Загубена любов, последна любов

30

Долината и ливадите, ширнали се под палещото слънце, навяваха смътното усещане за някакво очакване. Апахите отново бяха изровили томахавката на войната, а и команчите все по-често се появяваха от север. Не само дребните фермери и останалите заселници, но дори и хората на Прендъргаст се подготвяха да отвърнат на постоянно грозящата опасност. За кратко се бе възцарило благодатно, макар и напрегнато, спокойствие.

Елизабет Кади бе привикнала да не задава много въпроси — стигаше й да се чувства щастлива. Едва сега разбираше какво означава да живееш, да се радваш на всеки божи ден, каквото и да й носеше той. Каквото и да й носеше… Понякога я душеше страх и измъчваше неясно предчувствие, че е съгрешила и един ден ще бъде наказана не само за прегрешението си, но и за това, че му се радваше и че чувстваше щастие от него. През по-голямата част от времето прогонваше тези мисли, намирайки си работа, когато него го нямаше.

В ранчото имаше много работа. Винаги бе имало, но сега нещата вървяха. Доминго, изпълнен с чувство за отговорност, се суетеше наоколо, сякаш подмладен с двадесет години.

Оградата изглеждаше по-добре, отколкото когато е била нова, а зад нея сега се разхождаше добитък. Каруцата бе пребоядисана и поправена, подобно на почти всичко наоколо. Мазето, което преди тя рядко използваше, сега бе почистено и пълно с оръжие и амуниции. Не й се искаше да мисли за това и за времето, когато Смит щеше да замине и да отсъства с дни. Понякога й се струваше, че е прекрачил границата, а друг път си казваше, че не желае нищо да знае. Някои от членовете на Асоциацията, подбуждани от Милт Кихоу, роптаеха, но други, като Мартин Бърнисън и Франк Дийн, които бяха по-възрастни и опитни, като че ли разбираха и приемаха случващото се. Сега всички разполагаха с карти и бяха проучили терена наоколо. Откриваха слабите си места и местата, където имаше нужда от масирана защита, ако се стигнеше до там. Всеки един от тях бе превърнал къщата си в малък форт, със запаси от вода и храна, които трябваше да стигнат почти за седмица.

— Нуждаехме се от някой, който да ни организира — с въздишка казваше Мартин Бърнисън. Той наминаваше от време на време и, когато Смит го нямаше, оставаше да си побъбри с Елизабет. Тя знаеше, че Мартин я харесва и че винаги я бе харесвал. Беше вдовец, с голям, шестнадесетгодишен син и по- малък — току-що навършил десет. Говореше се, че бил добър съпруг и би се оженил отново, но изглежда бе доволен от онова, което имаше. Елизабет харесваше Мартин, защото бе мил човек и не псуваше. А след като жените, „почтените съпруги“, постепенно бяха спрели да я посещават, тя се радваше на компанията му, особено когато бе сама. Всичко беше невероятно различно и понякога имаше усещане, че разумът й не е в състояние да възприеме толкова нови изживявания, толкова нови идеи. Неща, за които преди бе вярвала, че са срамни или дори греховни — като четенето, носенето на копринено бельо и навика да се разхожда гола, оставяйки Смит да разглежда тялото й и да го целува — сега я радваха.

Джон Смит, хм-м… — Косата й се разпиляваше по лицето му, докато Елизабет се притискаше към него, накланяйки глава, за да може да го наблюдава. Понякога, когато го будеше рано сутрин, той недоволстваше, сумтеше и заравяше небръснато лице във възглавницата, с надеждата, че ще бъде оставен да поспи. Напразно. Пръстите й се спускаха надолу по гърба му, оставяйки розови следи.

— Смит! Това ми напомня за една история, която мама ми разправяше навремето. Някакъв английски капитан се оженил за индианска принцеса…

— А-ха! — промърмори той. — Покахонтас. Чудно дали и тя е била толкова немирна сутрин.

Тя се изкикоти и притисна тяло в неговото, разбуждайки го отново.

— По дяволите, Бет!

Веднъж, в момент на раздразнение, бе споменал, че не помни кой е. Същото, което разказа и на шерифа, без да се интересува дали му вярват или не. Но пред Елизабет се бе почувствал почти гузен заради тази невинна лъжа, особено виждайки колко наивно го разпитваше тя.

— Никога ли не си се питал… имам предвид… кой си всъщност?

Той упорито отказваше да я погледне, но, все още полубуден, й отвърна:

— Разбира се, нормално е да се питам!

— Ето, това имах предвид.

Бет седна до него и го накара да се претърколи по гръб, а той й отправи сънен поглед.

— Не помниш ли поне истинското си име, това исках да кажа. Разбра ме погрешно, нали? — тя въздъхна. — Толкова често не мога да разбера какво казваш. Не разбирам смисъла на онова, което казваш. Бих искала… Смит, кой си ти всъщност?

Без да обърне внимание на въпроса й той рече:

— А ти, Покахонтас? Що за жена си ти? Какво се крие под хладната ти, педантична външност? Не си ли се питала какво търсиш в леглото на негодник като мен?

— Недей! — отказа се да настоява тя, сгушвайки се в него. — Само се опитвах да кажа… — гласът й прозвуча приглушено, — че си различен. Преди да се омъжи, мама ходила на училище и, струва ми се, затова съм по-начетена от връстниците си. Но все пак не знам и половината от онова, което знаеш ти. Не умея да говоря толкова добре, не разбирам значението на думите, които използваш.

— Исусе, какво е това? Копнеж по духовно просветление? Какво се опитваш да ми кажеш, Бет?

— Смит, не ми се сърди! Просто понякога изпитвам желание да поговоря с някого, разбираш ли? Имам нужда от нещо повече от… това, когато сме заедно, веднага да се хвърляме в леглото. На теб го дължа. И още нещо, аз… те обичам, Смит. Поне така мисля.

— Бет…

— Не, моля те, не се опитвай да ме спреш — трябва да го кажа! Така ще е по-добре и за двама ни.

Той не отвърна нищо, само я прегърна и след малко Бет продължи:

— Джарет, да! И за него трябва да ти кажа. Джарет и аз… е, той беше първият младеж, който прояви интерес към мен, а аз не исках да бъда сама. Семейството ми не бе богато и често не си дояждахме. А Джарет тогава все още бе мечтател. Мечтаеше да отидем някъде на запад, да се заселим и си уредим хубаво кътче, само за нас двамата. Аз жадувах за същото — да мечтая, да пътувам, да бъда някой! Да се чувствам свободна. И… преглътнах това, че понякога прекаляваше с пиенето. Гледах само татко да не узнае. Беше ми все едно, когато… когато бяхме… знаеш… Не се държах особено любезно. Мислех си, че така трябва да бъде, че така е редно. Мама ми бе казвала, че мъжете искали някои… неща от жените. А съпругата трябвало да търпи, това било нейно задължение. И аз търпях. Търпях дори когато онова, което се случваше, въобще не ми харесваше. Чувствах се… не се смей… чувствах се осквернена. И така бе, докато… е, след като се преместихме тук, Джарет си намери приятелчета и започна да пие още повече. Постоянно ходеше в града и ме оставяше сама да се оправям с ранчото. Налагаше се да върша всичко, но аз… аз всъщност бях щастлива, че не се налага да лягам с него както преди. Често… понякога нарочно се скарвах с него, за да побеснее и да замине за града. Случвало се е да ме удари, но винаги е било по моя вина. Аз го предизвиквах. И щом той… когато станеше така, се чувствах виновна, отвращавах се от себе си, защото ми се струваше, че бог ми е сърдит, задето съм толкова лоша съпруга и задето дори не съжалявах за онова, което правех. А сега, с теб…

— Бет, скъпа! Стига, а? Ела при мен!

Той я притегли към себе си и обсипа с целувки обляното й в сълзи лице, опитвайки се да ги пресуши.

— Смит, о… Смит!

Тя отвърна на ласките му, притискайки топлото си отзивчиво тяло към неговото.

— Това не е грях, нали?

— Млъкни, Бет!

— Обичам те! — прошепна тя, а устните й потърсиха неговите. — Знам, че за теб не е същото, но и кой казва, че трябва да бъде. Знам дори, че един ден ще си тръгнеш, но това е без значение, чуваш ли? Няма никакво значение, щом сега си мой.

Той заглуши с устни трескавите й, несвързани думи. Казваше си, че всичко това са само настроения и му се искаше тя да не бъде толкова многословна. Бет бе топла, сладка и отзивчива и той не искаше да я наранява. Почти ядосано се нахвърли върху тялото й, но тя, въпреки дневната светлина, му отвърна с готовност, без да се съпротивлява. Завивките се свлякоха на пода, а Смит се поотдръпна и огледа голото й, тръпнещо тяло. После нежно прокара ръка по него.