В последните му думи имаше студена като стомана заплаха и жената не издържа:
— Не си мислете, че може да отървете кожата с тази опашата лъжа. Доминго ми каза какви сте му ги наговорил. Трябва да знаете, че няма да мине…
— Госпожо, струва ми се, че сте си навили на пръста да ме обесите и нищо не може да ви спре. Така че защо е цялата тази церемониалност, защо отлагате? Или просто обичате самото очакване и мисълта за екзекуцията ми? Приятно ви е да си представяте как ще увисна на въжето? Може би сте от онези хора, които обичат бесенето повече от празниците?
— Ти… Само безнадеждно болен мозък може да си помисли нещо подобно!
Прозвучалата в гласа й ненавист извика на устните му подигравателна усмивка.
— Какъв е проблемът, госпожо? Мисълта за едно приятно малко празненство в чест на отмъщението не би трябвало да ви безпокои.
Тя му отправи безмълвен поглед, в който се четеше изпепеляваща омраза. Обърна се и излезе, затръшвайки с все сила вратата на стаята. Но непринуденият му подигравателен смях я сподири и навън.
Стив смръщено се взираше в затворената врата.
Не му се искаше да си спомня как се бе почувствал преди време в едно мазе в Далас с въже около шията, преметнато на една халка в стената — бавното задушаване, изгарящата болка в дробовете… Споменът се върна прекалено жив.
— Копеле, скоро ще увиснеш.
Пронизителният, възбуден кикот на една жена на име Тони Ласите, кънтящ в ушите му, преди бученето на собствената му кръв да го оглуши, докато въжето се затягаше бавно, бавно…
По дяволите, тази мисъл бе започнала да го влудява. Все пак искаше да се надява, че този път ще използват кон или скала.
— Господине, господине… п-с-с-т, господине! Неочакваното откъсване от мъчителните спомени му донесе облекчение. Две черни като въгленчета очи го гледаха изпод зле подстриган перчем — някакво момче бе открехнало дървения капак на прозореца. Стив отмести поглед към хлапака, на чието закръглено кафяво лице бяха изписани недоверие и любопитство.
— Здрасти, старче! — най-сетне рече Стив и сега черните очи го стрелнаха по-дръзко.
— Господине, вярно ли е, че сте истински бандит?
— Е, така казват. Но много зависи от това кой го казва! Бих се радвал на компанията ти, пък и както сам виждаш, така завързан за леглото не съм особено опасен. Защо не влезеш?
— Ами… — след кратко колебание, хвърляйки плах поглед през рамо, момчето ловко се покачи на перваза. — Както виждате, господине, не ме е страх от нищо, дори и от бандити. Аз също умея да стрелям. Може ли да видя раните ви? Сигурно са доста…
— Ще трябва да се приближиш. Или те е страх?
— Да ме е страх? Мен? Наскоро навърших десет и вече съм мъж.
След още един бегъл поглед през рамо момчето вече бе в стаята. Пристъпи колебливо, но синеокият непознат го окуражи с усмивката си и то рече:
— Не изглеждате много зле!
Докато разглеждаше бинтовете и синкавия белег, спускащ се по слепоочието на мъжа, очите на хлапака се разшириха.
— Ай! Дядо ми казва, че сте оживял по чудо. Е, изглежда не за дълго. Те ще ви обесят, нали така? Не се ли боите?
— Няма смисъл, след като знам, че въжето ми е вързано в кърпа. Само ми се иска да разбера защо са решили да ме качат на бесилото.
— О, застреляхте много мъже! Хей така: „бам-бам-бам“. Много бързо дърпате спусъка, господине. И аз искам да се науча един ден.
— А пък аз не бих ти го пожелал. Може да свършиш като мен… — След това уж случайно попита: — Чудно, как така са ме надушили, след като съм толкова бърз, колкото казваш? Май нещо ми е поразмътена паметта.
— О, но вие не ги очаквахте, господине. Аз съм малък и те не ми обърнаха внимание. Чух ги да си говорят как ще хванат оня лош човек, изпратен да избие всички ни. Когато излязохте от кръчмата, вкупом започнаха да стрелят, а и вие също извадихте револвера си. Вдигна се страшна олелия, всички стреляха…
— Много интересна история ми разказа, звучи така, сякаш си бил съвсем наблизо.
— Но аз бях там. Лежах върху тротоара и на няколко пъти усетих над главата ми да свистят куршуми, но не се уплаших. Господарят, господин Кади, ми нареди да се прибера в къщи и да предам на госпожата, че щял да закъснее, но аз останах, за да видя какво ще се случи. Бихте се храбро, господине! Жалко само, че така са ви надупчили.
— Значи ти хареса да гледаш истинска битка, а? Разказа ли на някого какво си видял?
Очите му се размърдаха неспокойно и момчето поклати глава:
— О, не, господине! И вие няма да кажете, нали? Дядо ми ще ме бие, а и госпожата ще се ядоса. Не ми е позволено да ходя сам в града. Понякога обаче господин Кади ме взема със себе си, за да го откарам обратно, когато прекали с текилата. Но ако моят дядо научи, ще ме върне в Мексико при леля ми Сонора, която има цял куп деца и ме пердаши всеки ден… Сега трябва да вървя, защото здравата ще си изпатя, ако разберат, че съм бил тук.
— Почакай малко!
— Не съм идвал тук… не сте ме виждал — избъбри момчето и с ловкостта на маймуна се прехвърли през перваза, оставяйки Стив безпомощно да ругае под носа си.
Неочаквано отвън долетяха звуци — тропане на копита, мъжки викове и някакъв по-писклив от останалите, навярно момчешки, глас. Компания, значи. За нея или за него?
Жената влезе в стаята, а той продължаваше да се чуди какво става. Лицето й бе по-бледо от обикновено, тя хапеше устни. Следваха я четирима мъже, сред които като че ли разпозна един от онези, които се перчеха в кръчмата. Останалите го наричаха Милт. Стив отгатна по погледите им, че моментът е настъпил. Усети горчилка в гърлото си, но лицето му остана безизразно. Милт Кихоу заговори пръв с едва сдържана възбуда:
— Изненадваш ме, Лизи, сложила си го на легло. Трябвало е да го държиш в мазето — това заслужават такива като него!
— Всички чакахме този час. Сигурно и ти, чужденецо?
— Достатъчно! — остро ги прекъсна жената и Стив забеляза, че пръстите й нервно мачкаха престилката, която все още носеше върху избелялата памучна рокля. Кокалчетата на пръстите й бяха груби и зачервени, сякаш току-що бе свършила с прането. Тя добави по-високо: — Няма нужда от… от всичко това. Ще увисне на въжето и това е достатъчно.
След миг вече го влачеха навън с белезници на ръцете. Усети тялото си обляно в пот и се прокле за слабостта си. Бе твърде немощен, за да ходи сам. Някой го преметна на гърба на един кон, привързвайки го за седлото. Трябваше да стиска зъби, за да заглуши стенанията, които биха накърнили гордостта му. При всяко движение на коня сякаш бе пробождан от стрели, по-болезнени и от куршумите.
След няколко мили към тях се присъедини друга, по-голяма група мъже. Елизабет Кади също бе там, карайки разнебитената си каруца. Старият мексиканец седеше до нея, а киселата физиономия не слизаше от лицето му.
— Тук ли? — вече не го бе грижа, само се надяваше да има късмет вратът му да се счупи веднага.
— Слизай от тоя кон! Лидж, що не го развържеш и не го свалиш. Ще го направим изискано.
Въжето, което метнаха на врата му, бе на Милт Кихоу. В настъпилата напрегната тишина някакъв по-