Загубена любов, последна любов

смръщените си вежди той стрелкаше със сърдит поглед Стив Морган, който обаче му отвърна с безизразно като на индианец лице.

Проклятие… — каза си Джак, — Лорна сама може да се грижи за себе си, а в ръцете й всеки мъж бързо омеква. Защо този Морган трябва да е изключение?

— Но, папа…

— Виж какво, скъпа, обещах на господин Морган да му покажа онези стари рудници в района на северното пасбище, сещаш ли се? Може би ти би могла да го заведеш. Все си мисля, че там има сребро, но не бих искал някой външен човек да души наоколо. Според Сам скалите са рудоносни и ще се радвам на още едно мнение.

Лорна Прендъргаст бе вече почти жена. Буйната й кестенява коса, светлокафявите очи и лицето й излъчваха предизвикателство. Обзет от безразличие, Стив, който имаше голям опит с жените, не й обръщаше особено внимание. Вече нямаше желание да съблазнява малки девственици, а тя, въпреки самоувереността си, бе точно такава. В Лорна той виждаше Джини, каквато бе, когато пътищата им се кръстосаха за пръв път. Само че Джини го бе посрещнала с омраза и си тръгна, мразейки го. Тръгна си с Андре Делери, по свое собствено желание. Смъртта й бе прищявка на съдбата. Иначе щеше да се наложи да я убие със собствените си ръце.

— Ще се връщате ли в Преърсенд или ще тръгнете направо за Сан Франциско? Чух, че имате къща там?

Той имаше къщи навсякъде, но никъде нямаше дом. С въпроса си Лорна привлече за малко вниманието му и Стив я изгледа от главата до петите, така, както гледаше всяка жена, която се домогваше до любовта му. Лорна поруменя, но устоя на погледа му.

— Първо се връщам в Преърсенд. Там имам да довърша някои работи. А след това ще замина за Сан Франциско или Мексико.

— Май ви предстои дълъг път? Аз също бих искала да пътувам, но най-много от всичко мечтая да посетя Европа — Лорна въздъхна. — Татко е страшно упорит, но работя по въпроса. Зная, че рано или късно трябва да се установя някъде, но има толкова много неща, които бих искала да свърша и да видя преди това.

За момент бе престанала да флиртува, разкривайки част от истинските чувства, които я вълнуваха, и Стив я погледна замислено.

— Пътуването насам-натам може да се окаже доста уморително, но мисля, че Европа ще ти хареса. Сигурен съм, че ще направиш впечатление там.

— Мислите ли, че съм хубава?

— Красавица си и го знаеш.

— Тогава защо все още не сте се опитал да ме целунете?

Той се разсмя чистосърдечно и смехът го направи да изглежда по-млад и по-опасен.

— Ще си помисля, но чаках сама да си поискаш.

— О-о-о!

Той си помисли, че ще престане да се прави на дама и ще го наругае, но тя се усмихна лукаво и прелъстително притвори очи.

— Сега искам. Не са ме целували много мъже, въобще не.

Морган приближи коня си до нейния и начина, по който я целуна, бе различен от всичко онова, което бе изпитала в живота си. Накара я да се почувства немощна и й отне дъха. Накара я да пожелае… Тя не знаеше какво. А когато всичко свърши, мъжът промърмори грубо:

— Достатъчно. Но знай, че ако така се целуваш с мъжете, те могат да станат повече, отколкото си искала, госпожице Прендъргаст!

Лорна замълча, опитвайки се да събере разпилените си мисли. Искаше й се да я целуне отново, но се страхуваше — не толкова от него, колкото от себе си. Може би това имаше предвид майка й с предупрежденията си, че емоциите невинаги могат да бъдат овладени. Искаше й се да не бе спирал, но какво щеше да последва след това? Момичетата обичат да си навличат неприятности. Не само заради целуването — тя не бе толкова невежа, колкото съучениците си. Но жените винаги плащат определена цена, докато мъжете се измъкват невредими и свободни. Хвърляйки коси погледи към Стив Морган, докато продължаваха да яздят, Лорна се чудеше колко ли други жени е целувал и дали сега имаше някоя, с която вършеше и други неща, освен целуването.

32

Мракът падна внезапно. Сенките от планините плъзнаха надолу към прериите, а планинските върхове скриха оранжевата светлина на залеза. Настъпи времето, когато се стъкваше огън и се палеха лампите. Време, в което се опитваш, дори и да е трудно, да не гледаш към спалнята и да не копнееш за близост. Но той не беше от мъжете, които можеха да чакат. Очакването и търпението бяха присъщи повече на нея.

Бет се движеше бавно из кухнята, протакайки всяка работа колкото се може по-дълго. Днес Мартин бе идвал отново, и отново я бе молил да се омъжи за него. Този път притесненията и стресът я бяха накарали да избухне, да му каже простата и гола истина:

— Мартин, аз… ти не разбираш. Имам причина да вярвам, че съм… че очаквам…

Тя почти го виждаше как се отдръпва с отвращение от нея. Чакаше занемяла изражението на лицето му да се промени, но вместо това той бе протегнал ръце към нейните, стискайки ги крепко.

— Ах, Елизабет! Бил съм женен и вече го подозирах. Жената става някак си… И така, какво ще правиш? Той знае ли?

— Не, все още не съм му казала. Разбрах го едва след като замина. Щом се върне…

— Ако се върне. Минаха три седмици, Елизабет. Твърде дълго време.

— Той ще се върне]

— Няма значение. Мислиш ли, че ще се ожени за теб? Ще бъдеш ли щастлива с него? Няма ли да му е тясно тук? — той бе описал широк жест с ръка и тя разбра какво иска да каже. В много отношения Мартин бе разумен мъж. Той бе продължи, преди да е успяла да му отговори: — За мен това е без значение. Въпреки онова, което ми каза, аз все още те искам за съпруга. Ще се опитам да те направя щастлива, Елизабет, и ще отгледам детето като свое — бе се усмихнал криво. — Надявам се да е момиче и да е като теб. Искам да е момиче, за да го глезя и да му дялкам кукли. Знаеш ли, че много ме бива да правя кукли? Имах племенница някога. Умря от тиф на пет години. Винаги искаше куклите на чичо Мартин, все чакаше нова… А сестра ми ще шие дрешки… Ти плачеш! Какво толкова казах?

— Плача, защото си добър човек, Мартин Бърнисън. И защото… съм ти благодарна, задето искаш да носи името ти, напук на онова, което знаеш за мен. Но, Мартин, аз…

— Знам — бе се изправил, поглеждайки я тъжно. — Не искаш да говориш за това, преди да се върне той и да си сигурна. Така ли е? Ами, трябва да избереш. Ако ми кажеш „да“, ще знам, че е истина, защото ще си го премислила внимателно и значи така искаш да бъде. Е, да дойда утре пак?

Този разговор не й излизаше от главата й. Мартин значеше сигурност. Щеше да дойде на другия ден, както бе обещал. А Смит… Мили боже, та тя дори не знаеше истинското му име! Откъде идваше и накъде отиваше. Всичко, което знаеше за него, бе, че я правеше щастлива в леглото. Беше ли това достатъчно, за да се градят някакви надежди, да се гради живот? И какво име щеше да носи детето й? Каква ли съдба щеше има бедното дребосъче? Би могла да понесе да бъде отхвърлена от другите, но не и от собственото си дете. Не и от неговото дете!

— Бет? — изведнъж той се появи зад нея толкова тихо, че тя не чу шума от вратата и така се стресна, че падна върху мангала. Смит я подхвана веднага и, ругаейки, започна да чисти въглените от ръкава й.

— О, Смит! — каза тя. — О, проклет да си, Смит! Къде беше? Ужасно се притеснявах!

— Чудесна защита си имаш срещу индианците! С коня прескочих оградата, свалих седлото, а никой не обърна внимание, дори и двамата ти каубои.

— Доминго къпеше Фиделито, знаеш каква залисия е! Не са те чули. Къде беше? Три седмици ни вест…

Докато му се караше, очите й не можеха да му се наситят. Бе загорял и заякнал. Носеше риза от син, подобен на лен плат, отворена на врата, и някакво ново тъмно сако. Не бе го виждала със сако. Изглеждаше