направи някакъв странен, непознат жест, сякаш помиташе някакъв неприятен спомен.
— Май не разбирате френски! Това означава… по дяволите, няма значение, това означава, че е ваш ред, госпожо Кади.
Сега тя бе искрено учудена.
— Няма нужда да ругаете и да ме плашите със зловещи предупреждения. Смятате ли, че не сме обмислили всичко това? И не сме го разисквали? Не сме се колебали и измъчвали? Знаем какво би могла да означава една подобна война. Но има нещо, което се нарича гордост, и ние възнамеряваме да защитим собствеността си. Не им ли покажем, че ако се наложи, сме готови да се бием… те просто ще ни прогонят. Правено е и другаде. Затова основахме Асоциацията.
Очите му синееха като полирана стомана.
— О, разбира се, вашата Асоциация. Заръчаха ли ти да ме предупредиш какво ме очаква, в случай че откажа да приема предложението им? Със сигурност не бих желал да бъда главната атракция на следващото обесване във вашето градче.
Тя внезапно скочи на крака.
— Вече ви казах, че сте напълно свободен да избирате и няма да имате никакви неприятности, в случай че решите да си отидете, вместо да се намесвате.
— Значи това е дилемата, а? Или оставаш на поста си, или напускаш града.
— Съвсем справедливо, не мислите ли? — изстреля в отговор тя. На лицето му отново се изписа подигравка.
— Може би! Особено от ваша гледна точка. Добре, госпожо Кади. Ще си помисля.
— Ще си помислите?
За миг тя не успя да скрие разочарованието си, но след това се овладя и процеди с неподражаема официалност:
— О, много добре! Смятам, че би било…
— Справедливо?
— Ще говоря с шериф Блейн…
— Да ме пусне? Бих се радвал, ако го направите. Наистина става отегчително по цял ден да редя пасианси. — Той извика надолу по коридора към шерифа и изненадващо повдигна брадичката й с един пръст. — О, още едно условие!
— Моля! — припряно измънка тя, дочувайки вратата да скърца. Непознатият се засмя:
— Дошла си заради мен, нали? Тази рокля много ти отива. Шериф Блейн очевидно бе в добро настроение. От джоба му се подаваше сгънат лист жълтеникава хартия.
— Е, хайде! Погостувахте си, госпожо Кади.
Изрекъл тези думи, шерифът веднага придоби предишната си сдържаност. Елизабет вирна брадичка и рече:
— Благодаря, шериф Блейн! — Прекрачила прага очакваше той отново да заключи решетката, но шерифът, незнайно защо, стоеше и се усмихваше на затворника. Това я накара да го изчака.
— Имам добри новини за теб, Смит, или както там се казваш. — След като не получи отговор, той продължи: — Получих телеграма от Остин, Тексас. Изглежда си чист или поне не знаят нищо за теб. — Грубите му пръсти докоснаха жълтата хартия и той поклати глава. — Наистина странно! Изпратих им най- подробно описание, а те дори не са чували за теб. Изглежда идваш от Юга. Както и да е. Войниците не те търсят, а и никой не е чувал за стрелец с подобно описание, така че…
— Да не би да искате да кажете, че съм свободен и още сега мога да си тръгна, а, шерифе?
Ленивият му глас прозвуча спокойно и безизразно. Елизабет го погледна косо с видима тревога. Сега, когато бе свободен, можеше да промени решението си и да си замине. Може би между шерифа и този суров мъж имаше нещо, но… Тя остана на място и се заслуша.
— Е, като че ли това е положението — неохотно рече шерифа. — Ела в стаята ми, за да подпишеш документите за освобождаването.
Шерифът се запъти надолу по коридора, а непознатият учтиво й направи път да мине преди него. Помисли си, че той върши всичко това някак автоматично, сякаш по навик. Странно как рядката му любезност контрастираше с невъздържания нрав, който долавяше у него. С цялото си същество усещаше стъпките му зад себе си и докато шерифът отключваше външната врата, непознатият я прихвана под ръка и прошепна на ухото й:
— Няма ли да ме почакаш?
Не знаеше какво да стори. Ако сега си тръгнеше към ранчото, бе сигурна, че хората на Прендъргаст ще се доберат до него или пък той щеше да ги потърси. И все пак, какво знаеше за него тя или който и да било от приятелите и съседите й. Чувстваше се неловко и си даваше вид, че не слуша разговора им, вторачила поглед в ъгъла на бюрото.
— Навярно, пристигайки, си имал и друг багаж. Имаш късмет, че госпожа Кади бе така добра да запази поне пистолетите, които си носил. Връщам ти ги.
Шерифът отключи един шкаф със стъклена вратичка и извади от там два патрондаша, револвери и кобури. Матовите им черни дръжки проблясваха някак зловещо.
— Трябва да впиша някакво име в този документ — подхвърли шерифа и мъжът вдигна към него втренчения си в револверите поглед.
— О, забравихте ли? Джон Смит. — След което с развеселен поглед добави: — Какво друго?
Докато го наблюдаваше, Елизабет усети примесения с възмущение страх, който се надигна в гърдите й при вида на умелия и методичен начин, по който мъжът боравеше с оръжието.
Той закопча на кръста си двата патрондаша, така че револверите увиснаха до бедрата му. Младата жена много живо си спомни как ги бе свалила от безжизненото му тяло. Тогава се бе погнусила от тях и ги бе захвърлила настрани. Настоя да ги задържи единствено за да не попаднат у Милт Кихоу.
— Някакъв нов модел ли са? — разговорчиво попита шерифът. — Видях, че са „Колт“, но този модел не ми е познат.
— „Колт 44—73“. Центриран огън и метални гилзи — почти механично изрече другият.
— Това е! — каза след малко шерифът, прибавяйки уж случайно: — Надявам се, нямаш намерение да ги използваш наоколо, господин… ъ-ъ-ъ… Смит! Тръгваш си веднага, нали? Конят ти още е в конюшните. Вярвам, ще го познаеш. Искам да кажа, че вече нищо не те задържа тук.
Иронични бръчки набраздиха лицето на Джон Смит.
— Толкова ли нямате търпение да се отървете от мен, шерифе? Тъкмо си помислих, че искате да ме задържите тук, при вас. Но виждате ли, обещах на госпожа Кади, след като напусна затвора, да вечерям с нея. Това имахте предвид, нали, госпожо?
Вече навън, той й помогна да се качи на разнебитената каруца и пое юздите. Елизабет все още бе бясна, а и не можеше да си поеме дъх от хватката на ръцете му, докато я бе повдигал. Непознатият седна до нея и тя се вгледа в сините му очи, които шареха някъде отвъд гърбовете на конете. Младата жена понечи да се оправдае:
— Знам, че трябваше да я боядисам и да сложа нови ресори, но работата в ранчото няма край, а после и цялото това нещастие…
Без да обръща внимание на думите й, той попита:
— Сама ли идваш в града?
— Аз съм жена! Дори те не биха посегнали на жена — остро отвърна тя.
Мъжът повдигна вежда и изрази съмнение с поглед, но не каза нищо. Продължиха надолу по прашната главна улица на града. Елизабет седеше напето и гледаше право пред себе си, сякаш това щеше да я направи невидима за втренчените любопитни погледи, които без съмнение ги следваха на излизане от града.
29
Членовете на наскоро основаната Асоциация на дребните собственици не очакваха да го видят на срещата си тази вечер. Но, останала без избор, Елизабет го бе завела направо в дома на Франк Дийн, където се събираха. Тази вечер събранието се очертаваше да бъде по-оживено от обикновено. Помисли си
