го, когато улови укорителния поглед на Мили, съпругата на Франк.
— Ще правите онова, което ви кажа — предупреди ги Джон Смит и добави: — и не искам да чувам оплаквания относно методите си! — Гласът му поомекна, а студените сини очи обходиха присъстващите, сякаш ги преценяваха. — Зная, че не ме харесвате. За вас съм по-лош и от вълк, но имате нужда от мен или от някой друг като мен, прав ли съм? Така ще опазите ръцете си чисти!
— Вижте сега, господин… — прекъсна го кресливият глас на някакъв дребен мъж, Брад Кюбъри. — Как ще се разберем за плащането?
— Ами… — Франк Дийн смутено прочисти гърлото си — вече обсъдихме това. Всеки от нас ще плати своя дял. Ще имаме достатъчно… — той замълча, забелязвайки, че Смит гледа Елизабет Кади.
— А вие, госпожа?
Тя се изчерви засрамена.
— Аз… не знам колко ще мога да платя, но…
Сякаш внезапно изгубил интерес, той се извърна към останалите.
— Чух вашето предложение, сега вие чуйте моето и решете дали ще го приемете или отхвърлите.
Запали си пура и хвърли изгорялата клечка между обутите в ботуши крака на Милт Кихоу. Кихоу почервеня, очите му се раздвижиха неспокойно, но той не каза нищо.
Гледаха го безмълвни как дърпа от пурата си, карайки ги да чакат, докато накрая не вдигна очи.
— Ще ви кажа какъв е планът ми след няколко дена, когато поразгледам наоколо. Ще имам нужда от всички карти, с които разполагате. Но помнете, че всеки си гледа своята работата. И вече казах — не искам да чувам никакви оплаквания за начина ми на действие, разбрано? Ще разчитам на вас, почтени граждани, да не споделяте с шерифа онова, което става — язвителният му тон ги засегна, но те закимаха в знак на съгласие.
Франк рече:
— Но… вашето възнаграждение, вие не…
Смит сви рамене:
— Храна и амуниции, с които да започна, а освен това и нов „Уинчестър“. Ще вземам по пет долара от всеки и по един процент от продажбите ви, но само в случай че аз сам прибирам стадата в кошарите.
Онези, които седяха в дъното на тясното помещение, започнаха да мърморят под носа си. Милт Кихоу не се сдържа и войнствено рече:
— Повечето от нас могат да платят, но други, като Феликс и Лизи, по дяволите, човече, те просто нямат тези пари! Искаш да кажеш…
— Тъкмо до там бях стигнал, преди да ме прекъснеш, Феликс може да ми осигури коне, ще имам нужда от два добри коня, освен моя… — той замълча и не след дълго продължи, — а що се отнася до госпожа Кади… — Елизабет усети върху си настойчивия му поглед, който я държеше в ален против волята й. Мъжът меко добави: — Хареса ми как се грижи за мен, докато бях болен, така че би могла да заплати… — тук той се поколеба, усмихна се с половин уста и огледа смутените, притеснени лица, вперили погледи в него. Нейното бе пламнало, въпреки че младата жена се опитваше да не отвръща поглед. — Ще спя и ще се храня у тях. Имате свободна стая, нали? Освен това госпожа Кади има нужда от мъжка ръка, която да поддържа стопанството.
Елизабет си отдъхна, а Милт Кихоу се обади ядосан:
— За бога, искаш всичко това? Всички ние знаем, че си позволява прекалено много, дори за такъв като него. Нима ще му позволим да обижда една жена, без да сторим нищо?
— Милт! — беше гласът на Елизабет, хладен и ясен. — Милт Кихоу, би ли ме оставил да отговарям сама за себе си, ако обичаш! Аз съм самостоятелна жена и мога да правя каквото пожелая. Така че… приемам… — тя почти се задъхваше от гняв. Щеше й се издайническата руменина да изчезне от страните й. — Приемам предложението на господин Смит. Аз също искам да дам своя дял. Настоявам!
— Значи се уговорихме?
Елизабет изгаряше от гняв и срам едновременно и сега се опита да внесе ред в обърканите си мисли. Приятелите й само пристъпваха от крак на крак, без да смеят да я погледнат. През това време Смит обясняваше какво ще има право да върши и какво не, така че тя изпита известно облекчение.
— Май вече е време да те отведа у дома. Отгоре на всичко съм гладен като вълк.
Пред изненаданите погледи на присъстващите той я улови под ръка и я изведе, без никой да посмее да го спре.
Елизабет бе безкрайно благодарна на Доминго, който бе дошъл заедно с Фиделито, за да я вземе. Никак не й се прибираше сама със Смит и настоя бъбривото момче да се качи в каруцата с тях. Обаждаше се само от време на време, колкото да нарушава тишината, и със задоволство откри, че той разбира това. Издаваха го потрепващите ъгълчета на устните му. Смяташе, че малко приказки няма да навредят и бе обезпокоен заради нея. Не се стремеше да й противоречи, както обикновено, а заговори момчето на изненадващо диалектен испански. Бе възнаграден с порой от думи, който не секна чак докато пристигнаха в ранчото.
Запътвайки се да разпрегне конете, Доминго извика внука си да му помогне, въпреки че на Елизабет никак не й се искаше да си отиват и да я оставят сама. Начинът, по който я бе уловил през кръста, докато й помагаше да слезе от каруцата, я остави без дъх. Развълнувана, тя почти избяга нагоре по стъпалата на къщата, но заклещи крака си в една прогнила дъска и падна в обятията на Смит.
— Внимавай! Защо не ме оставиш да вървя напред — гласът му звучеше безстрастно, но той я бе уловил за ръка и не я пускаше, въпреки опитите на младата жена да я издърпа.
— Мога и сама, благодаря! Само тази проклета пола…
— Радвам се, че не носиш турнюр — гласът му стана нетърпелив. — Хайде!
Тя се опита да овладее нервите си.
— Но… тъмно е, трябва да запаля лампа.
— Защо?
Той вече отваряше вратата, а откровеният му, почти до бруталност директен въпрос я ужаси.
— Нищо не виждам! Трябва да…
Зад прикритието на препъващите се думи, умът й летеше, а сърцето биеше лудо. За бога, какво възнамеряваше да прави с нея? Усети как я тласна пред себе си, а вратата с трясък се затвори зад тях в тъмнината на спалнята, нейната спалня!
— Не! — каза го твърде късно и думата прозвуча като приглушено хриптене в гърлото й, когато той я взе в обятията си. Започна да я целува припряно, рязко и безмилостно, докато главата й не се отпусна назад и тя не усети тялото си да омеква, сякаш бе направено от глина.
Наблюдавайки го сякаш от огромно разстояние, Елизабет осъзна, че ръцете му се движеха надолу по гърба й, борейки се с кукичките и копчетата. Разумът й ужасен изкрещя:
— Не! — успя най-сетне да изрече думата. — Какво си мислиш, че правиш?
През открехнатата врата се процеждаше слаба светлина. Старецът бе запалил лампите в кухнята и стъкмяваше огъня.
Силуетът на Смит се отразяваше в прозореца. Мъжът сваляше пистолетите си, разкопчавайки ризата.
— Искаш да те съблека ли? Ще стане по-бързо, ако го направиш сама! А и не искам да съсипвам роклята ти. Побързай, за бога, чувствам се така, сякаш цял живот съм те желал!
Чувствата се разбиваха в нея като вълни: изненада, ужас, ярост, недоумение.
— Какво? Какво каза?
— Защо да губим време в свенливи игрички? От самото начало знаеш, че те желая, нали? Свали тези дрехи и ела в леглото, Елизабет. Освен ако не искаш да го извършим прави?!
Той захвърли ризата си настрани и пристъпи към ужасената жена. Гласът й се извиси истерично и го спря:
— Ти… защо? Що за човек си ти? Как смееш?! Как си позволяваш? Сякаш си ме купил, като че съм… Излез! Махай се от тук! Чуваш ли? Веднага се махай от спалнята ми! Или ще… ще…
Той стоеше неподвижно и я гледаше. Гласът му — твърд и студен — изплува от мрака.
— Мислех, че разбираш за какво ти говоря! Проклятие, нали си жена и знаеш дяволски добре… мислех си, че съвсем ясно съм изразил намеренията си. Желая те, Елизабет! Какво очакваше от мен?
