Загубена любов, последна любов

разтеглиха в мазна усмивка, откривайки почернели от тютюна зъби, когато странникът се приближи с прашния си черен кон.

След като остави коня си, Стив почти инстинктивно се насочи към най-близката кръчма. Имаше нужда от питие, за да измие праха от гърлото си. Градчето беше малко и нямаше голям избор. Влезе в „Ред Скай“, понеже бе най-близо до конюшнята.

25

Оказа се, че в салона няма много хора — отегчен барман, двама мъже, съсредоточени в играта си на шах, и стар негър, прегърбен над по-старо и от него пиано с дрънчащ тенекиен глас. Стив влезе сред облак от прах и горещ въздух и видя да помръдва само бялото на очите на стария пианист.

Мъжете само погледнаха и отново се върнаха към играта си, но по-малко съсредоточени отпреди. Барманът започна да трие грубия дървен тезгях пред себе си, затракаха чаши. Трима мексиканци, които си говореха тихо, се преместиха в дъното на помещението. Тъмните им очи шареха неспокойно.

Може би не бяха свикнали с минаващи оттук странници. Вероятно името на града бе причината. Освен това, кой би спрял тук? Железопътната линия не стигаше много по-далеч, а най-близката станция на дилижанса беше на мили оттук.

— Уиски — рече Стив лаконично и се отврати от себе си, задето е слязъл тук. Едно име се въртеше в главата му: „Морбид“. Трябваше да внимава. Плати си питието и го опита. Усети отвратителната долнокачествена течност да изгаря гърлото и стомаха му. Нямаше нищо общо с меката маркова напитка, която обичаше да пие напоследък, и точно от каквато се нуждаеше сега. По стар навик очите му шареха из помещението, отбелязваха изходи и прозорци. Усети любопитство в потайните коси погледи, отправени към него. Нормално за град близо до границата, почти на индианска територия. И старецът на гарата го бе попитал дали е приятел на Джак Прендъргаст. Стив се чудеше означава ли това, че Прендъргаст е докарал добитъка си насам.

По времето, когато го видя за последен път, не беше.

По дяволите, все пак не бе толкова отдавна. Но той бе обиколил много барове и бе пътувал доста, откакто за последен път видя Прендъргаст. Сигурно и на него му се бяха случили доста неща оттогава. Побутна чашата си през бара за още едно. Зачуди се дали да не последва съвета на стареца и да отиде в „Каса Лома“. Ако си легне рано, можеше да тръгне на зазоряване или дори по-рано. Познаваше този край. Интересно как бе подминавал този град много пъти и никога не бе полюбопитствал да го посети. Люлеещите се врати проскърцаха. Влезе шумна група мъже, които разговаряха оживено на висок глас. Пианистът започна да бие по-силно по клавишите, а от някаква вътрешна стая излезе жена на неопределена възраст, с изкуствена златозъба усмивка.

— Хей, Лоти! — един от мъжете я сграбчи през кръста и я млясна сърдечно и шумно. Тя се дръпна и поглади накъдрената си коса.

— Джарет Кади, какво ще си помисли жена ти? Явно доста трудно си спомняш, че си женен мъж. Само от дъжд на вятър, а?

— Няма такова нещо, Лоти. Има само омъжени жени — друг един я шляпна по коляното.

Съдейки по дрехите им, това бяха заселници и дребни собственици, излезли да се поразпуснат в града. И тутакси познато усещане за опасност накара Стив да застане нащрек. Видя, че го гледат крадешком. Разумът му подсказа, че оттук рядко минават чужденци. Известна доза любопитство бе нормална. Но тези шумни мъже, с техните шеги, изглежда забелязаха, че е сам, и небрежно застанаха на края на бара, на почтено разстояние от него.

— Лоти, изпей ни нещо! Изпей „Дикси“!

— Както кажеш, Милт. Но първо трябва да си разквася гърлото. Жадна съм.

— Берт, я сипи на Лоти. И по едно за приятелите ми. Човек има нужда от приятели, нали, момчета? Много политици и крадци на земя се опитаха да заграбят онова, което по право си е наше. Все едно нямаме права върху земята си, само защото, момчета, сме се били във войната, а те не са. На такива им викам крадци и страхливци.

— Имаш предвид Прендъргаст? — един от мъжете опря лакти на прогнилия бар и сви рамене. — Мамка му, Милт! Знаеш, че Джак Прендъргаст е крадец на добитък и е започнал като такъв, докато другите са се биели във войната. Знаеш го много добре, както и всички останали.

Мъжът, когото наричаха Милт, вдигна чашката си, изпразни съдържанието й и веднага я бутна за още. Повиши глас:

— Прендъргаст е крадец и страхливец, наема стрелци да му вършат мръсната работа — изведнъж обърна поглед към слабия, синеок и загорял мъж, който седеше тихо на другия край на бара и си посръбваше от питието.

— Брей! Не забелязах, че има още някой, а ние си говорим толкова свободно. Не се случва чужденци да се навъртат наоколо. Тука има само политици и дезертьори, ако не броим гърмящите змии и скорпионите. Ти нали не си от тях, господине?

Сините очи срещнаха войнствения поглед на Милт Кихоу, без да трепнат. Бяха студени и напрегнати, тъй като Стив бе усетил тегнещата във въздуха враждебност.

— Просто минавам оттук… господине — бе замълчал, преди иронично да добави обръщението. Дългоносото лице на Кихоу почервеня.

— Такива няма, дето просто минават. Няма много за гледане насам, освен крави, прах и мръсотия — много мръсотия, в която се ровят наемни убийци. — Замълча и добави многозначително: — Но ти не си от тая пасмина авантюристи, нали? Обзалагам се, че си като нас, а?

— Не можах да се бия много през войната — каза чужденецът с измамно мек и равен глас, а след това добави: — Много време мина оттогава, нали? А и сега нямам желание да воювам.

Допи питието си, без да бърза, подхвърли монета на бара и се изправи, за да мине покрай слисания Милт Кихоу. Забеляза иронично, че всички са замръзнали по местата си, освен пианиста. Танцьорката, която наричаха Лоти, гледаше уплашено с широко отворени очи. Стив докосна шапката си и, без да бърза, тръгна към вратата.

Защо ли тези хора бяха толкова изплашени и ядосани? Като че ли причината за това бе той.

— Не знам за тебе, Милт, но надушвам наемниците от цяла миля — кресливият възбуден глас принадлежеше на младия мъж с руса брада, когото Лоти бе нарекла Джарет Кади. Стив усети нервния фалцет в гласа на младежа. Притихна за момент, а Кади продължи подигравателно: — Не струват нищо без пушкалата си, видяхте ли, момчета. Дори не е достатъчно мъж, за да ми отвърне.

Една бутилка, запратена с дяволска точност, прелетя покрай главата на Стив и се разби в краката му. Чу зад себе си пискливото възбудено кискане на Кади:

— Ей, Милт, май бяга, а? Дори няма да си плати за бутилката, дето ме накара да я счупя.

Мамка му! — Стив се обърна бавно. Русокосият се изпречи пред него с изваден пистолет.

— Събери го, господинчо! Берт обича да държи чисто.

Очите на странника бяха спокойни, дори хладни. Той погледна пистолета, а след това ухиления мъж, който го държеше. Джарет Кади забеляза това, но не му обърна внимание. С приятелите зад гърба си беше достатъчно смел, за да се изправи дори пред професионален стрелец. Рече високо:

— Хайде! Събери го! До последното стъкълце. Какво чакаш? В краката на странника изтрещя изстрел, накарал Лоти да изписка, но непознатият дори не трепна.

— И когато свършиш с това, ще им взема пистолетите, за да си тръгнеш, преди да са те пречукали — смехът на Кади бе висок, а шарещите му очи търсеха одобрението на останалите. — Ако не побързаш, ще те надупча! Размърдай се задника. И без това оня ден Берт спомена, че има нужда от помощник.

С нарастваща възбуда той насочи заплашително пистолета към чужденеца, който сви кротко рамене и сякаш отстъпи. Почти се бе навел, когато ръката му се стрелна дяволски бързо.

Кади изкрещя, хвана се за китката и пистолетът му издрънча на пода.

— Копеле! Счупи ми китката… — хълцайки от болка и яд, той посегна с другата ръка, но чужденецът бе по-бърз и дяволски хладнокръвен. Юмрук в гърлото и удар в корема и Джарет Кади падна върху бара, стенейки и пъшкайки, а в настъпилата тишина синеокият странник се огледа безизразно.