— Хубаво местенце — изкоментира той, палейки си пура. Втората монета, която хвърли, уцели бармана по корема и се търкулна под тезгяха. Навън, след залеза на слънцето, изведнъж бе станало студено и много тъмно. Вече на улицата, Стив дръпна от долнокачествената пура. Внезапно усети нещо нередно и я остави да падне. Инстинкт, може би едва доловимо предупреждение на границата на възприятията. Или просто усещането за някакво раздвижване в тъмното. Надолу по улицата хлопнаха капаци и през широко отворения прозорец проблесна фенер. Стив се хвърли встрани, ругаейки наум. Едва освободил пушката от кожения кобур, вече стреляше. Но изстрелите сякаш идваха отвсякъде. Усети, че кракът му се подгъва и едва успя да уцели фенера. Нямаше време да презареди. Действайки напълно инстинктивно, Стив се целеше в проблясъците на изстрелите, раздиращи тъмнината. Усещаше куршумите да се забиват в тялото му, да го блъскат назад, въпреки че се опитваше да се задържи прав, опрял гръб на стената. Изстрел иззад коритото го перна отстрани и отново го отхвърли към стената. Падна, като изруга силно. И докато насилваше тялото си да се обърне стреляйки, усети движение зад себе си. Направи безуспешен опит да се завърти и да стреля отново, но лявата му ръка се оказа скована и безполезна. Вече бе само с един пистолет и бог знае колко куршуми.
Вратата на бара се отвори и Джарет Кади, все още олюляващ се, насочи пистолет към него.
— Копеле, сега ще те довърша.
Стив, вече на земята, с мъка вдигна револвера си. Стори му се, че дръпна спусъка, но не можеше да бъде сигурен, защото изведнъж всичко избледня и тялото му престана да се подчинява на неистовите сигнали на мозъка. Оглушителен трясък, сякаш от някаква експлозия в черепа му… а след това безкрайното пропадане — съвсем бавно, въртейки се в кръг… И една последна изплъзваща се мисъл, преди всичко да изчезне:
След оглушителната пукотевица последва почти болезнено безмълвие. Внезапно по улицата се разнесе трополене на каруца. Чуха се гласове, крясъци, някакви заповеди.
— Спрете да стреляте, проклетници, да се омитаме оттук! Очистихме го…
— Ей, застрелял е Мърфи! И Джарет…
Подобно на закъснял театрален прожектор, месецът показа забуленото си в облаци лице над нащърбените върхове на планините. Сега можеше да се различи жената, караща каруцата. По лицето й се четеше смущение. Под белия шал, който се вееше на вятъра, свободно падаше тъмна коса.
— Какво се е случило? За бога, някой да ми каже какво се е случило! Джарет…?
— Джарет нямаше късмет, Лизи. Съжалявам. Оня беше чужденец, от наемниците на Прендъргаст. Вдигна скандал и започна да стреля. Съжалявам…
— Ей! Да вдигнем телата от улицата, преди шерифът да се е събудил. Извинявай, Лизи, но ще трябва да използваме колата ти. Берт…
— Разбира се, Милт. Ще се погрижа за всичко и веднага ще изпратя Док до в къщи. Шерифът не трябва да узнае абсолютно нищо.
— Не трябваше да идваш, Лизи. Наистина съжалявам. Дай да държа юздите.
Един по-стар, набит мъж се покатери до ужасената млада жена, а силните му ръце удържаха внезапно подплашилите се от миризмата на прясна кръв коне.
— Джарет? — изрече отново тя през сълзи и, хълцайки, скри лице в рамото на човека. Старите ресори на каруцата заскърцаха под тежестта на телата. Кръвта се стичаше между изкорубените дъски.
— Какво ще правим с него? Ще ми се да го оставим на лешоядите. Той уби Джарет, и Том, и Блеки…
— Ще откараме и него. Не искаме Прендъргаст да научи, нали така. Нека го оставим да чака и да се чуди. Дай трупа тука, Пити; Утре ще го хвърлим на лешоядите.
До ранчото на Кади имаше повече от час път. Когато пристигнаха, очите на жената, Елизабет Кади, бяха изсъхнали, а лицето й изглеждаше измъчено и изпито.
— Знаех си, че ще се случи нещо лошо. Умолявах Джарет да не ходи в града. А след като тръгна, все за това си мислех… Не трябваше да взима Фиделито със себе си, тези работи не са за малки деца… О, боже!
— Тихо сега, Лизи, тихо. Някоя от жените ще дойде при теб тази нощ. Знам, че е трудно…
— Джарет нямаше късмет. Тоя беше бърз. Чудя се колко ли му плаща Прендъргаст?
Било им писано още да се чудят. Когато пристигнаха в къщата, един от мъжете, разтоварващи телата, откри, че един е жив — чужденецът, наемникът на Прендъргаст, бе още жив.
— Копелето още диша и хич не мога да си обясня как — скръцна със зъби Милт Кихоу. — Ей сега ще го довърша.
— Не!
Студеният глас на Елизабет Кади го накара да се извърне изумен. Застина така, с изваден револвер.
— Сега, Лизи…
— Не… — отново рече тя с безизразен глас, под обърнатите към нея погледи. В някои от тях се четеше състрадание, в други — любопитство. После додаде по уверено: — Щом още е жив, и ако Док го излекува, нека увисне на бесилото. За убийство!
26
Когато дойде в съзнание, Стив се чувстваше така, сякаш вижда водната повърхност някъде дълбоко от дъното на океана. Светли проблясъци и сенки, размазани силуети, които плуваха около него, появяваха се и отново изчезваха. Беше буден или поне жив. Но къде? Как?
Затвори очи, а когато ги отвори имаше чувството, че са изминали само няколко мига. Откри, че лежи в малка, обляна в слънчева светлина стая, а цялото му тяло е покрито с бинтове, дори главата. Онова, което беше останало от него, му причиняваше непоносими болки. В стаята имаше и някаква жена — хубавичка, с тъмнокафява коса и лешникови очи. Лицето й беше студено и мрачно. Когато го погледнеше и срещнеше погледа му, очите й се присвиваха. Не можеше да си обясни изражението й. Защо го мразеше? Не бе я виждал никога преди.
Стив понечи да говори, но само при мисълта за това разбра, че е твърде уморен и слаб. Все пак бе издал някакъв звук, защото жената се наведе над него и поднесе към устните му вода. Чу я да го пита с равен, идващ сякаш от много далече глас дали е в състояние да говори. След това усети тежестта на клепачите си и пряко воля си отново заспа.
Сега се луташе между съня и някакво нереално, полубудно състояние. Веднъж, докато бе в съзнание, я съзря надвесена над себе си да го насилва да погълне лъжица водниста супа. Друг път видя някакъв мъж с прошарена брада да сменя кървавите бинтове, причинявайки му непоносима болка. Жената със смръщеното лице също бе там.
— Ще живее ли, Док?
— Не мога да повярвам, че още е жив, с всичкото това олово в тялото си. Има силен организъм, предполагам. А и ти си дяволски добра болногледачка, Лизи. Не че съжалявам, задето го излекувах…
Разговорът обърка мъжа на леглото и му се прииска да попита… но мисълта си отиде, преди да бъде облечена в думи. След като докторът си тръгна, болката стана още по-непоносима. Макар че се опита да остане буден достатъчно дълго, за да попита жената… да я попита защо… Навярно отново бе загубил съзнание.
Следващия път, когато се събуди бе вечер. Нямаше представа какъв ден е. Но светлината отвън бе червеникава и постепенно избледняваше. Болният забеляза, че в стаята е запалена лампа. Жената му донесе супа в глинена паница и започна да го храни, а това го унижаваше. Този път, насилвайки се, успя да промълви едно „Благодаря…“, след като тя бе привършила. Жената вече ставаше от стола си, но се спря и кратко рече:
— По-добре ли се чувстваш?
Стив кимна с глава, затваряйки очи от болка. А жената, без да продума, излезе от стаята и почти веднага се върна с чифт белезници. Той не оказа съпротива, докато заключваше дясната му китка за желязната табла на леглото. Само се смръщи в недоумение:
— Защо правиш това? Мислех… Докторът каза, че си сестра и си ми спасила живота? Тогава защо…
