— Само така ще могат да те обесят — отвърна тя студено и му обърна гръб.
Той се загледа във вратата, която тъкмо се бе захлопнала след нея, опитвайки се да мисли, да си спомни… и разбра, че не може. Дори това малко усилие го измори и отново усети как реалността му се изплъзва. Не след дълго заспа.
На следващия ден момичето се върна и се зае с него умело и безчувствено, сякаш той бе ранено животно, предназначено за кланица.
Изглежда беше сутрин. Тя му бе донесла закуската — някаква противна на вкус каша — и отначало отказваше да говори.
— Защо? — почувства се достатъчно силен, за да настоява. — Бих искал да знам защо ще ме бесят. И защо ти толкова държиш на това.
Накрая, побесняла от яд, тя се обърна към него с режещ глас:
— Един от мъжете, които уби миналата седмица, беше моят мъж — в гласа й имаше горчивина. — Довлече се дявол знае откъде, като дебнещ вълк единак. Казаха ми колко бърз си бил и как нарочно не си му дал шанс. Права ли съм? Е, сега знаеш защо ще те обесят. И аз ще отида да гледам.
— Но аз… — Стив бърчеше вежди и се опитваше да си спомни, но през това време жената му обърна гръб и излезе. Затръшването на вратата предизвика болезнено пробождане в слепоочията му. Той затвори очи и остана така, усещайки болката по цялото си тяло. Спомни си. Да, имаше изстрели… и парещи огънчета. Куршумите разкъсваха плътта му като кръвожадни насекоми. Невъзможно бе да е жив — спомни си как умираше.
Капаците на прозореца бяха затворени, но — стари и изкорубени — през тях се процеждаше светлина и шум от улицата… Гласове, тропот на копита, мучене на крава.
Ама тая жена? Дали е била там, докато траеше престрелката? И защо ли още беше жив? При всеки опит да си спомни нещо в слепоочията го пробождаше режеща болка, а понечеше ли да помръдне, болката ставаше толкова силна, че му се гадеше. Бе по-лесно да спи, да умре отново.
Полузаспал, в безсъзнание, той се мяташе наляво-надясно, докато раните му не се отвориха отново. От топлата лепкава кръв и вътрешния студ го втресе неудържимо. Усещаше всичко в просъница. Помисли си, че е буден отново, защото чу собствения си глас. Какво ли бе казал? Кожата му гореше, бе изритал завивките. Усети ледената й ръка на челото си.
— Май пак те тресе. Изпий това.
Беше изморен от нейната игра. Защо, по дяволите, не го остави да умре. Но тя държеше здраво поднесената към устните му чаша и го насилваше да преглъща. Мразеше смесеното чувство на безпомощност и ярост. Когато жената се появи отново, гласът му звучеше дрезгав и почти безплътен:
— Виж, гос’пойце… госпожо…
Мамка му, изглеждаше много млада, почти момиче, за да е омъжена.
— Не трябва да говориш — тя решително го остави, по-ядосан от всякога. Вече се чудеше дали жената изобщо съществува, освен във въображението му, ако, разбира се, още бе жив. Въобразяваше ли си или сънуваше? Може би наистина бе мъртъв и тази чиста бяла стая бе адът.
Започна да изучава стаята — денем, когато слънцето струеше през счупените летви на капаците и хвърляше светли петна по пода и стените. На отсрещната стена имаше ковьорче, а в ъгъла — малко дървено разпятие. Дали тя беше католичка? Точно срещу леглото се виждаше старомоден скрин с плетена покривчица върху него. Под прозореца видя умивалник, а върху него кана от кована мед без дръжка и нащърбен порцеланов леген за миене.
Не можеше да е затвор, нямаше решетки. И все пак той бе затворник. Дрънкането на ръждивите железни белезници му напомняше за това. Казаха му, че ще увисне на бесилото. За бога, защо? Бяха ли го измъчвали, докато е лежал в безсъзнание, или обесването, за което говореше жената щеше да бъде най- обикновено линчуване? И защо не беше виждал никой друг, освен нея! Наистина ли оня ден тук имаше доктор, който му сменяше превръзките, или й това бе сън?
Изпадна в мъчителен унес, изпълнено с кошмари, в които се виждаше как убива, бяга, преследва, яздейки през пустини и планини, а някой е по петите му — винаги невидим за него. А понякога имаше спътник. Меко женско тяло, притиснато до неговото, кичур бакърено червена коса, който докосваше лицето му и почти го заслепяваше. Опитваше се да се улови за нея, но се разнасяха изстрели и той падаше. Плющящи като камшици изстрели от револвери. Усещаше как се врязват в тялото му и агонизираше на границата на поносимото. Умираше отново. Знаеше го, защото беше заключен някъде под земята и се бореше да се освободи, докато останеше без дъх.
След това опитваше отново и отново, а белезниците дрънчаха о металната табла на леглото. Той падаше назад от слабост, задъхваше се, а потта обливаше тялото му. В отчаяният му мозък се блъскаха усещане за невъзвратима загуба и примесена с горчиво безсилие болка.
Неочаквано жената се бе появила отново. Ръцете й го докосваха и за момент гласът й издаде някаква сянка от чувство.
— Какво, за бога, си сторил? Толкова ли си луд да мислиш, че ще се освободиш?
Почти се изкуши да се защитава, но се насили да замълчи. Тя остави лампата, която държеше, и мъжът забеляза, че скромно носи косата си на дебела плитка, преметната през рамото й. Бе облечена с някакъв пристегнат през кръста халат. И когато се наведе над него, той усети миризмата на чисто и уханно женско тяло. Сложи ръката си на челото му и каза загрижено, плъзгайки я надолу по гърдите на мъжа:
— Целият си вир-вода! Треска ли имаше?
Изведнъж погледите им се срещнаха, нейният — объркан, а неговият — отчаяно търсещ и питащ. После очите й потъмняха и тя се извърна рязко, сякаш не можеше да понесе погледа му.
— Сигурно си жаден — рече решително и му донесе вода. Постоянно го насилваше да пие нещо, но този път той й беше благодарен.
— Благодаря ти…
Тя се стресна, обърна се настрани, оправи възглавницата му и дръпна нагоре завивките, така че да покрият полуголото му тяло. Под халата, макар и раздърпан, за момент на светлината на лампата се откроиха извивките на тялото й. Тя се обърна припряно, за да си тръгне, и посегна да вдигне лампата, когато мъжът каза:
— Не, не си тръгвай още. Моля.
Тя се спря за миг, все още с гръб към него:
— Ще се оправиш, вече нямаш треска.
— Трябва да говоря с теб — гласът му бе нетърпелив. — Вярвам ще разбереш!
— Да разбера! — гласът й се извиси — рязък и пронизващ, и тя рязко се обърна. Лампата хвърляше отблясъци, разкривайки неумолимото изражение на лицето й. — Господине, знам ги аз такива като вас. Хладнокръвни убийци, които като побеснели кучета дебнат да се нахвърлят върху жертвите си. Сякаш оръжията, които носите, ви дават правото да убивате всеки, изпречил се на пътя ви, както сторихте със съпруга ми. Вие и такива като вас — неусетно му бе заговорила на „вие“, но думите й бяха като отрова, — трябва да бъдете държани затворени, като хищни животни. А може би вече сте бил там?
— Затвор? Какво имате предвид? — веждите му се събраха и гласът му стана рязък подобно на нейния.
— О, нямате много тайни от мен, господине. Да не мислите, че не съм забелязала всичките тия белези? Носели сте окови и са ви налагали с камшик. Трябвало е по-добре да си свършат работата! Каквото и да сте направил, навярно е било наистина лошо. Вие… вие сте зъл, ето какъв сте…
Той слушаше, без да трепне, като я изчака да свърши. След това каза с гневен глас:
— Боже мой! Вие знаете за мен повече, отколкото аз самият. Значи съм избягал престъпник, а сега и бесен вълк единак.
— Точно така. И не си въобразявайте каквото и да било само защото… съм ви върнала към живота. Бих направила същото за всяко болно животно, дори койот. Но този път няма да избегнете бесилото.
Той се втренчи в нея, слисан от яростта й.
— Опитвали ли сте се вече да ме бесите? И някой някога ще ми каже ли защо трябва да бъда обесен?
В усилието да сдържи яростта си тя пребледня като платно.
