Загубена любов, последна любов

чудейки се имат ли или нямат баща. Тези мистериозни твои изчезвания по цели месеци, без да дадеш никакво обяснение на хората, които се тревожат за теб… е, казах каквото имах да казвам. Няма да повтарям повече. Превърнал си се в чужденец за всички нас.

Може би с тези грубости дядо му целеше да се отрече от него? Стив не бе имал време да разбере, защото, преди да каже нещо повече, се бе чуло покашляне зад гърба му и един тъп испански ефрейтор го уведоми, че в щаба им било получено спешно послание за него… Госпожата идвала от далече…

— Върви да си вършиш работата, Естебан — студено и сухо бе казал дон Франсиско, — а аз ще върша своята.

Госпожата, пропътувала целия път до Нуевитас, за да му донесе лично новините бе Мария Фелипа.

Подробности. Останалото бяха подробности. Андре Делери… Джини. Съдба или ирония? Трябваше да си спомни бурната й съпротива, трябваше да се вслуша в тихите думи, изречени тогава в стаята на Соня, когато се обърна и я видя да стои вцепенена на вратата, бавно осъзнаваща случилото се. Това бе моментът, когато я изгуби. По дяволите собственият му егоцентризъм — бе сигурен, че ще си я върне. Като някакъв герой от комична опера той крещеше и заплашваше, заповядваше й да се прибере в къщи, а би трябвало да знае… Но каква полза, по дяволите, да преживява това отново и отново? Той и никой друг бе нейният убиец — толкова сигурно, колкото и ако собственоръчно я бе погубил.

— Съжалявам, че се наложи аз да ти го кажа, но татко сметна, че ще е най-добре да го чуеш от жена. Ако можем да сторим нещо за теб…

Някога бе изпитвал желание да я убие. Веднаж дори почти успя да го направи и щеше да я удуши, ако тя не се бе хвърлила в прегръдките му, притискайки устни в неговите… Някога. Много отдавна, когато те все още намираха път един към друг.

Шумът от вятъра, свирещ покрай ниската, служеща за депо ограда, върна Стив обратно в настоящето. По дяволите спомените! Нямаше смисъл отново и отново да се връща към нещо, което не можеше да промени. Това че бе убил Андре Делери в шумен дуел, наблюдаван от половин Хавана, не успокои болката… Неочакваното и изненадващо предложение на Мария Фелипа, нейната ревниво пазена девственост — цената, която тя му предложи за свободата му — не успя да притъпи болезнената нужда от единствената жена, която не можеше да има и никога нямаше да има — Джини… Неговата лисичка с огнени коси, неговата зеленоока съблазнителка.

Прейърс енд — името изглеждаше доста подходящо за настроението му. Малко пътници слязоха от влака на това забравено от бога място. Неочаквано, сякаш изпод земята изниква някакъв старец и с нескрито любопитство заоглежда слабия, строен мъж, който слезе от вагона и се протегна.

— При Джак Прендъргаст ли сте дошли, а, господине?

Стив му отвърна със смръщен поглед и сви рамене:

— Е, може би. Поне е един от хората, които навестявах, когато за последен път бях по тези места — повдигна тежките си дисаги и се запъти към товарните вагони, с бъбривия старец подире си:

— Значи мислите да поостанете, а?

Чужденецът се забърза и изведе неспокойния си кон от товарния вагон, без да отговори.

— „Денвърхаус“, тъй се вика най-добрият хотел в града — рече старецът. — Там отсядат всички приятели на мистър Прендъргаст, колчем минат тъдява.

— Не съм казвал, че съм му приятел — каза мъжът с измамно мек глас, а очите му се втренчиха в стареца и го накараха да замълчи. Бяха дълбоки и тъмносини.

Скочи на гърба на непокорния кон и се насочи към струпаните сгради, открояващи се недалеч на запад. Чудеше се защо са избрали такова отдалечено място за гара. Чу стареца зад себе си:

— Ако търсите нещо евтино, ама добре да хранят, пробвайте в „Каса Лома“.

Без да обръща глава, непознатият благодари през рамо, смушка коня си и се насочи към града. Старецът го проследи с поглед и поклати глава:

— Що ли не е слязъл в Ел Пасо и оттам да хване дилижанса? По-бързо щеше да стигне до Прендъргаст.

Двама мъже, които се шляеха наоколо, заговориха кантонджията, като гледаха след коня и ездача.

— Още един наемник на Прендъргаст. Казвам ти, трябва да турим край на това и да ги очистим.

— Ъ-хъ. Само говорим, но никой пръста си не мръдва. Как разбра, че е от хората на Прендъргаст? Неговите авери никой път не слизат тука.

— Абе, ако не друго, оня е пратен да ни шпионира. Демек да ни види хала. Видя ли цялата железария по него? Два пищова и пушка, съвсем новичка. Казвам ти…

— Викаш, че е от стрелците, дето Прендъргаст се фукаше, че ги е наел? Същият, дето очисти всички заселници от ранчото на дядката Брейди, близо до Ред Маунтийн?

— Кой друг мислиш, мътните го взели? Пак ти казвам, ако не си размърдаме задника… — той погледна свирепо и плю. Беше млад мъж, двайсетинагодишен, с рунтава руса брада и червендалесто лице. Пръстите на едната му ръка си играеха с бакенбардите. Приятелят му плюеше съсредоточено от перона, като целеше стъпалата.

— Гръм и мълнии! Аз лично съм „за“. Я да идем да намерим Милт Кихоу и момчетата. Старият Милт… Мога да се обзаложа, че той ще измисли нещо.

Кривозъбият старец се приближи и каза важно:

— Видях му очите. Иначе на мексиканец мязаше, ама тия очи… Чисто сини, ви казвам и лед студени. Като на убиец. — Като видя, че е привлякъл вниманието, сниши глас и погледна към чиновника, който надзърташе през решетъчното прозорче към тях: — А, и още. Рече, че отивал при мистър Прендъргаст. Уговорили се били, вярно ви казвам.

Вятърът виеше като жена, оплакваща загубена любов, загубено минало, невъзможно бъдеще. Търкаляше тръни по улиците и носеше прахоляк, който щипеше в ноздрите. Червена прах, червено небе, кървава баня от пламък и пурпур, струяща от прашните стълбове на вихрушката, която предвещаваше буря в планините.

Стив нахлупи шапката си и се свъси — всичко му изглеждаше нереално. Дали заради странното име на този град, или просто заради лошото му настроение. И къде, по дяволите, бяха всички?

Видя завързаните на коловете по улицата коне. Нямаше никой. Градът представляваше купчина грозни дървени постройки, струпани сред пустошта. Мъждива светлина се процеждаше от прозорците, сякаш койоти бяха вперили очи в залязващото слънце. Бяха му казали, че преди войната тук е имало голям град. Кръстосващите армии на Севера и Юга го разрушили, докато си играели на война за територията на Ню Мексико. Е, някои хора се бяха оказали упорити и постепенно започваха да строят наново. Но това нямаше никакво значение за конника, който се мръщеше на избелялата табела с надпис „Конюшня“. Е — помисли си Стив — по дяволите, защо не? Едно място, където можеше да прекара нощта, преди да продължи.

Слънцето падна внезапно зад планините като нажежен до червено камък. Мъждукащата светлина на лампата създаваше нещо като уют. Не за първи път Стив мрачно се зачуди защо Сам Мърдок бе решил да удължи ваканцията си, и защо бе избрал да прекара времето си с Големия Джак Прендъргаст в някакво ранчо сред пустошта. Още повече, че неведнъж бе споменавал, че не обича ваканциите. Дяволите да го вземат, няма да си губя времето в чудене — помисли си Стив мрачно. — Сам ще ми каже кога да прескоча до стария негодник.

Доста въпроси си задаваше напоследък. Загубено време… Недостатъчно време. Ругаеше под носа си. Защо не? — помисли отново и се прокашля, за да изчисти гърлото си от полепналата прах. Скочи с леко движение от коня.

Проклет помияр — прецени го веднага дебелият червенокос мъж, който държеше конюшнята, и се изплю. Си Баркър бе забелязал, че конят е неподкован, а и ездачът му бе слязъл от грешната страна. Но като видя ниско прилепналата до бедрото на странника пушка, реши: По дяволите, парите са си пари! А и щом имаше достатъчно да си плати за коня…

Този странник изглежда бе свикнал да замръква по пътищата. Очевидно пътуваше по работа. Каквато и да беше тази работа, Си Баркър нямаше желание да любопитства. За себе си бе решил, че чернокосият мъж най-вероятно е от хората на Прендъргаст.

Милт и момчетата няма да му се зарадват — помисли си. Устните му се