възрастен мъж неловко прочисти гърлото си:
— Чакай малко. Май трябва да узнаем поне името му, или нещо такова…
— Ъ-хъ — съгласи се друг. — Нали после ще трябва да сложим някакъв знак на гроба му. Така Прендъргаст ще знае какво очаква всеки от наемниците му.
Стив усети как го обзема вълна от ярост и забрави слабостта и погнусата си. Вдигна глава и… странно, но срещна погледа на жената. Тя веднага отмести очи.
— Едно нещо ми се ще да зная — неочаквано рече той, карайки ги да занемеят за момент — за какво ще бъда обесен?
Всички го зяпнаха. По лицата им бе изписана смесица от ярост и удивление. Кихоу избухна:
— Какво, по дяволите, се опитваш да ни пробуташ? Прекалено добре знаеш какво си направил — застрелял си невинни хора!
— Бях нападнат, така че не можете да ме обвините в убийство. Или възнамерявате да ме линчувате за отмъщение?
— Какво плещиш? — изрева Кихоу, а лицето му стана пурпурно. — За бога, аз и Лидж бяхме там — гръмна ги без предупреждение не даде шанс нито на Франк, нито на Ред или…
— Това е лъжа. Още в кръчмата се опитахте да ме провокирате. Тръгнах си, а отвън ме чакаше хубава малка засада. А останалите ще попитам — не вярвате ли в правосъдието… или поне не изслушвате ли всички доводи, преди да произнесете присъдата? Не разпитвате ли свидетелите? Бях обвинен, че съм наемен убиец, без да ми бъде дадена възможност да се защитя. С всеки минаващ оттук пътник ли постъпвате така, а, момчета?
— Не виждате ли какво се опитва да направи, проклетникът? Печели време, ето какво? А теб, копеле, ще те науча как се лъже…
Промяната в тембъра на Милт предупреди Стив за онова, което ще последва. Примката се стегна около врата му и го дръпна напред. С окованите си ръце хвана примката, опитвайки се да облекчи ужасното стягане около гърлото си. В същия момент усети, че пада на земята. Стори му се, че някъде много от далеч долетя женски писък:
— Не! О, не! Не така…
Усети, как кръвта бликна от отворилите се рани, докато бавно се задушаваше. Студени като лед пръсти го докоснаха и разхлабиха въжето и той отново с пълни гърди пое въздух. Иззад обгръщащата го червена мъгла до него достигаха гласове, извисяващи се и заглъхващи като воя на вятъра. Нищо от онова, което казваха нямаше смисъл, нищо не бе вече от значение. Имаше само един начин да избяга от болката, която го заливаше на вълни. Той изгуби съзнание.
Този път думата взе Мартин Бърнисън, най-заможният от дребните собственици, който пренебрегвайки ругатните на Милт Кихоу, каза:
— Съжалявам, че трябваше да застрелям коня ти, Милт, ще го заменя с един от моите. Нямаш право да вършиш това! Думите на този човек, когото бяхме готови да обесим, ме накараха да спра и да се замисля. Откъде можем да сме толкова сигурни, че е от хората на Прендъргаст? А и той спомена нещо за свидетели…
— Вярваш на думите му, а се съмняваш в моите и тези на Лидж! За бога, трябваше да го убия още тогава това… това…
В този момент старият мексиканец, който работеше при Кади, довлече за ръка палавия си внук.
— Фиделито бил скрит под чувалите отзад в колата — обяви той на висок глас. — Не че едно хлапе трябва да гледа такива неща… Той рече същото, дето и чужденецът. Отвън са го чакали няколко мъже, които трябвало да го убият, ако онези вътре в кръчмата не успеели.
— Лъже! Ще повярвате на това мексиканско сукалче? И тоя старец е мръднал като внука си!
— Милт Кихоу, ако не млъкнеш, лично аз ще те застрелям! — лицето на жената бе бяло като платно, а роклята — опръскана с кръв и полепнала с прах там, където бе коленичила. Елизабет Кади стрелна с поглед разпалилия се мъж и го накара да замълчи. — Почти ни направи убийци, какъвто си самият ти. Мили боже, не мога да повярвам какво сторих току-що, какво направихме всички ние!
— Мисля — каза твърдо Мартин Бърнисън, — че трябва да викнем шерифа. Няма нужда да му казваме какво сме щели да правим, но той със сигурност ще може да разбере дали този мъж е издирван, или не.
— Ако мерзавецът оживее! — задъхано каза Милт Кихоу.
Бърнисън добави:
— Да! Ако оживее! Но поне сме сигурни, че шерифът ни е приятел и това е добре за нас, особено за теб, Кихоу.
28
Шерифът се бе облегнал назад в стола си и умислено си играеше с рижите си мустаци, когато в стаята влезе Елизабет Кади.
— Е, госпожо Кади…
— Доктор Уилсън каза… Той рече, че мъжът бил тук.
— Седни, Лизи. Столът не е толкова страшен.
Тя седна и трепна, като го чу да фамилиарничи, наричайки я с така омразното й още от детинство име. Лиз… Лизи. Защо е трябвало да я кръщават с хубаво име като Елизабет, щом никой не я наричаше така? Дори и Джарет… При мисълта за Джарет бързо сведе големите си, лешниковокафяви очи, срещайки тези на шерифа Блейн.
Той я гледаше благосклонно и снизходително. Пожълтелите от тютюна пръсти все още поглаждаха мустаците му.
— Искаш да го видиш, така ли? — лукавият му поглед я караше да се чувства неловко и да съжалява, че изобщо бе дошла. — Предполагам, че няма да излезе нищо — каза той, продължавайки да я гледа със своя малко снизходителен поглед, който тя ненавиждаше. — Не можем да го държим повече тук. Досега не съм чул да е издирван. Поне по тия места. Разбира се, това не е достатъчно. Може да е някой от онези дезертьори, които кръстосват по границата напред-назад, постоянно сменяйки имената си.
Заслушана в думите на шерифа, тя почти забрави за какво бе дошла.
— Но наистина ли е професионален стрелец? Няма ли начин да разберете поне това?
— Без име, което да му увесим? — изразът на шерифа я накара да потръпне, но той продължи замислено, правейки се, че не е забелязал. — Не знам, Лизи. По дяволите, не мога да ти опиша колко Джон Смитовци съм изброил, откакто съм шериф! Но ако този тук е професионален убиец, близко до ума е, че все някой е чувал за него. Разпратех описанието му тук-там. А също и съобщение по телеграфа до щаба на тексаските кавалеристи в Остин. За да съм сигурен, че не идва оттам… Това е всичко, което можех да сторя. А той би могъл да идва отвсякъде. Не казва откъде. Твърди, че си е изгубил паметта — лукаво я погледна. — Може да е скитник, който просто минава оттук. Или да е избягал от някой затвор, както вика докторът. А аз ще си мисля, че просто минава оттук.
— Никой не минава просто така през този град — с горчивина побърза да каже тя. Несъзнателно погледът й се отмести към тъмния коридор, водещ към килиите. Шерифът забеляза това и я дари с блага усмивка.
— Виж сега, Лизи — меко каза той. — Нямам право да те спирам, щом искаш да го видиш. Жив е и се чувства достатъчно добре, за да тръгне на път. И ако не е издирван, моята отговорност свършва дотук. Но на твое място… — видя безизразното й лице и примирено въздъхна. — Той е от хората, които само създават проблеми. Откакто върша тази работа, придобих способността да усещам подобни неща. Не зная откъде идва и кой е, но мога да позная кога някой е опасен. А този човек е опасен. Предпочитам да си тръгне, да се омете от моя район. Имаме си достатъчно проблеми и без него. А освен това вече остарявам, Лизи.
— Искам само да поговоря с него, шериф Блейн — гласът й беше хладен и безизразен. Мъжът въздъхна отново и се пресегна за връзката ключове.
— Е, хайде… — надигна се от стола си и тя го последва. Шерифът отключи вратата на коридора към килиите. След това неочаквано прошепна: — Прендъргаст изпрати един от хората си — вчера. Питаше за него, за това как изглежда, за всичко. Защо не направиш услуга на целия град, като го убедиш да си тръгне?
