слушаш, да ми вярваш и да помниш, че те обичам. Че сме били заедно преди и ще бъдем заедно отново. Че в този, както и в минали животи, аз съм твой съпруг, а ти — моя съпруга. Слушай ме и насочи цялото си съзнание върху гласа ми, слушай ме, затвори очи. Ето, ти просто играеш на сляпа баба, спомняш ли си тази игра от детството? Това е всичко. Ние играем, а аз ще те водя към сигурност и светлина. Но ти трябва да слушаш внимателно и да чуеш всичко, което ти казвам.
Виковете за помощ останаха само в ума й. Усещаше как търси помощ от силната ръка и се опитва да усмири задъханите си ридания. Стискайки мъжката длан с треперещите си пръсти, Джини започна да се концентрира върху гласа му, тъй като изпитваше потребност да се залови мислено за нещо.
Постепенно, докато гласът ставаше все по-ласкав, но без сянка от угодничество, докато й говореше, успокояваше, извеждаше от тресавището на твърда земя, Джини се успокои, напрежението остана някъде зад нея и тя се предаде в ръцете и гласа му, които я обгръщаха отвсякъде.
— Как го правиш? — попита след известно време по-възрастната жена на име Хелън. — Използваш ли върху нея… онзи метод? Чух, че се нарича хипноза или животински магнетизъм. Тя не прави впечатление на податлива жена, не и с този цвят на косата. Чудно как успяваш я успокоиш. Наистина ли те приема за свой съпруг? Надявам се, братко, не си се захванал с някоя опасна измама или игра, която да доведе до сълзи и разбити сърца. Чух я да вика в треската си онзи Стив, нейния мъж…
— Той не й е истински съпруг. Всъщност бе омъжена за него насила, и той никога не й е бил верен. Правеше я нещастна. Аз съм й необходим, тя разчита на мен, има нужда от мен, вярва ми. Не забелязваш ли? Тя започва да ме обича. Двамата с нея ще си тръгнем оттук като мъж и жена, като семейство. Не се съмнявай в това.
Ричард Ейвъри, лорд Тиндейл, се усмихна с мъка на сестра си, но тя не му отвърна. Хелън Ейвъри бе по-възрастна от брат си и го обичаше с искрена, почти майчинска любов. Бе горда и щастлива, когато той реши да стане лекар. Бе останала при майка си и баща си, неомъжена, докато в продължение на четири години Ричард пътуваше, за да учи и прави изследвания. Той бе ненаситен за знания и Хелън разбра това, когато веднъж си дойде вкъщи и обяви, че западната медицина само се плъзга по повърхността. Влечеше го Изтока, където неразгадаемото и неизследваното бяха даденост, а хората познаваха невидимите сили на ума, с които може да бъде лекувано тялото.
Баща му, лорд Тиндейл, не одобряваше това, и Хелън знаеше защо. Беше заради майка й, някогашна принцеса и наследница на могъщо кралство. Още като дете настойниците й заговорничили срещу нея, възнамерявайки да я убият и изместят от трона. Точно тогава, на път към Източноиндийската компания, младият английски лорд пресичал границата между Афганистан и контролираната от Русия Персия. По това време той бил шпионин на компанията, представящ се за търговец. По някаква случайност му се удало да спаси принцесата от похитителите, които я били отвлекли, за да я убият. Това беше дълга история, за която Хелън предпочиташе да не мисли. Но Ричард бе същият като майка си — изпитваше неистово, изгарящо желание да пътува, да изследва чужди земи и чужди култури. Как иначе можеше да се обясни това, че при едно от своите завръщания той й бе разказал за някакво приключение, което преживял в Мека и което неимоверно много го променило, подтиквайки го да стане мюсюлманин като майка си.
Беше от онези мъже, които никога не мирясват, винаги са недоволни и не се задържат за дълго на едно място. Притежаваше дарбата на лечител и ако беше пожелал, можеше да придобие световна известност. Колко странно, че Ричард, който преди винаги бе изглеждал толкова… себедостатъчен, изведнъж се бе влюбил. Къде щеше да ги отведе тази неочаквана страст? И какво щеше да стане с жената? Хелън бе научила част от нейната история и изпитваше съчувствие към нея. Но какво щеше да стане, ако тази жена, която брат й така страстно обичаше, не отвърнеше на чувствата му?
Що се отнася до Джини, бе започнало да й се струва, че се е озовала в друг свят, друго измерение, където царуваше безвремие, и където нямаше граница между деня и нощта. Единствената й връзка с реалността и живота бяха различните гласове и най-вече ръцете и гласът на мъжа, който наричаше себе си неин съпруг, и постоянно бе до нея. Той я слушаше, хранеше и й четеше. Говореше за децата й като за
— Потърпи малко, сърце мое. Знам колко си нетърпелива и това ме натъжава, но съм ти обещал.
— Как можеш да ми обещаеш такова нещо? Дори ако Стив… ако Стив е все още зает с други неща, сигурна съм, че дон Франсиско никога няма да позволи да бъдат отведени. Ти не знаеш какъв е. Привързах се към него, защото е честен човек, но също така е и деспот. Близнаците са негови правнучета и той няма да отстъпи… Не, не знаеш какво говориш.
Усети притискането на устните му върху дланта си, преди той да отговори ободрително и малко загадъчно:
— Само ми вярвай, не давам празни обещания. Дон Франсиско… е, аз го познавам. Дори сме далечни роднини. Мисля, че ще мога да го убедя, че децата принадлежат на майка си.
Самият факт, че беше майка на две деца, й изглеждаше някак нереален. Понякога дори не си спомняше как точно е изглеждала. Колко ли време бе минало, откакто за последен път бе стояла пред огледало, усмихвайки се или мръщейки се на отражението си? Какво ли ще види, ако отново прогледнеше? Мракът, в който трябваше да живее, я ужасяваше. Дори представата за тъмно мазе, в което е изоставена, и ужасяващото усещане за гадинки, пъплещи по сгушеното й тяло, не можеше да помогне. Мрак, чернота! Но постепенно, останала без избор, Джини започна да свиква с мисълта, че е сляпа. Само разумът й все още не можеше да го приеме.
— Как изглеждаш? — попита го веднъж, а той се засмя меко, взе ръката й и я постави на лицето си.
— А, най-после любопитство, това е добър знак! Пипни и се опитай да си ме представиш, любов моя! Все пак не очаквай някой красив принц. Просто не изглеждам зле, но когато бях малък, едрата шарка ме беляза завинаги. Усещаш ли?
— Да, но това няма значение. Какъв е цветът на очите ти, на косата?
— Вече наистина ме радваш. Очите ми са сини, почти тъмносини. Косата черна. Казват, че много приличам на баща си, въпреки че може би не съм толкова висок. Но съм по-висок от теб, малка моя, както скоро ще разбереш, когато започнем да излизаме заедно на разходка. Крайно време е да се поразтъпчеш из моите градини. Много са красиви и аз с най-голямо удоволствие ще ти ги опиша.
Тя се отдръпна назад, поклащайки глава отрицателно.
— Не! Всъщност… не съм готова още, не смятам…
Съдейки по глъхнещия й глас. Ричард се видя принуден да й даде право.
— Страхуваш се, нали? Разбира се, това е нормално, но ти не можеш да останеш завинаги в леглото, разчитайки на масажа да предпази мускулите ти от атрофия. На краката ти им няма нищо и трябва да се упражняваш, разбираш ли. Говоря в качеството си на лекар. Ще бъда до теб… ще се почувстваш по-добре, ще видиш.
— Станала съм страхливка — унило рече Джини, съзнавайки, че това е самата истина. Усещаше, че той я гледа, и се чудеше какво ли вижда. Искаше й се да скрие лице в ръцете си, но мъжът ги държеше здраво.
— Скъпа моя, ти изобщо не си страхливка. Премина през много трудности и оцеля, стана по-силна. Няма да позволиш на някаква временна несигурност да те победи.
Вечерта, когато жегата попремина, те излязоха да се разходят в градината. Джини носеше копринена рокля, която, по думите му, била с цвета на очите й. Обута във високи до средата на прасеца обувки, тя внимателно стъпваше по настланата с плочи алея. Във въздуха се носеше миризма на цъфнали портокали и екзотични цветя. Стигнаха до висока каменна стена.
— За уединение — обясни Ричард. И когато тя, сключвайки вежди, попита къде се намират, той й отвърна: — В Мексико.
Мексико… Джини не бе и предполагала, не бе помислила досега. За момент усети, че всичко, дори въздухът около нея, е напълно замрял, сякаш дъхът й бе застинал в гърлото.
