толкова, колкото всеки мъж. „Жалко — казваха, — че не се е родила мъж.“ Имаше дори превъзходен вкус за цигари и вино. Посетителите в дома на Хулио Зулета винаги можеха да разчитат на изискано сервирана храна. И най-дребният детайл беше обмислен и на мястото си.
Въпреки това посетителите не бяха нещо обичайно през сезона, когато се прибираше реколтата. Зулета, който до голяма степен бе свикнал да се доверява на дъщеря си така, сякаш му бе син или доверен съдружник, се чувстваше задължен да й обясни защо бе поканил тези хора да прекарат известно време с тях.
— Наистина ми се иска да доставя удоволствие на генерала и да задоволя собственото си любопитство. Може би ти трябва да разбереш нещо от жената, скъпа моя? Тя беше женена за най-младия от братята Дос Сантос, помниш ли го? Необуздан момък, който преда време направи предложение на сестра ти, но, разбира се, аз не исках да оставя Инохенсия да се омъжи за такъв нехранимайко като него. Времето доказа, че съм бил прав, нали?
Мария Фелипа седеше тихо с бродерия в скута си, наблюдавайки баща си. Той се приближи до прозореца и застана там, вперил поглед навън за известно време, сякаш беше забравил за какво говори. Но тя, разбира се, го познаваше добре. Баща й просто събираше мислите си. Кафявите й очи просветнаха. Баща й беше най-умният мъж, когото познаваше — достатъчно бе само да си спомни откъде бе тръгнал и какво бе постигнал. Сега той беше най-богатият и влиятелен човек в цяла Куба, особено след като онзи глупак Мигел Алданя така открито подкрепи бунтовниците. Сега Алданя бе изпратен в изгнание и живееше в студения Ню Йорк, в Съединените щати, а чудесният му дворец в Хавана бе изгорен от разярената тълпа. Докато баща й… ах, той от самото начало бе разбрал какво щеше да се случи и на чия страна да застане. Тънките й пръсти смачкаха бродерията. Той й се доверяваше — да, говореше пред нея по-свободно, отколкото пред братята й, които прекарваха повече време в преследване на любовниците си и в игра на комар, отколкото в грижа за плантациите. Само да се бе родила мъж…
Дон Хулио запали отново цигарата и замислено се намръщи.
— А що се отнася до другия ни гост — той е доста загадъчен. Оженил се за вдовицата Дос Сантос и я направил сеньора Алварадо — така ни казаха. Сега са на път към нейната плантация, която възнамерявали да разгледат.
— Това запуснато място!
Мария Фелипа пое дълбоко въздух, а лешниковите й очи проблеснаха. Когато уловеше този поглед, баща й винаги се изпълваше с чувство за вина, че я беше оставил стара мома. Трябваше да я омъжи… само да не бе толкова непреклонна! Непрекъснато се ровеше в счетоводните книги и, решена да разбере как той ръководи бизнеса си, го обсипваше с въпроси. В началото беше търпелив, дори малко се забавляваше, шегуваше се с нея, с надеждата синовете му да се засрамят. Но не след дълго бе започнал да разговаря сериозно с Фелипа и освен него сега тя беше единственият човек, който наистина се интересуваше от работата в плантацията.
— Та те дори нямат собствена фабрика! — Мария Фелипа говореше разпалено, приведена леко напред в стола си. — Ако не беше така любезен да им разрешиш да изпращат тръстиката си тук…
Дон Хулио махна с цигарата си:
— Добре, добре — това е една доста отдавнашна уговорка. Ти знаеш, че съм човек, който държи на думата си. Но аз искам внимателно да наблюдаваш това приятелче Алварадо. Неговият дядо, дон Франсиско, е един от най-богатите мъже в Мексико — разбрах, че е съдружник в едно от именията на кралицата майка, а също така притежава и половината провинция.
Зулета многозначително замълча. Дъщеря му кимна, присвивайки устни, и продължи да се взира в лицето му.
— Някога беше собственик на плантация за кафе — един от най-богатите. Отскоро внася добитък от Флорида, а също и от Мексико. Опасна територия, особено в тези размирни времена. Проклетите бунтовници са навсякъде. Ето защо, когато самият дон Франсиско се озова в Хавана и пожела по-сигурна охрана, убедих моя приятел, губернатора, да му я осигури. Дон Франсиско има значителни интереси и в Испания. Неговата благодарност към мен може да се окаже от полза, нали?
Усмивката на Мария Фелипа се беше превърнала просто в свиване на тънките й, безкръвни устни. Когато се усмихваше, заприличваше на баща си. Нейният пъргав ум вече се опитваше да разбере какво си бе наумил той, канейки внука и наследник на дон Франсиско да ги посети заедно със съпругата си. Ако наистина беше такава. Без съмнение баща й бе предприел някои проучвания по телеграфа — това толкова полезно изобретение! А междувременно тя щеше да се погрижи гостите да се чувстват удобно, отлагайки заминаването си толкова дълго, колкото бе необходимо. Баща й беше по-умен от всеки друг, изключителен мъж, който гледаше далече в бъдещето. Ето защо бе придобил власт дори и над губернаторите, които идваха и си отиваха. Затова и поддръжниците на правителството в Испания не смееха да му се противопоставят. Нима онзи глупак Прим, опитал се да предостави част от бизнеса с маслини на бунтовниците, не бе изпитал това на свой гръб?
Сега, тъй като не искаше да губи време, Мария Фелипа се изправи, шумолейки с черната си, широка и старомодна пола. Беше ги чула да казват, че изглеждала като гувернантка, като прислужничка. Тези празноглави жени, които се интересуваха само от своите прически и дрехи. Мъжете поне оценяваха ума й. Хората от обкръжението на баща й я уважаваха и дори понякога се съветваха с нея… Тя хвърли бегъл поглед към неясното си отражение върху една от остъклените рамки на картините и след това бързо отмести очи. Външността е нещо преходно.
— Предполагам, че е по-добре да отида и да поговоря със слугите. Трябва да пристигнат всеки момент,
