Загубена любов, последна любов

силите ми, за да облекча страданията му. Той беше добър човек.

Джини усети известна неловкост в думите му. Прииска й се да вижда както преди. Обгръщащият я мрак все така я плашеше, правеше я зависима от другите.

— Обичаше ли баща си? — прикривайки собствените си емоции, попита тя. Въпросът сам се изплъзна от устните й и тя добави бързо, притеснена от нетактичността си: — Аз… предполагам, че не трябваше да питам, но… Постъпих безсърдечно, оставяйки баща си в Ню Орлиънс, точно когато бе толкова болен. Мислех, че го обичам много, но всъщност изобщо не съм го познавала. Виждаш ли, мислех си… че иска да ме използва. И тогава ми казаха, че той изобщо не ми е баща… — Историята се изплъзна неусетно, а Ричард не продума, докато Джини не свърши. Чудеше се как ли ще реагира той и остана изненадана от смеха му.

— О, скъпа любов моя, колко си приличат съдбите ни! Сега съм по-сигурен откогато и да било, че линиите на безбройните ни животи често са се преплитали. Виждаш ли, човекът, когото наричах „татко“, също не беше мой истински баща. Не ми бяха казали, и аз не би трябвало да зная, докато не попаднах на някакви документи, — нещо като дневник. След злополуката на баща ми — или на човека, когото винаги съм мислел за свой баща, — му казали, че не може да има повече деца. Това се случило след раждането на Хелън. Бедната ми сестричка… Очаквали да се роди момче. Лорд Тиндейл бил последната издънка на знатния род. Както се досещаш, името, земята и приходите, съпровождащи титлата — всичко, което е притежавал, — поради сложния ред за наследяване щяло да отиде в полза на короната. Ето защо имало нужда от наследник, за да бъдат осигурени майка ми и сестра ми.

— О, Ричард! Не трябваше… сигурно много те боли да говориш за това. — Джини стисна силно пръстите му, преди той да продължи с равен глас:

— Не, защо трябва да ме боли. Било е изпитание, разбира се. Но бих могъл да си представя какво му е минало през главата. Той обичал жена си и тя го е обичала и му била благодарна за онова, което направил за нея. И после… те обсъждали това с месеци. А накрая… накрая се уговорили. Баща ми писал на един стар приятел, много близък свой приятел от детинство, с когото били изгубили връзка. Този човек бил вдовец и също имал дъщеря, която по онова време тъкмо се била сгодила, приставайки на някакъв чужденец. Така че… започваш ли да разбираш, любов моя, как съм бил заченат. Майка ми и сега все още е хубава жена. Навярно тогава е била… прелестна. Била горе-долу дванадесетгодишна, когато английският „милорд“ я спасил. Твърде млада! Тя… направила каквото трябвало и за щастие това не продължило дълго, защото приятелят на баща ми бил силен и мъжествен. Родил съм се девет месеца след като той напуснал Куба — горещата страна, избрана от лорд Тиндейл за негов и на персийската му съпруга дом.

— И? — въздъхна Джини, увлечена от историята. — Този човек, твоят истински баща, виждал ли си го някога? А майка ти, тя…

— А, очакваш щастлив край на тази приказка? Е, би могло да се каже… предполагам. Лорд Тиндейл, знаейки, че е близо до смъртта, писал още веднъж на своя приятел, когото очевидно не бил забравил, въпреки че той, от своя страна, се оказал достатъчно джентълмен, за да стои настрана. Виждаш ли, той пристигна в Куба няколко седмици след смъртта на баща ми. Не мога да не мисля за лорд Тиндейл като за свой баща. Малко след това аз напуснах семейството си. Без съмнение — незряла постъпка от моя страна. Щях да се срамувам от нея, ако не те бях срещнал.

Това е направо невероятно — смаяно помисли Джини. Ето откъде били сините му очи, черната коса и необяснимото усещане за близост, което й даваше тембърът на гласа му. Да, дори дългите, чувствителни пръсти, които я галеха и възбуждаха нежно и умело. Какво невероятно съвпадение, дон Франсиско Алварадо беше баща на Ричард. И дядо на Стив! — нашепваше потресено съзнанието й. Ето защо Ричард бе толкова сигурен, че дон Франсиско ще й позволи да вземе децата със себе си.

А Стив? Какво щеше да направи той, когато научеше, че е изгубил не само жена си, но също и близнаците, и че не е единственият наследник на дон Франсиско?

Няма да се трогне особено… Не съм сигурна дори, че мисли за тях като за свои деца. Всичко това е непоносимо! — развълнувана си каза Джини. Не, тя ще послуша Ричард, който бе лекар на душата й също толкова, колкото и на тялото. Бе я посъветвал да гледа напред, в бъдещето, вместо да живее в миналото. Точно това трябваше да направи. Имаше пълна вяра в Ричард — невероятно бе как я успокояваше и укротяваше с ниския си, спокоен глас нейните понякога страховити настроения. Ричард не криеше нищо от нея, можеше да разчита на пълна откровеност от негова страна. Той не скри дори факта, че сега дон Франсиско бе женен за неговата майка и я бе довел със себе си в Мексико. При тях бе заминала Хелън.

— А сега, скъпа, мисля, че това ти е достатъчно за днес! Виждам, че се мръщиш, обаче всяко напрежение е вредно за теб. Само помни, че няма за какво да се притесняваш. Ти си моята възлюбена и единственото ми желание е да не ти липсва нищо.

Хладните му пръсти докоснаха леко челото й и, докато той продължаваше да й говори, Джини неусетно се унесе в дрямка. От известно време имаше главоболие, а сега болката бе изчезнала. Бе се доверила на Ричард и по някакъв странен начин започваше да вярва, че откакто я бе спасил, животът й му принадлежеше. Тя дори престана да се обвинява за всичко онова, което се бе случило, за собствената си слабост.

— Ти си жена, която е оцеляла и преодоляла всички препятствия по пътя си. От какво се срамуваш? Не, прескъпа моя, трябва да престанеш да се самообвиняваш. Най-малкото пък за това, че си жена с нормални потребности. Имаш толкова красиво, сякаш създадено за любов тяло — в това няма нищо лошо. Обичам те и не ревнувам заради миналото ти и заради любовниците ти, независимо дали си мислела, че ги обичаш или не. Ти си великолепна любовница. Как бих могъл да обвинявам някого, че те е пожелал? Ревността няма нищо общо с любовта, а само с притежанието. Спри да се притесняваш… Почини си сега. А когато се събудиш, всичко ще ти се стори по-просто.

— Остани с мен… моля те — чу се да казва, останала без дъх, Джини.

— Винаги ще бъда до теб, докато ме искаш. — Галеше тялото й, докосвайки я нежно и умело с ръце, за които нямаше тайни. Не груби и настоятелни, а търсещи и даряващи наслада. А също и забрава…

Малко по-късно светът, на който Джини едва бе започнала да се радва, изведнъж се пропука. Пристигнаха дон Франсиско с новата си съпруга и заварената му дъщеря. При все че Джини се радваше на завръщането на Хелън, тя се страхуваше от неизбежното спречкване с дон Франсиско. Какво ли щеше да си помисли той, научавайки, че е сляпа? Може би щеше да реши, че на нея не може да й бъде поверена грижата за невръстните й деца. Той бе взискателен и непреклонен старец. Колко трудно й бе да мисли за него като за омъжен за много по-млада от него жена, родила преди толкова много години детето му. И колко трудно й бе да си представи, че това дете е Ричард.

— Трябва да сториш това заради самата себе си… Знам, че си достатъчно смела. Усмихни се! Няма да те изяде. Убеден съм, че таи най-добри чувства към теб, иначе не би дошъл.

Думите на Ричард я ободряваха, но й бе невъзможно да седи в очакване на звука от отварящата се врата, без в съзнанието й да се появи една картина от преди няколко години — Джини застанала пред този стар тиранин, който й обясняваше, че трябвало да се омъжи за неговия внук. Кога беше това? Годините се сливаха, а случките се смесваха като бои, разлени върху палитрата на художник. Тогава, чувайки вратата да се отваря, долавяйки звука от почукването на бастуна по полирания под и един рязък глас, който настояваше за обяснение за какво е всичко това, на Джини й се стори, че времето се е върнало назад в годините, когато тя не се предаваше лесно.

На прага дон Франсиско спря малко смутен и се загледа в седящата до прозореца красива млада жена с огнени коси, в които проблясваше слънцето. Стори му се невероятно, че тези големи, сведени надолу зелени очи не могат да го видят. За бога, изглеждаше същата или почти. Косата й бе отрязана и падаше на вълни, оформена в прическа в стил ампир. Волевата й брадичка, някога предизвиквала авторитета му, също не се бе променила. И…

Като си спомни защо бе дошъл, дон Франсиско прекоси стаята, все още леко задъхан и уморен от пътуването, макар че по-скоро би умрял, отколкото да си го признае.

— Джини, скъпа, ще простиш ли на стареца, ако седне, преди да започнем нашия разговор? Има доста неща, които би трябвало да си кажем. Ще съм ти благодарен, ако ми обадиш, когато се умориш.