съпротивлява, в случай че той… че той…
— Е, какво ще правите сега? Няма ли да ми кажете какво е това ваше толкова интересно предложение? Или ще се разкрещите, че уж ви изнасилвам, за да накарате дебелия си шериф отново да ме заключи тук? Затова ли дойдохте, Елизабет? Облечена в хубавата си нова рокля, с шумолящо бельо отдолу и с тая брошка… — Той посегна и докосна брошката, карайки младата жена да застине от ужас. Сякаш бе хипнотизирана. — За това ли сте я закачила — за да изкушите един мъж да я откъсне и продължи надолу с всичките тези копченца… едно по едно… докато най-накрая не се добере до гърдите ви? За бога, дори с тази висока яка, с тези дълги ръкави и черна вдовишка рокля сте дяволски привлекателна. Кажете ми — гласът му стана по-мек, но на нея й се стори безкрайно заплашителен, — вие част от предложението ли сте? Защото ако е така, току-що ме убедихте да размисля върху него.
Пръстите му съвсем бавно се спуснаха от яката надолу, очертавайки по пътя си нежните овали на гърдите й. Тя отгатна, че мъжът ще я притисне към себе си, и се облегна на решетките на вратата, които болезнено се впиха в гърба й през стегнатия корсет.
— О, не! — Дишайки на пресекулки, тя обвинително рече: — За каква ме вземате?
Той застина за момент, след което отпусна ръка и се извърна, свивайки рамене.
— За жена, ако не греша! Но май трябваше да се сетя… очевидно сте богобоязлива дама, която е тръгнала на църква. Добре тогава… Съвсем неочаквано той се излегна на койката, вперил поглед в нея със скръстени под тила длани.
— Не мога да ви предложа да седнете, защото няма друга мебел, освен този мизерен нар. А това би могло да се стори някому не съвсем… не съвсем почтено. Предполагам, че доста трябва да се грижите за името си, особено, при положение че сте вдовица толкова отскоро. Така че защо не довършите онова, за което сте дошла. Освен ако не сте променила решението си?
Тя все още стоеше, подпряна на решетката на вратата, и го гледаше с невярващи очи.
— О, но вие… вие…
— Вече се разбрахме, че не съм джентълмен и вероятно съм професионален стрелец и платен убиец. Но може би сте дошла да разберете именно това, прав ли съм?
Ако не бе проникнала зад подигравателния му поглед, отгатвайки, че се е предал, тя щеше да извика шерифа и излезе с вдигната глава. Но тя бе дошла тук с мисия и нямаше да се провали само защото бе жена и този човек се бе възползвал от слабостта й, за да я унижи. Елизабет събра цялото си останало самообладание и студено се взря в очите на непознатия.
— Сигурен ли сте, че все още желаете да ме чуете? Все пак Прендъргаст може да ви предложи много повече, отколкото ние.
— Отново този Прендъргаст. Е, може ли да кажа нещо за неговото предложение, преди да съм чул вашето?
Бе имал наглостта да повдигне едната си вежда, подчертавайки с това сарказма в гласа си. Ядът непреодолимо се надигаше в нея, принуждавайки я да крачи насам-натам из килията, стрелкайки го с поглед.
— А вие? Що за човек сте вие? Харесва ли ви усещането за… за власт, което ви кара да ни настройвате един срещу друг? Решил сте да си поиграете с нас? Онова, което направихте е… откакто съм тук, ме правите на глупачка. Възнамерявах да ви направя предложение от името на дребните собственици и бедните заселници по тези места. Работливи, скромни хора, поселили се тук законно и желаещи веднъж завинаги да бъдат оставени на мира, да си извоюват почтено съществуване. Имаме вода и си я поделяме, слагаме огради, за да защитим собствеността си. Прендъргаст обаче иска целия район, за да отглежда добитъка си, и се опитва да ни изтласка с бодливата си тел и наемни убийци. Джак Прендъргаст се хвали, че сам е докарал тук железницата, за да превозва стадата си до големите пазари на добитък. Града също нарича свой… но мисля, че нищо от това няма значение за вас. Дойдох да ви направя почтено предложение, но, струва ми се, Прендъргаст ме е изпреварил. Затова ли дойдохте тук? Защо не казахте от самото начало? Доставя ли ви удоволствие да ме унижавате и обиждате?
Внезапно избликнали сълзи замъглиха очите й. Тя се разхълца, обърна се и понечи да избяга, но непознатият скочи от койката с неподозирана котешка ловкост, улови младата жена за китката и я извърна с лице към себе си.
— Ех, пък вие! Я какъв горещ темперамент сте крила под педантичната си външност. Нима щяхте да си тръгнете, без да ми разкажете по-подробно за предложението на вашите приятели? — тя го погледна с мокрите си очи и непознатият остро се изсмя: — Така е по-добре. Поне все още не сте се разкрещяла. Изглежда все пак ви е останал здрав разум.
За най-голяма нейна изненада гласът му стана увещаващ:
— Бихте ли започнала отначало? Вие ще седите, а аз ще стоя прав. Обещавам търпеливо да изслушам всичко, което имате да ми кажете. Няма да издавам нито звук, докато не свършите, става ли? — Недоверчивият й поглед извика на устните му лека усмивка. — Наистина го мисля! Все забравям, че ми спасихте живота. Без вас сега щях да съм мъртъв. Мисля, че ви дължа нещо повече от евтини обиди.
С каква лекота я обезоръжи и дори я накара да изпита известна вина за това, че го бе лекувала само за да бъде качен на бесилото. Сега той й възвърна самочувствието и я накара да си спомни за мисията си толкова бързо, колкото малко преди това я бе довел до истерия. Не знаеше как да реагира.
Елизабет предпазливо пристъпи към застланото с мръсно одеяло легло и внимателно седна на ръба му. Все още недоверчиво поглеждаше непознатия, макар че сега той стоеше на няколко крачки от нея. Бе опрял рамо на измазаната с хоросан стена и я гледаше загадъчно.
На Елизабет й бе трудно да събере наново разпръснатите остатъци от внимателно премислени думи. Горчиво съжаляваше, че изобщо е дошла, но вече бе късно. Сега бе тук и понеже се чувстваше притисната до стената, забрави подготвената стратегия, оставяйки думите сами да се леят в лаконични изречения така, както би говорил някой мъж. Когато свърши, тя зарови ръце в скута си и мълчаливо зачака отговора му.
— Кихоу? Той един от вас ли е?
Въпросът му я накара да настръхне, а очите й се разшириха.
— Милт Кихоу е член на нашата Асоциация. Помолиха ме да ви уверя, че няма да ви причини повече неприятности. Той е глупак и кибритлия, но осъзнава, че има нужда от Асоциацията. Не, сигурна съм, че няма да се изпречи на пътя ви!
— А ако предположим, че аз се изпреча на неговия?
Думите му я предизвикваха, но сега тя бе готова да им отвърне.
— Ако Милт Кихоу предприеме нещо, той… ще се окаже сам. Вече разбира това.
— Не отговорихте на въпроса ми! — От присвиването на сините му очи по гърба й полазиха тръпки. Мъжът безразлично сви рамене. — Е, този отговор ми е достатъчен.
— Значи… сте съгласен?
— Вижте, почакайте малко! — едва ли не ядосано се оттласна от стената и закрачи из килията. Меките му стъпки напомняха за тези на заключен звяр. — Защо мислите, че ви трябва наемник? И откъде знаете, че аз съм такъв? По дяволите, днес всеки носи револвер, дори търговските пътници.
— Шерифът смята така. А освен това Фиделито… той казва, че макар и изненадан, сте бил по-бърз от всеки друг.
— А колко стрелци е виждало това дете? По дяволите, сляпата паника може да направи от човека водач по-лесно отколкото някога си е мислил.
Тя го наблюдаваше замислено, с леко наклонена глава.
— Струва ми се, че за вас това не се отнася. Вие сте… вие сте…
— Убиец?
Спря да крачи из килията и погледна младата жена, а когато тя понечи да отговори, махна нетърпеливо с ръка.
— Е, добре, вашият женски инстинкт! Може би сте права, но знаете ли вие и вашите приятелчета от Асоциацията в какво се забърквате? Въвличането ми във вашата война може да запали фитила и веднъж започнала, никой няма бъде в състояние да я спре. Ще настъпят смърт и разрушение… и горчиви мъки за двете страни. Замесвала ли сте се в подобна война? Знаете ли докъде може да доведе това?
— А вие замесвал ли сте се? От това ли бягате, пристигайки тук?
Имаше усещането, че на лицето му бе надяната маска — толкова безизразно стана то. След това мъжът
