Загубена любов, последна любов

жени са толкова привлекателни за мъжете? Каква е тази сила, наречена лъст, която караше и мъжете и жените да губят ума си?

Мария Фелипа сковано се отправи към прозореца, за да даде на Ана няколко секунди да грабне халата си и да се покрие с него. След малко отново се извърна и застана с гръб към светлината.

Тя отпрати с мълчалив жест прислужницата, която се оттегли уплашено. Младата жена се зачуди дали Мария Фелипа беше чула въпроса й.

— Къде е Естебан?

— Това е една от причините да те обезпокоя.

Каза го полуизвинително, но в тона й не се усещаше и капчица съжаление.

Ана се запита притеснено защо домакинята й говори с този леко саркастичен тон. Мария Фелипа продължи:

— Сеньор Алварадо, а може би ще е по-добре да го наричам господин Морган, прекара сутринта с баща ми. Пристигнаха новини от неговия дядо. Така че той се вслуша в съвета на баща ми и реши да тръгне веднага, за да се възползва от ескорта войници, които ви доведоха. Обещах му да ти съобщя за заминаването му.

Мария Фелипа направи пауза, сякаш за да даде възможност на слисаната Ана да си поеме дъх. След това добави, че, разбира се, госпожа Дос Сантос щяла да бъде техен желан гост толкова дълго, колкото пожелае.

След това замълча в очакване на истеричните сълзи и викове. Предвкусваше ги още от мига, когато бе пожелала лично да поднесе на тази мърла новината, че любовникът й я е изоставил без капка колебание.

20

През следващите две седмици Стив Морган на няколко пъти се запита как ли я кара Ана, но след това отново я забравяше. Дон Хулио Зулета, доколкото бе разбрал, беше проницателен мъж, достатъчно цивилизован, за да изпрати Ана обратно при родителите й. Стив си имаше други грижи, за които да мисли, вбесен какво, по дяволите, беше прихванало дядо му.

Дон Хулио, не бе му казал много, а просто намекна за някои неща.

— Дядо ти и аз сме много стари приятели, делови партньори. За пръв път го срещнах в Испания. Не знаеше за това, нали? Добре. Трябва да ми простиш, но преди да си позволя да разговарям откровено с теб, трябваше да се уверя, че наистина си внукът на дон Франсиско — разбираш ли съображенията ми?

Стив хладно отвърна, че разбира. Дон Хулио, доста пълен и оплешивяващ мъж, чиито проницателни и студени очи променяха усмивката му, беше махнал неодобрително с ръка.

— Използвах телеграфа — изключително полезно изобретение! И научих много интересни неща. Млади човече, ти си си създал доста добро име в света на бизнеса — железопътни линии, сребърни мини. Но като оставим настрана твоето напълно естествено желание да намериш дядо си, човек би се попитал, какво те води насам? Куба е страна, разкъсвана от гражданска война.

Стив, долавяйки острия проницателен поглед на своя домакин, бе повдигнал рамене.

— Търся земя. Когато има гражданска война, обикновено има и евтина земя за продан. Земя за производство на захар, на кафе… Разбирам какви са интересите на дядо ми тук. Въпреки възрастта си той все още е доста проницателен бизнесмен. Но бъдете сигурен, господине, че се интересувам единствено от правенето на пари и не искам да създавам малка империя, както преди няколко години опита да стори моят сънародник полковник Критенден.

Дон Хулио се усмихна доволно, поклащайки глава.

— И много мъдро! Жалкото е, че някои други ваши сънародници не споделят разумните ви мисли, господине. Можем само да се надяваме, че правителството ви ще продължи да следва политиката, защитавана от Хамилтън фиш, вашият държавен секретар.

Ако и да се чудеше до какво ли ще доведе всичко това, Стив трябваше още доста да почака. Докато го подканваше любезно да си вземе още от закуската, Дон Хулио се бе поинтересувал за здравето на тъст му.

— Както разбирам е сенатор в Калифорния? Мъж, който също обича да инвестира парите си в много и най-различни проекти. Жалко. Надявам се, че се възстановява бързо.

Ако знае всичко това, вероятно са му казали и, че съм на път към Мексико с Ана…  — помисли си Стив мрачно, но лицето му остана безизразно.

— Доста бързо, както разбрах напоследък. Естествено, съпругата ми остана при него.

Беше неестествено да пътува с любовницата си и да я прикрива като своя жена, мислеше си Стив. Но по дяволите, щеше да остави Зулета да си на прави сам заключенията — беше достатъчно умен за това.

За негова изненада по-възрастният мъж избягна тази тема и се върна към дон Франсиско.

— Добре! Но аз наистина възнамерявах да говоря за вашия дядо. Загрижен съм за неговата сигурност — аз самият живея в бунтовна страна и реших да направя някои проучвания. И макар че той се намира в относителна безопасност, може би ще е по-разумно да отидете при него? Мога да ви помогна, ако сте готов да заминете веднага. Лейтенантът, който ви съпроводи дотук, ще замине с войската си по обяд за Камагуа. Сега там е сравнително безопасно, откакто нашият добър генерал успя да се справи с Аграмон — един от бунтовническите водачи, както знаеш.

За най-голяма изненада на Стив, Дон Хулио му показа някои карти, за да подчертае колко нищожно малка е територията, контролирана от така наречените бунтовници. Испанските войници бяха дисциплинирани, с много добра организация. Захарната реколта от миналата година бе рекордно голяма, независимо от междуособиците.

Чудя се защо ли ми казва всичко това? Стив се запита какво прави още тук. Порази го мисълта, че вече има почти цялата информация, която искаше Бишоп. Но въпреки това умът му препускаше и той усети топлите вълни, които го заливаха винаги, когато се изправяше пред някакво предизвикателство или опасност. Знаеше — още преди Дон Хулио да бе свършил с малката си реч (а не беше ли това и урок?), — че щеше да замине за провинцията Камагуа, за да намери дядо си и, между другото, да разбере какво точно става в Куба.

— Най-бързият и безопасен път до Камагуа е по море. В Карденас има кораб, който чака войниците. На него ще бъде качен и голям товар с ром — произведен тук, разбира се. И така — късмет! Напомни на дядо си за мен и му кажи, че ще бъде чест за мен, ако мога да направя нещо за него.

Сеньор. Зулета, необикновено отзивчив, и с такава власт навсякъде, бе оставил Стив озадачен. Въпросът продължаваше от време на време да тревожи ума му. Не беше ли неговият домакин прекалено услужлив? И каква ли тайна се криеше зад усмивката му? Проблемът беше, че Зулета имаше предостатъчно време, докато той, Стив, стоеше в този бавен плавателен съд с широк корпус, който сякаш се влачеше през моретата, вместо да ги прекосява. Испанският лейтенант, досаден млад мъж на име де Марко, прекарваше времето, когато бяха заедно, в разговори или за жестокостите, извършени от бунтовниците, или за испанските победи. Перчеше се, че бил мъж, венчан за кариерата си… Когато Стив се уморяваше от дългите му безсмислени анекдоти, учтиво се извиняваше и се качваше горе. Взираше се в хоризонта, а понякога зърваше по-бърз кораб, който величествено ги подминаваше с обичайния поздрав. Веднъж в далечината видя платно, може би на „Лейди Лайн“.

Точно тогава без предупреждение изплува споменът, който беше прогонил в най-отдалечените кътчета на съзнанието си. Джини — зеленооката вълшебница, която някога му бе принадлежала. Виржиния Брандън Морган, неговата жена. Или вече бе успяла да стане неговата бивша жена? Мътните я взели!  — прокле собствената си дебелашка арогантност. Наистина ли искаше такава жена, каквато се бе опитал да я направи? Джини трябваше да е тук с него, не Ана. Джини, която дори когато го вбесяваше толкова, че да му се прииска да я удуши, никога не бе го отегчавала. Никога не го оставяше да я приема просто като даденост. Единствената жена, която бе допуснал отвъд своята защитна стена. Дяволите да го вземат, не можеше да я прогони от ума си. Влудяваща и предизвикателна още при първата им среща, тя си бе останала такава…

Като ругаеше тихо под носа си, Стив се отдалечи от парапета. Проклета да е, горделивата, упорита малка вещица! Веднага след като приключеше с работите си тук, щеше да замине направо за Мексико, и за