бога, най-добре за нея щеше да е, ако си бе там и го чакаше! Все същото — дори когато си казваше, че трябва да прогони Джини от мислите си, съзнаваше, че не е по силите му да се справи с нея! Стив скърцаше със зъби от яд и при най-малкото забавяне и му се искаше да го оставят сам да управлява това корито. Със сигурност би постигнал по-добра скорост от капитана — възрастен мъж, който отдавна трябваше да се е пенсионирал. Две седмици вече, а те все още не бяха достигнали до Порт Нуевитас. Вече би трябвало да са там… но не бяха. За съжаление, въпреки че при най-малка заплаха от буря щяха да бъдат допуснати във всяко пристанище по крайбрежието, нямаше да им разрешат да слязат на брега. Всичко това караше Стив да си мисли с ирония, че може би Хулио Зулета се опитваше да му даде урок по търпение или съзнателно го отклоняваше от пътя. Каквито и да бяха подбудите на този човек, Стив нямаше избор и не му оставаше нищо друго, освен да чака.
Ана Дос Сантос също чакаше. Не знаеше точно какво, но можеше да го почувства. Като животинче, хванато в капан, очакваше най-лошото. Нож или куршум, тя усещаше, че й се готви нещо, нещо лошо. Бе изпаднала в истерия, точно както очакваше циничната Мария Фелипа. Изнурена, тя се люшкаше между ужасната омраза към Стив, който я бе изоставил така безчувствено в ръцете на тези прекалено любезничещи хора, и откровената паника от факта, че бе съвсем сама.
И когато лекарят си отиде, в стаята влезе Мария Фелипа, сурова и горда, и заговори напористо:
— Съжалявам, че трябва да бъда толкова откровена, но жените като теб карат мъжете да се навъртат около тях. Той не се е оженил за теб, преди да те доведе тук като своя… компаньонка, нали? Нито пък, обзалагам се, ти е споменавал нещо за женитба. А?
В отговор на приглушеното ридание на Ана по-възрастната жена изсумтя презрително:
— Сигурна съм, че не е. А така ти подби собствената си цена, съгласявайки се да го придружиш като негова любовница. Защо си изненадана от това, което се случи? Достатъчно съм видяла, за да знам, че мъже като него захвърлят всичко, придобито без усилия, веднага щом се отегчат. Пфу! Ако имаш нужда от мъж за леглото си, защо не вземеш някой по-стар, който ще се отнася добре с теб?
— Престани! — извика в изблик на справедлив гняв Ана, отърсвайки се от самосъжалението си. — Как смееш да ми говориш така, особено когато съм принудена да стоя под твоя покрив? Ти винаги си ме мразела — да не мислиш, че не знаех. Всичко е заради Алонсо, защото се ожени за мен…
— Глупачка! Да не си мислиш, че Алонсо сам те избра за съпруга? Баща му — той го направи заради зестрата ти. А що се отнася до твоя Алонсо — това глупаво плямпало! Наистина ли си въобразяваше, че го искам? О, не, мила моя, съвсем не. Ако съм още сама, то не е заради външността ми, а защото сама избрах да бъде така. Исках да съм господар на собствената си съдба. С парите на баща ми мога да имам за съпруг всеки мъж, когото избера, и да го притежавам. О, как презирам глупостта — и мъжката, и женската!
Мария Фелипа й хвърли един последен отвратен поглед и напусна стаята. Следващия път, когато разговаряха, Ана беше тази, която преглътна гордостта си и подхвана разговора.
— Предполагам, че си права — въздъхна тя. — За мъжете, искам да кажа.
Като събра всичките си сили и умения, Ана бе твърдо решена да предразположи Мария Фелипа, без значение какво щеше да й коства това. А и в края на краищата наоколо нямаше друга жена, с която да си говори. Дон Хулио постоянно беше навън, или се затваряше в кабинета си със своите надзиратели. Ана се отегчаваше да смърт. Трябваше да се махне оттук, но как щеше да си тръгне и къде да отиде? Ана въздъхна отново:
— Надявах се, че Естебан ще ми помогне да реша какво да правя с плантациите. Разбира се, аз не мога да ги управлявам сама. Но свекърът ми ме накара да обещая да не продавам земята на човек, който не е от семейството, така че какво ми остава?
— Сега говориш малко по-разумно — каза Мария Фелипа. Както обикновено, тя пушеше една от своите пурети, направени специално за нея във фабриките на баща й. Изглежда се забавляваше от ролята си на настойница, поне засега. Димът се извиваше на дълги спирали из стаята и достигаше ноздрите на Ана.
— Аз наистина не разбирам, защо не можеш сама да ръководиш плантацията. Но ти сигурно ще я съсипеш, така че няма смисъл. Ако бях на твое място, щях да се огледам за някой мъж. Това е твоят начин, нали? Мъж, който да ти бъде опора, някой, с когото да те виждат хората все пак.
— Но… — Ана се опита да протестира, обаче другата я сряза:
— Няма значение. Сигурна съм, че ще се намери някой. Баща ми очаква посетител, който трябва да пристигне всеки момент — изключително привлекателен и елегантен млад мъж, точно какъвто ти трябва. Прилича на бившия ти любовник. Разкажи ми нещо за жена му.
— Какво… кой…?
— Моля те, няма нужда да заекваш. Помолих те да разкажеш нещо за госпожа Морган.
Сякаш мощен поток разби някаква преграда в Ана и тя най-сетне можеше да се освободи от част от трупаната с години омраза. Говореше за Виржиния Морган, за Джини Брандън — за произхода й, за лошата й слава, за неприкритите й скандални афери с други мъже. Разказваше за бащата и мащехата на Джини и за скандала, избухнал пред шокираната общественост на Ню Орлиънс точно преди Стив и Ана да напуснат града. Когато млъкна, Ана дори не се запита защо Мария Фелипа й бе задала този въпрос. Всичко, което имаше значение, бе, че се чувстваше по-добре. Много по-добре!
По-късно, когато Мария Фелипа с усмивка предаде на баща си наученото от Ана, той също се усмихна:
— Не знам какво бих правил без теб, дъще. Ти си много повече мое дете от онези мързеливи синковци! — той се изкиска. — Добре, добре! Очаквам, че, когато пристигне гостът ни, да научим повече. Много се радвам, че се е досетил къде може да ме намери по това време на годината. Той е доста находчив и интелигентен млад човек. Заслужава си разточителните суми, които му плащам. Когато бъде готов да замине за Хавана, бих могъл да го помоля да придружи госпожа Дос Сантос до тях.
— Тя е глупава, отегчителна жена. Бе цяло мъчение да се опитвам да водя разговор с нея. — Мария Фелипа повдигна рамене и се опита да скрие удоволствието от комплимента на баща си — той рядко правеше такива.
— Сигурен съм, че в Хавана ще открие друг покровител, ако господин Делери не я намери достатъчно забавна.
Андре Делери, който бе слязъл в Мотанзас, пристигна в плантацията Алава в края на седмицата, за най-голямо удивление на Ана дос Сантос.
Защо, в края на краищата, тя трябваше да се бои от този мъж? Не бе сторила нищо… бяха я използвали като пионка. Не, сега Стив Морган бе този, който трябваше да внимава, особено с мъж като господин Делери.
Ана се погледна в огледалото, реши, че изглежда чудесно и започна да се приготвя за вечеря и за срещата с Андре Делери, който, доколкото си спомняше тя, бе доста симпатичен мъж. Не беше ли той човекът, когото онзи нещастен сенатор Брандън предизвика на дуел? „Мъж, обречен да бъде опасен…“
Някога, в доброто старо време, така бяха говорили за Естебан.
21
Много скоро след като акостираха в неприветливото пристанище Нуевитас, уморен от добросъвестната охрана, уморен от разговори, Стив реши да се отърве от прекалено услужливия лейтенант Де Марко и хората му. За съжаление лейтенантът бе на друго мнение. Бе се свечерило, в целия Нуевитас не можеше да
