— О! Вие… вие лицемер! Как смеете да се преструвате, че не си спомняте какво сте сторил! Или едно убийство в повече не означава нищо за вас?
Тя грабна лампата и разярена излезе, проследена от мълчаливия му поглед. Той чувстваше, че го обземат безпомощност и лудост. Проклета жена!
Следващия път, когато влезе, лицето й бе студено и преднамерено безизразно. Дори не го погледна, докато умело сменяше превръзките и дрехите му. Той също мълчеше, гледаше я и разбираше по руменината, обляла лицето й, че тя забелязва погледа му.
Не беше точно красива, но притежаваше стройно и гъвкаво тяло и грациозна походка. Имаше високи скули и сочни устни, когато не бяха свити неодобрително, както и добре оформена брадичка. Най-хубави бяха очите й — полупрозрачно зелено злато — големи и засенчени, с гъсти черни мигли. Косата й също беше гъста, падаше надолу по раменете на едри, тежки къдрици и скриваше почти детския й гръб.
Ненадейно мъжът наруши напрегнатата тишина, насилвайки се да не трепне, докато тя стягаше една превръзка:
— Докторът ще се върне ли?
Тя го погледна сдържано:
— Не е необходимо. Възстановявате се бързо, а и аз мога да ви преобличам и сменям превръзките.
Нещо го подтикна да отбележи язвително:
— Не виждам защо си правите труда. Защо просто не ме оставите да умра? Можете да ме гледате как кървя до смърт и това ще ви достави същото удоволствие като бесенето.
— Вече ви казах какво мисля. А и вашето обесване може да послужи за назидание на други като вас.
— Значи имате обичай да бесите хора, без да ги съдите?
— Няма нужда от съд. Вие застреляхте хладнокръвно трима души, един, от които бе съпругът ми, и ранихте още един, който може би ще умре. Имаше и достатъчно свидетели. Така че не можете да отървете кожата, като ме лъжете — по лицето й се изписа ярост. — Не, господине, дошъл сте тук, за да убивате, подмамен от кървавите пари на Прендъргаст.
— Изглежда онези, които съм убил, също са стреляли доста точно — иронично рече той.
Щеше му се да каже още нещо, но тя излезе, затръшвайки вратата след себе си. Остави го загледан в тавана и стените да гадае какво ли има зад тях. Беше горещо, почти можеше да помирише прахта отвън. От колко ли време бе тук? И колко ли оставаше, докато решат, че е готов да умре?
Когато жената се появи с обяда, той изпробва друга тактика:
— Може би ще е по-лесно, ако ме отключите, за да мога да се храня сам — предложи той.
— Не ви вярвам — студено промълви тя и, седнала на ръба на леглото, продължи да го храни, сякаш бе злоядо дете.
— Има ли цигари — попита мъжът, след като свърши с обяда и я накара да се намръщи.
— Не държа тютюн в къщата. А освен това един от куршумите е засегнал дроба ви, така че пушенето би забавило оздравяването.
Той прихна да се смее и спря едва когато го заболяха гърдите. Впечатли го контрастът между държанието й и този черен хумор. Тя избухна ядосано:
— Непоносим сте!
— А вие не можете да не признаете, че има нещо смешно в цялата ситуация! Буквално ме върнахте към живота, и сега седите на ръба на това легло, хранейки ме, сякаш съм дете. Дори се дразните, когато искам да пуша.
Това я разяри, а иначе бледото й лице бе поруменяло. Така изглеждаше още по-хубава.
— Как смеете да ми говорите по такъв фамилиарен начин. Човек като вас… звяр!
— Затова ли ме държите окован, сякаш съм домашен вълк? Има ли и друга причина, госпожо?
— О-о-о! — занемяла от ярост, тя го удари. Бе забелязал, че ръцете й са груби и мазолести, сякаш е работила цял живот. Наведе се над него с цялата сила на отворената си длан и, губейки равновесие, падна отгоре му. Почти инстинктивно той обви свободната си ръка около кръста й. И може би това бе причината ненадейно да я целуне, докато лицето й бе съвсем близо до неговото. За момент усети нещо като отклик, почти отдаване. И тогава с приглушено възклицание тя се изтръгна, бършейки демонстративно устните си с опакото на ръката, като го гледаше безмълвно. Обърна се и избяга от стаята.
27
На следващия ден храната му бе донесена от възрастен мексиканец, който мърмореше под носа си:
— Дори бесилото е преголяма милост за него. Госпожата не биваше да си мърси ръцете с тая мърша…
— Тя къде е? Да не би да урежда обесването?
Старецът го стрелна с уплашен поглед, а долната му устна увисна.
— Значи говориш испански, а? Имаш вид на бандит, само дето очите ти са сини, но това ни най-малко не ме засяга. Хайде, побързай, щото отвън има много работа. Не ми пука дали умираш от глад, или не!
С болезнена насмешка Стив вдигна рамене, което го накара да потръпне от болка.
— Трябва да ти кажа, старче, че и на мен не ми пука особено, само ми се ще да знам защо всички така дяволски желаят да ме обесят. За пръв път чувам, че човек, който се е защитил от нападение от засада, заслужавал линчуване. Или може би по вашия край законите са други?
Все още бе слаб като коте, а болката не заглъхваше. От смръщването на стареца разбра, че всякакви думи са безполезни. Очевидно го вземаха за някой друг и, след като не бяха успели да го убият, си бяха скалъпили някаква правдоподобна историйка.
Старецът категорично отказа да продума повече. А след като той си тръгна, Стив си наложи да остане да лежи неподвижно, преодолявайки силното желание да се хвърли от леглото само за да разбере колко са здрави белезниците. Проблемът бе в това, че нямаше достатъчно сила. Мразеше слабостта, уловила го като в капан. Непоносимите пристъпи на болка съпътстваха всеки опит да помръдне. По дяволите, дори мисленето му костваше неимоверно усилие. Главата му бучеше и той търсеше спасение в черната бездна на безсъзнанието или съня. Не успяваше да различи деня от нощта. Бяха го превърнали в проклето растение и Стив вече копнееше да долови звука от ботушите на онзи, който щеше да го отведе до бесилото.
Още два пъти мексиканецът идва, за да удовлетворява естествените му нужди, като неизменно отказваше да издаде друг звук, освен неясно мърморене под носа си. Когато накрая тя отново се появи, Стив осъзна, че му е липсвала. Липсвало му бе дори напрежението, което носеше със себе си.
Жената мълчеше, а скулестото й лице бе студено и неподвижно. Стив я наблюдаваше безмълвно. Когато с обичайните си умели движения започна да го преоблича и да сменя превръзките му, той притвори очи.
Бореше се с болката, усещайки щипещата раните по тялото му пот. Чу жената да казва:
— Ето… — след това поднесе чаша вода към устата му.
Ако лявата му ръка не бе привързана към гърдите, той с удоволствие би отблъснал чашата, без значение колко безполезно щеше да се окаже това движение. Сега обаче се подчини и я изпи. Погледът му беше не по-малко твърд и презрителен от нейния. Жената хвърли тенекиения съд върху умивалника и за миг остана неподвижна. След това ядосано, почти с усилие пророни:
— По-добре ли се чувствате?
— Има ли значение?
Тя се извърна и улови ироничното повдигане на едната му вежда, което накара лицето й да поруменее.
— Виждам, че сте се възстановил достатъчно, за да бъдете груб.
— Значи съм и достатъчно добре, за да бъда обесен, нали така? Какво чакате още?
— Ако някога съм срещал човек, който да заслужава да бъде обесен, то това сте вие! — избухна в отговор тя. Как мразеше подигравателната му усмивка! — Знаете ли изобщо какво е съвест? Не изпитвате ли поне малко угризение за хората, които хладнокръвно сте убил?
— Угризения? За това, че съм се защитил от група провалили се златотърсачи? — провлечено рече той, вбесявайки я. — Макар че, разбира се, може би трябва да съжалявам задето не са успели.
