Загубена любов, последна любов

— Прекрасна си, Бет! — Никога не й каза, че я обича.

Скоро след това той изчезна на едно от своите мистериозни пътувания, за които нито тя, нито някой от останалите смееше да го попита. Бет винаги казваше, че знае къде е, но била обещала да пази това в тайна. Чувстваше се по-добре, карайки ги да си мислят, че е много близка с него. Но, подобно на останалите, бе измъчвана от въпроси, още повече че той никога не й каза къде отива или кога ще се върне. А Бет бе твърде горда, за да попита. Мислеше за него, непрекъснато мислеше. Липсваше й и тя усещаше в себе си някаква празнина, която искаше да запълни. Питаше се как ли ще се почувства, ако Смит не се завърнеше от някое от своите пътувания. Дълбоко в себе си предчувстваше, че рано или късно това ще се случи. Такъв си беше! Отчасти бе свършил започнатото тук и, когато се отегчеше, един ден тя щеше да осъмне сама.

Мартин Бърнисън често посещаваше Елизабет. Беше единственият й истински приятел, единственият, на когото можеше да се довери. С известно чувство на вина Мартин трябваше да признае пред себе си, че го правеше само защото я обича.

— Елизабет — рече веднъж той с присъщата си педантичност, — прояви малко практичност. Дори и да остане, какво бъдеше би имала с него. Винаги ще трепериш, винаги ще се чудиш дали ще се прибере…

— Мартин, недей! — умоляващо извика тя, но мъжът безмилостно продължи:

— Не, трябва да го кажа и ти ще ме изслушаш! Съдейки по тъмните кръгове под очите ти, ти също мислиш като мен. Непрекъснато се безпокоиш, прав ли съм? Казваш, че все още не помнел кой е и откъде идва, но аз не вярвам на тия приказки. Все едно, за мен е без значение. Помисляла ли си, че може да е женен? Че някъде навярно друга жена го очаква да се върне?

— Не! Той не е такъв. Не е от тези мъже!

— А ти, не търсиш ли здрава връзка? И ако не е такъв човек, какъв е тогава? Ще ти даде ли онова, от което имаш нужда? За теб се безпокоя, Елизабет! Не обичам особено този мъж, но и не го мразя. Той е… от някаква друга порода. Виждал съм такива и преди. Понякога само объркват нещата, друг път ги оправят, но накрая винаги си тръгват. А ти, да, ти, какво ще правиш ти, когато си отиде? Уверяваш ме, че си живеела за мига, с настоящето, но когато настъпи онзи ден, ще се задоволиш ли с това да останеш тук? Или ще хукнеш подире му, за да се опиташ да го върнеш, независимо какъв живот ти предлага… ако изобщо нещо ти предложи.

Смит не й бе предложил нищо. Засега споделяше леглото с нея, бе мил и дори нежен. Говореше й, но не за себе си, а за други неща. Без съмнение я желаеше и, вземайки я, й даваше нещо безценно — познание за собствената й женственост. Освен това я бе научил колко прекрасна може да бъде любовта. Но същевременно колко ранима я правеше!

Бет си казваше, че е доволна от онова, което получаваше от него. Не се съмняваше, че би могъл да бъде жесток, напълно безмилостен, както я предупреждаваше Мартин, но всичко, което имаше значение бе, че той се държеше мило с нея. С мъка подбирайки думите, се опитваше да каже на Мартин, че би искала да можеше да я разбере, но той само мрачно поклащаше глава.

— Елизабет, говориш едно, а мислиш друго. Къде е сега този мъж? И за колко време?

— Не знам. Ти си единственият, на когото мога да го кажа. Но съм сигурна, че ще се върне. Даде дума. А и знаеш, че още не сме му платили.

— Да, той взема скъпо и все пак не изглежда като човек, който се нуждае от пари, прав ли съм? Има си достатъчно.

— Според нас.

Тя започна да го защитава.

— Сега имаме оръжие и амуниции, забрави ли това? И план, в случай на нужда. Ние вършим нещо, вместо само да говорим.

— И с кого говори той?

— Не ме гледай така, Елизабет! Просто искам да те накарам да се замислиш. Трябва да знаеш, че приятелите ни не са глупаци. Знаем, че познава Джак Прендъргаст, споменал го е пред Лефти, пристигайки в града. Откъде можем да сме сигурни…

— Това е отвратително! Ако наистина си мислите това, то тогава вие сте сбирщина лицемери. Защо не му го кажеш в очите, Мартин? Той не би ни предал на Прендъргаст. Защо да го прави? Не, невъзможно! Трябва да признаеш, че сега можем да се защитим по-добре от когато и да било.

— Елизабет! Не исках да кажа това. Исках само… ето, ядосах те и се разплака. А не исках! Боли ме, когато те виждам наранена.

Тя изтри рукналите сълзи с опакото на ръката си.

— Тогава… тогава не ми говори такива неща. Мартин Бърнисън, все още ли си мой приятел? Смит не е предател и не би ми сторил зло. Моля те, нека не говорим повече за това.

Мартин отново й предложи да се омъжи за него, но тя само отчаяно поклати глава.

— Но, Мартин, не мога! Не разбираш ли? Не бих могла да те обичам като него. Моля те, не ме питай повече!

— Ще чакам. Аз съм търпелив и държа на теб. Може би по-късно…

— Но аз… Как може да ми предлагаш женитба, след като аз… ние… Всички знаят! Всички знаят, че живеем заедно, че аз и той…

— За мен само ти си от значение, малка Елизабет! По-стар съм от теб и познавам добре човешката природа. Но стига толкова. Да говорим за нещо друго.

Изтече цяла седмица, а Смит не се връщаше. Къде се бавеше? Дали не се бе случило нещо? Дали изстиваше някъде мъртъв?

Елизабет се опитваше да не мисли за това, но безпокойството бе изписано на лицето й. Долавяше състрадателните погледи на Мартин и недодяланите опити на Доминго и дори на Фиделито да я успокоят.

Мили боже, дали не е дошло времето да си замине?

Убеждаваше сама себе си, че не би трябвало да се безпокои толкова. Бе й казал, че този път може да отсъства по-дълго от обикновено. Да, така й каза. Той умее да се грижи за себе си.

През цялото това време, докато траеше мъчителното очакване, бе обзета от апатия, не се чувстваше добре и не можеше да спи. Понякога и се плачеше без причина. Това продължи до края на втората седмица от заминаването на Смит, когато истината й се разкри с безмилостна яснота: Ще… ще имам дете! О, боже, случи се! През всичките тези години причината не е била в мен. Била е у Джарет. А сега ще имам бебе! От кого? — Тогава й хрумна нещо друго: — Веднъж да узнае… когато му кажа, всичко ще се промени. Тогава ще реши да остане с мен. Зная това!

31

Бет. Топла, крехка и сладка. С мирис на току-що изпечен хляб. Бет, която очаква, която просто е там. Тялото й е подслон, и удобство, и чиста наслада. Жената, при която всеки мъж би се завръщал.

Засмя се саркастично на ум: По дяволите! — Твърде дълго бе яздил. Хвана се, че мисли като Мартин Бърнисън. — Да се завръщаш при една и съща жена сигурно е доста отегчително. — Знаеше го. — И все пак — какво е онова, което търся? Засмяната, зеленоока, закачлива жена, която някога обичаше… но бе изоставил. Огнена жена, оставила белег в съзнанието му като дамга, дълбоко врязана в него, защото вината за смъртта й бе негова. Щеше да носи този белег винаги. Трябваше да се научи да живее с тази мисъл.

Стив Морган се ядосваше на себе си, изгарящ от нетърпение. Имаше неща, които трябваше да свърши, а си играеше на война. Печелеше и време, защото трябваше да се възстанови, да оздравеят както тялото, така и душата му. А Бет вече означаваше много за него.

Небето потъмня. През облаците бяха започнали да проблясват светкавици и Стив обърна коня си на север. Някога, в ден като този в мексиканските планини, из главата му се бяха въртели подобни мисли. Мисли за живот, пропилян в бягства и преследвания. Вечно в движение, грабвайки по някое забавление по пътя. Джини го беше накарала да спре за малко. Но тя си бе отишла завинаги от живота му.