Загубена любов, последна любов

сълзи засмъдяха в очите й при спомена за неща, за които избягваше да мисли. Многократно се бе сбогувала с Мексико… и все се завръщаше. Дали това не бе съдба?

Все пак някак успя да запази самообладание и продължи да върви редом с Ричард, който я държеше здраво за лакътя. Не биваше да му дава да разбере, че думите му са я разстроили.

— Уморена ли си, любов моя? Да се приберем ли в къщата?

Джини кимна в знак на съгласие. От необичайното упражнение я боляха всички мускули. Какво пък, след като с мили бе вървяла неуморно — босонога и дрипава, — след като бе танцувала с усещането, че се слива с музиката, и може да не спре с часове… Толкова бе обичала да танцува… но не благоприличните валсове, кадрили и шотландски танци, така популярни в цивилизованите салони, а земните селски танци на Мексико, които се танцуваха под небето. Струваше й се, че гледа назад към някаква друга жена — една пламенна циганска душа, която не би се спряла пред нищо, за да вземе своето, да си върне желания мъж. Да, тогава все още вярваше в щастливия край. Неканена, мисълта проблесна в съзнанието й, носейки горчивина. Дори Стив да ме е обичал някога, или поне желаел, сега не би могъл. Стив харесваше сладки, весели и непорочни жени. Веднъж вече безмилостно я бе превел през ада, за да я излекува от пристрастеността й към опиума. Не би пожелал сляпа жена, а и тя не искаше той да научава за случилото се с нея.

Облегна се на отзивчивата и силна ръка на Ричард, правейки опит да си го представи — да запълни съзнанието си с неговия образ, така че да не вижда нещата, които би искала да прогони от там. Стив и Соня. Стив и Франческа ди Паоли. Ана дос Сантос… Не, това й стигаше и тя отказа да се тормози повече.

По-късно, след вечеря, Ричард както обикновено дойде в стаята й и освободи сръчната прислужница, която й помагаше да се съблече. Винаги идваше да я види, а понякога присядаше до нея, докато заспи. Четеше й, разказваше й за своите пътувания по цял свят и понякога масажираше ходилата и прасците й с леко ароматизирани масла, които винаги я сгряваха.

Тази вечер Джини изглеждаше неспокойна и някак променена. Въпросите й бяха несвързани и неуверени като на прохождащо дете.

— Ричард Ейвъри, защо не съм те срещала преди? И защо е била тази тайнственост? Имам предвид кораба, където бях с Андре, а ти си ме наблюдавал с бинокъла си…

Вместо да се подразни и да стане рязък, той й се усмихна.

— Значи си забелязала? Имах възможност да те наблюдавам и в други случаи. Веднъж в Насау, когато неблагоприлично реши да се изкъпеш в хубавото басейнче с водопад. Спомняш ли си?

Джини си пое рязко въздух:

— Да, но…

— Да отговоря ли и на останалите ти въпроси? Не, не съм искал да се превръщам в мистерия, но се стремях да избягвам тълпите и досадните въпроси. Наричаха ме отшелник и може би съм такъв. Както и да е, занимавах се с едно изследване за някакъв вестник, което бях обещал на един виенски колега. Така че, както разбираш, не желаех да ме безпокоят. Но ти ме разсейваше, сърце мое — всъщност, намирах те неустоима. Ето защо продължих да те следвам, болен от любов. И се радвам, че те открих в катедралата оня ден.

— Аз също се радвам и мисля, че трябва да ти простя за… за това, че си ме наблюдавал, когато съм мислела, че съм сама. Но кажи ми защо настояваш, че сме… че съм твоя съпруга?

— Може би защото много искам да е така — гласът му звучеше почти хлапашки и Джини го усети как се навежда, за да докосне леко ръката й.

— Освен това трябваше да им кажа нещо — на добронамерените власти, които настояват за паспорти и други подобни формалности. Най-лесно бе да обявя, че сме женени… Дори и нещо повече — струва ми се, че е истина. Някой ден ще ти обясня, обещавам. Когато си готова за това.

— Бих искала да мога да видя лицето ти — въздъхна тя. — По него бих отгатнала…

— Дали лъжа или не — довърши той нежно и поднесе ръката й към устните си. — О, прескъпа моя, слушай гласа ми, докосвай лицето ми и така ще знаеш кога то се променя. В миналото многократно си била наранявана от лъжи и измами. Но аз се кълна, че не бих те наранил или измамил съзнателно. Обичам те, откакто за пръв път те зърнах, но дори и преди това. Ние сме се познавали и обичали много пъти преди, и отново ще бъде така. Мислиш, че съм луд ли?

— Не — в гласа й прозвуча съмнение, което тя се опита да скрие. — Но разбирам, че има много неща, които трябва да ми обясниш.

Тогава Ричард започна да й говори. Гласът му бе нисък и успокояващ. Силен, какъвто го помнеше от нощите, когато проникваше през воала на замъгленото й съзнание. Това бе мъжът, спасил живота й, мъж, който я обичаше всеотдайно и който вярваше, че срещата им е била предопределена.

Тази нощ Ричард Ейвъри не я остави да спи сама както обикновено — люби я с думите, а след това с ръцете си — нежни и любопитни, също и с устни… А когато Джини се почувства като лира с изопнати до скъсване струни, вибрираща от желание да му се отдаде, той я взе. След това легна до нея, притискайки я крепко и нежно до себе си, докато и двамата заспаха.

23

По-късно Джини си мислеше за тази нощ като за повратна точка в неспокойния й, криволичещ живот. В своя див бяг, търсеща убежище, бе преминала някаква невидима бариера, и веднъж прекрачила прага, чу вратата да хлопва зад нея, скривайки я от несигурността. Да, най-сетне се почувства в безопасност и знаеше, че го дължи на Ричард. Тя повярва на думите му, че слепотата й е временна. Повярва и се почувства сигурна, заобиколена от грижите и любовта му. От това ли имаше нужда или й липсваше лудото люшкане между възторга и отчаянието, когато се чувстваше ту замаяна от щастие, ту напълно нищожна? Как е могла да желае един мъж и да се бори със зъби и нокти, за да го запази, без да е сигурна в него? О, между нея и Стив бе имало горчиво-сладка смесица от чувства, но те бяха изтъкани от конфликти, интриги и несигурност. Двамата никога не се довериха напълно един на друг, затова и толкова често се бе налагало да се разделят. Напоследък бе по-лесно да не мисли за Стив или за каквото и да е друго от миналото. Тя имаше Ричард, който я слушаше без ревност, без съмнения, способен да й обясни всичко — дори нейните собствени постъпки.

Като своенравно и разглезено дете, тя бе попадала от една безпътица в друга, наранявайки най-вече себе си. Колко глупава се бе оказала! Но колкото преди бе твърдоглава и своеволна, склонна да върви по свой собствен път, толкова по-доволна бе сега, оставяйки се да бъде водена от Ричард. Той бе изключително мъдър и толерантен мъж, спокоен и любящ. Джини бе щастлива, че се е влюбил в нея. Преди времето се влачеше мъчително и като че безкрайно, но сега Джини оставяше дните и нощите да се сливат в сладостна безметежност. Тя вече бе престанала да пита Какъв ден сме днес? и Колко е часът? Всичко това вече нямаше значение по единствената възможна причина — тя бе съвършено щастлива и доволна.

Неусетно настъпи денят, в който Хелън трябваше да си замине, за да отиде при майка си, както почти свенливо бе обяснила. Горката Хелън — помисли Джини, — без собствен живот, без свой мъж. Опита се да си представи майка им — такава, каквато я бе описал Ричард — висока и слаба, с подчертани скули, бледо лице и тъмнокафява коса (лорд Тиндейл, разбира се, бе русокос).

— Кога почина той? А бяха ли щастливи родителите ти?

За момент, преди да отговори на въпроса й, Ричард замълча и Джини почти си го представи как вдига рамене.

— Могат ли децата да знаят? Винаги съм си мислел, че тяхната история е много романтична и съм сигурен, че майка ми докрай остана предана на своя съпруг. Той бе окуцял след падане от кон. Случило се няколко години, преди да се родя.

— Сигурно е било тъжно — Джини потръпна от примесено със страх чувство на състрадание. Дали нямаше завинаги да остане сляпа?

— Почина преди няколко месеца — каза Ричард рязко, прекъсвайки мисълта й по своя си, тайнствен начин. — Но не се разстройвай! Бе болен почти от година и знаеше, че ще умре. Направих каквото бе по