Загубена любов, последна любов

Продължително ухажване или предложение за женитба? Това ли е начинът, по който една почтена, богобоязлива дама подкупва съвестта си?

Сълзи обляха страните й след грубите му думи, но тя бе достатъчно ядосана, за да започне да се брани:

— А за теб няма значение, че аз не те желая, така ли? Не, струва ми се, че нищо няма значение за теб, освен да грабнеш онова, което ти се прииска, без изобщо да се интересуваш за чувствата на другите или каквото и да било друго, права ли съм? Не съм ти дала никакъв повод да ме довлечеш тук и да се отнасяш с мен като с някоя от онези жени, с които очевидно си имаш работа. Аз не съм част от твоето възнаграждение, господинчо! Ще те храня, ще ти шетам, ще пера дрехите ти и ще се грижа за тебе, но аз все още принадлежа единствено на себе си.

Тя застана пред него със стиснати юмруци и разплакани очи, чакайки със страх реакцията му. Опитваше се да чете по изражението на лицето му, но когато мъжът проговори, тя остана изненадана. В гласа му нямаше и следа от страст или гняв — бе станал мек и безчувствен. Видя го да вдига рамене, преди да каже:

— Добре. — След това, оставяйки я в недоумение, метна ризата си и колана с револверите на рамо. Тя го гледаше и не можеше да повярва на победата си. — Извинете, госпожо, че си въобразих такива неща.

Обърна се да излезе и Елизабет си спомни защо бе дошъл.

— Вие… къде…? — замълча и започна да хапе устни.

— Мога ли да използвам предишната стая или трябва да легна отвън? — в гласа му звучеше ледено безразличие. Колко бързо се меняха настроенията му.

— Стаята е готова. Смених бельото.

Той бутна вратата и рязко се обърна, което я накара да постави ръка на устните си, за да не извика.

— Бих се радвал да вечеряме нещо, ако не ви представлява прекалено голяма затруднение. Храната на шерифа не става и за кучета.

След това излезе, като я остави вперила невиждащ поглед във вратата, която внимателно бе затворил след себе си.

Елизабет като сомнамбул се зае с обичайното вечерно шетане. Запали лампите, сложи още дърва в печката и стопли ръцете си на огъня. Черната рокля от тафта бе внимателно сгъната в любимата й кедрова ракла и, сякаш за да се накаже, тя облече най-старата си рокля. Вече заета с приготвянето на вечерята, все още се питаше защо го направи. Защо трябваше да бъдеш толкова суетна, Елизабет Кади? Отиде там, за да го съблазниш? Не! Съвсем не! Просто исках да изглеждам добре, това е всичко. Няма нищо общо с него. Изобщо не го харесвам. Не му вярвам. Той е саможив, прилича на вълк единак. Не трябваше да го приемам тук. Какво ли си мислят другите сега?

Тя счупи един от любимите си съдове, един от малкото останали от сервиза, който имаше от майка си, и изгори пръста си на голямата тенджера. Заплака.

Какво правя? Полудявам ли? Да го оставя да си позволи подобна дързост, поне да го бях зашлевила… а сега му приготвям храната…!

Все пак тя приготви вечерята, свали престилката си и я закачи на куката зад вратата. Провикна се през двора:

— Яденето е готово — опита се гласът й да прозвучи остро и безразлично.

Може би не бе чул. Може би нямаше да дойде. Но тя чу слаби звуци от водната помпа отвън, а когато мъжът влезе, се държеше като че нищо не бе се случило — любезно като всеки странник, помолил за храна.

— Наистина мирише вкусно. Поогледах наоколо. Добре сте се наредили. Къщата е с дебели стени, в случай че… се налага да се отбранявате от индианци. Но има някои неща за оправяне.

Той се отпусна на един стол и Елизабет с леко треперещи пръсти му сипа храна. Бе удивена от непринуденото му държание.

— Знам… има много за оправяне. Оградата се разпада. Но само с Доминго и Фиделито и с толкова къщна работа… — тя седна срещу него, като триеше мокрите си ръце в роклята. Бе забравила за престилката. Побърза да заговори, изпреварвайки въпроса му: — Имахме трима мъже, които работеха при нас, но след като Джарет се сприятели с Милт Кихоу и този Тали Бъртън… Преди той не ходеше по барове и не играеше хазарт. Беше възпитаван дори по-строго от мен. Но всичко тук е по-различно. За жена съм доста силна и по принцип нямаме нужда от помощ, освен при прибиране на добитъка. Аз…

Говореше нервно, избягвайки да го поглежда, но изведнъж замълча. Спомни си, че мъжът срещу нея бе убил съпруга й. Колко странен бе животът. Толкова много неща се случваха сякаш без никаква причина.

За нейно успокоение, той не отговори веднага, а продължи да яде с голям апетит, след като й бе отправил дълъг, неразгадаем поглед.

— Добре готвиш — рече след малко той, на което тя сухо отвърна:

— Благодаря. — Предпочиташе да мълчат, с което той явно бе съгласен, защото не продума, докато тя не стана да почисти масата. Попита я дали има за пиене нещо по-силно от кафе.

Показвайки неодобрението си, Елизабет сви устни и бръкна в шкаф, натъпкан с какви ли не неща — сувенири от Сейнт Луис, картички от Канзас Сити, комични вазички, които на времето трябва да са били хубави.

— Предпочитам да не пиеш тая гадост в дома ми, ако обичаш — категорична бе тя. Държеше почти пълната бутилка уиски така, сякаш се боеше да не се оскверни. — Не одобрявам спиртните напитки.

— Доста благопристоен е бил твоят Джарет — изкоментира подигравателно мъжът, като наливаше в полупразната си чаша за кафе. След това вдигна поглед, срещайки неспокойните й укоряващи очи. — Няма да пия тук. Може ли да задържа бутилката? Като се има пред вид, че не одобряваш алкохола — добави бързо. После запали пура, която Доминго бе извадил от скритите си резерви.

Щеше й се да му противоречи отново, но той стана и закрачи неспокойно из стаята, което я изнервяше.

— Имаш ли карта? — неочаквано попита той.

— Въобще… не знам — безпомощно отвърна тя, опитвайки се да намери чиста кърпа за съдовете. — Джарет имаше цял куп книжа. Все още са в оная кутия в ъгъла. Нямах време да ги прегледам.

— Е, ще е по-добре да намериш време — нареди безцеремонно мъжът. — Смятам да изляза за малко. Ще допуша пурата, ще пийна и мисля да се поизкъпя на помпата отвън, преди да се върна.

Тя поруменя и се обърна, ядосана, че не бе успяла да го скрие.

— Ами — подхвърли през рамо, — няма да поглеждам навън, докато не свършиш. Но бих могла да ти сгрея вода, ако искаш — предложи неохотно. — Има една стара вана, която използвам понякога, отзад в килера.

Стив й отвърна с дяволита усмивка, сякаш му доставяше удоволствие да я смущава.

— Все пак благодаря, госпожа, но студената вода навън ми е достатъчна. Нека не ви преча да се изкъпете, както, предполагам, мислехте да сторите. Ще вляза в стаята си през прозореца, за да не ви безпокоя.

Тя сложи юмруци на хълбоците си при наглото му намигване, докато излизаше. Щеше й се да го замери със стария мокър парцал, с който миеше съдовете, и да му каже да се изтрие с него, но това щеше да бъде твърде грубо от страна на една дама, а и не искаше да му доставя удоволствие, като му покаже, че я ядосва и притеснява. Слава богу, нямаше да го види повече тази вечер!

Остатъка от вечерта реши да посвети на себе си. Хвана се, че се наслаждава на мисълта да се изкъпе. Крачеше безцелно из малката стаичка, която бе издействала Джарет да пристрои към къщата. С тъга се запита защо не идва вече тук. Тук бе оставила книгата, която все си обещаваше да дочете, със синя лента на мястото, докъдето бе стигнала. Тук бе и сватбената снимка на родителите й… Нейната стая. Лично нейната. Дълго време не бе проветрявана и намирисваше на мухъл, пък и не й се оставаше тук тази вечер, сама в люлеещия се стол, опитваща се да избяга от себе си в друг свят с хора, които никога нямаше да познава. Джарет не обичаше жена му да чете романи. Често я хокаше за това. Дори бе довел свещеника да й говори и да я убеждава, че четенето на такива книги може да я наведе на мисли, които да събудят дявола