Загубена любов, последна любов

Скоро ще получа отговор на телеграмата, която изпратих до Остин, и след това ще го освободя.

Тя каза с горчивина:

— Не мислиш ли, че той може да има други намерения? Бе нападнат от засада и направен на решето, а след това те… след това ние едва не го обесихме. Ако е такъв, за какъвто го смяташ…

— Може да ти е благодарен за това, че остана жив. След всичко, което направи, за да му отървеш кожата?

Тя въздъхна безпомощно, а шерифът сви рамене:

— Говори тогава с него, щом си решила! — след което добави недоволно: — Бог ми е свидетел, че не искам да се замесва в тази война на страната на Прендъргаст. По дяволите, не искам да се замесва на ничия страна.

Жената не отговори нищо и той повдигна рамене примирено. Пусна я пред себе си в сумрачния и хладен коридор, в дъното, на който имаше три килии. Елизабет не се бе побояла да дойде при шерифа, окуражена от самочувствието, което й даваше новата черна рокля от тафта, подходяща повече за града. Дори прическата й бе по-различна — голям мек кок, който откриваше тила й и изящните уши, край които се спускаха кафяви къдрици. Осъзна, че постъпва правилно. След всичко случило се, някой трябваше да му се извини от името на всички и смяташе, че е редно това да бъде тя — да му покаже, че не го обвинява за смъртта на Джарет. Освен това имаше и друга мисия. Това, че бе жена, не означаваше, че не може да поеме своя дял по защитата на градчето от посегателствата на Прендъргаст. Бе в правото си да го стори. Бе престанала да мисли за това, когато трябваше да седне на дървения стол в стаята на шерифа и да изслуша мрачните и ненужни предупреждения на стареца.

Но сега, когато бе заключена в малката килия насаме с него, Елизабет усети, че смелостта й я напуска. За момент, срещайки безизразните му тъмносини очи, разбра, че няма какво да му каже.

Той не й помогна особено. Лежеше на тясната койка, провесил единия си крак на пода, и безучастно премяташе из ръцете си карти от някакво тесте, разпилявайки ги върху покрития с одеяло дюшек. След излизането на шерифа чужденецът се надигна. Лицето му не изразяваше изненада. Погледна я внимателно и отново придоби безучастен вид. Докато шерифът заключваше вратата, и Лизи, и непознатият продължиха да мълчат. Елизабет бе останала права в стегнатата си рокля от тафта, осъзнавайки, че облеклото й е твърде официално за подобно място. Пръстите й нервно докосваха брошката, забодена на високата й яка. Почувства, че я обзема паника, и й се прииска да избяга. Засрамена разбра, че страхът й не му бе убягнал.

Тя вдигна глава и видя подигравателно свитите му устни. Изведнъж се зачуди: О боже, възможно ли е наистина да си мисли, че аз… доброволно… Връхлетя я споменът за онази нощ, когато в осветената от лампата стая той я бе целунал. По лицето й изби руменина. Усети капчици пот да се стичат по тила й и си помисли гневно: Защо не казва нищо? Защо и аз мълча?

— Редила ли сте някога пасианс? — неочаквано наруши тишината той и се наведе да събере мръсните карти от одеялото.

— Не, аз… аз никога не съм играла карти.

Неволната тържественост на гласа й го накара да се усмихне. Той се обърна към нея и хвърли колодата в ъгъла на килията. Картите се разпиляха на пода с мек, пляскащ звук, който я накара да трепне.

— Мислите се за изискана, богобоязлива дама? — каза той с подигравателен тон. Това я ядоса и тя му отвърна с предизвикателен поглед.

Мъжът носеше синя ленена фланела с отворена яка и тъмносини джинси. На слабата светлина, прецеждаща се през единствения, преграден с решетки прозорец, се виждаше брадясалото му лице. А когато се усмихна на внезапната й дързост, по хлътналите му страни се появиха дълбоки бръчки. Тънък белег на едната му буза подчертаваше заплашителния му вид.

Шерифът го бе нарекъл „опасен“ и тя усети, че винаги го бе съзнавала. Дори слаб и болен, когато бълнуваше, изгарян от треската. Задържала доста дълго поглед върху лицето му, Лиз се сепна, чувайки се да казва припряно:

— Аз… Радвам се, че сте по-добре — думите й прозвучаха сковано и тържествено.

— О, вече съм добре — небрежно отвърна той, а в гласа му отново имаше ирония. — Нали? Шерифът дори спомена, че ще ме освободи.

— Това… За това съм дошла да говорим — остави думите да се изнижат, засрамена от тревожната нервност, която я бе накарал да почувства. — Мислил ли сте къде ще отидете? Или… Какво мислите да правите?

— Струва ми се, че още мислите за Прендъргаст — рязко отвърна той и я стрелна с поглед, повдигайки едната си вежда. — Шериф Блейн каза, че някой е питал за мен.

— Аз… не зная вече какво да мисля. Аз… ние всички ужасно съжаляваме за случилото се…

— Ние? Милт Кихоу също ли? — появилата се в гласа му нотка на едва сдържана ярост я накара да потрепери.

Отвърна остро, опитвайки се да скрие страха си:

— Милт бе убеден, че сте от хората на Прендъргаст, а съм сигурна, че и Джарет си е мислел същото. Не одобрявам начина, по който са действали, но нямате представа какъв страх, наречете го паника, ако искате, изпитват хората по тези места. Всички ние от доста време живеем в сянката на този страх и насилие. Лошо ли е да отвърнеш на силата със сила?

— За богобоязлива дама, каквато изглеждате, прекалено често говорите за насилие — очите му се присвиха и последните думи легнаха като камък помежду им.

Тя реши, че нищо не е в състояние да й попречи. Беше се разгорещила.

— Е, но вие също може да работите за тях. Защо да не сте един от мъжете, дошли да убиват за пари?

— Значи, без много да му мислят, са решили да ми видят сметката. Това ли искате да кажете?

— Не! — троснато отвърна тя, недоумявайки защо не успяваха да се разберат. Опитваше се да овладее смесицата от чувства, които този мъж извикваше в душата й. Правеше опити да тълкува израза на лицето му, но дълбоката синева на неговите очи се превръщаше в преграда срещу опитите й да разчете мислите му. Трябваше да му обясни…

— Елизабет — това неочаквано произнасяне на името й я накара да замре. — Не сте дошла да си играете с мен, нали? Защо тогава?

Гласът му едва доловимо бе омекнал и това я остави безмълвна. Как би могла да му го каже! Като откровено предложение? За какво ли ще реши, че е дошла? И как смееше да я нарича „Елизабет“?

В крайна сметка устоя на опитите му да я обезоръжи.

— Дошла съм да говоря с вас.

След като произнесе тези думи, се учуди защо ли бе наблегнала на „говоря“. По очите му разбра, че това не му е убягнало, и побърза да продължи, преди да се е разколебала:

— Ние… аз… искахме да ви обясним как стоят нещата тук и да… да ви направим едно предложение.

Все пак успя! След като бе изрекла последните думи, тя сведе поглед. Мъжът я изгледа критично.

— Е, мисля, че вече ми обяснихте. Остава предложението, нали така? — В гласа му бяха прозвучали саркастични нотки и не след дълго той цинично добави: — Трябва да призная, че е трудно да се устои на предложение от хубава жена като вас.

Той направи крачка напред и Елизабет инстинктивно отстъпи, чувствайки се застрашена от близостта му. Едва овладя импулса да се обърне и да избяга, за да извика шерифа. Вместо това си наложи да остане спокойна и, отмятайки глава назад, срещна подигравателните му, непроницаеми очи.

— Господин… — опита се да придаде на гласа си хладен и язвителен тон. Осъзнавайки обаче, че не знае името му, се обърка и каза ядосано с треперещ глас: — Вие… правите се, че не разбирате! Умишлено не постъпвате като джентълмен!

— Очевидно не, ако съдя по израза на очите ви.

Той язвително се усмихна с крайчеца на устните си. След миг усмивката се стопи, а очите му се присвиха и станаха още по-студени. Жената разбра, че ще я атакува. Бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му и миризмата на мъжка пот. Не можеше да продума, нито да помръдне или да се