Загубена любов, последна любов

приличаха повече, отколкото допускаше.

Двете писма — от Роналдо и това от съпругата му, чийто стил бе доста по цветисто драматичен — не ги завариха по време на двуседмичния им престой в Сан Франциско.

След дълго колебание Роналдо бе писал на Сам Мърдок, който бе приятел на дон Франсиско. Сам Мърдок знае как да налива масло в огъня — мрачно си бе помислил Роналдо. Всъщност той се надяваше, че ако не друго, то поне гордостта щеше да възпре Стив да последва блудната си съпруга. Може би дядо му бе прав и на тях двамата не им оставаше нищо друго, освен да се разведат. Ако Джини наистина бе щастлива, то бог бе свидетел, че клетото момиче го заслужаваше и Стив трябваше да я остави на мира. На братовчед му никога не му бяха липсвали жени с техните утешителни прегръдки.

Роналдо и Миси, а дори и дон Франсиско, нямаше как да знаят, че Стив смята съпругата си за мъртва. И когато Сам Мърдок, който също не знаеше, че жената на съдружника му все още е сред живите, отвори и прочете писмото на Роналдо, изпита голямо облекчение от факта, че Стив бе за една седмица в Портоло Вали с Прендъргастови и други приятели. Първата мисъл на Сам бе уж случайно да „забута“ някъде и двете адресирани до партньора му писма, но сметна, че рано или късно Стив щеше да разбере. Мили боже, каква бъркотия. Спомни си за Джини. С привързаност мислеше за нея като за приятна, но нещастна жена — поне такава бе по времето, когато пътищата им се бяха кръстосали. Какво я бе накарало да избяга? Двамата сякаш бяха създадени един за друг и Сам никога не бе виждал Стив до такава степен обсебен от мисълта за някоя жена. Как ли щеше да реагира, когато узнаеше, че жената, по която скърбеше, е жива и е заминала заедно с децата си за Европа, решена да получи развод и да се омъжи за някакъв английски лорд, когото бе срещнала бог знае къде?

Сам Мърдок бе смел човек и неумолим, когато се налагаше, но в този момент той потръпна вътрешно. Господ да е на помощ на Виржиния и нейния съпруг, ако Стив научеше за тях! И защо неговият приятел дон Франсиско им позволяваше всичко това и дори ги насърчаваше?

Част четвъртаИгра на любов

34

Зелените ливади на имението се бяха ширнали по целия път надолу до езерото, в средата на което имаше малък изкуствен остров с беседка. Малко по-нататък бе реката, скрита от огромни върби, чиито клони докосваха леко потрепващите води. Две малки дечица играеха на ливадата под зоркия поглед на бавачката си, а група добре облечени мъже и жени пиеха чай на покритата тераса с изглед към малка градина. Във въздуха висеше тежкият аромат на рози. Идилична гледка на безгрижие в тихия, ленив следобед. Някой страничен наблюдател би си помислил, че тези хора нямат никакви грижи.

Напереният слуга се прибра в къщата, оставяйки господарката си — възрастна жена с посивели коси — да налива чай на сина си и неговите приятели. Селин Дюмон премести разтревожените си очи, малко по- светло кафяви от тези на сина й, от единия младеж към другия.

С неясно възклицание Пиер скочи на крака, сякаш не можеше повече да остане седнал.

— Е, сега Брусар не е вече тук и мога да попитам. Мишел, какво мислиш за промяната у братовчедка ми? Надявам се, ще бъдеш искрен, защото знам, че винаги си я харесвал.

Мишел Реми, граф Д’Арланжан, се покашля многозначително, преди да отговори. Имаше време, когато той бе обожател и любовник на Виржиния Брандън и дори искаше да се ожени за нея. И въпреки факта, че тя под носа му бе флиртувала с един мексикански полковник, принуждавайки Мишел да развали годежа, младият мъж все още бе твърде влюбен в нея. Само преди две-три години, когато Виржиния за последен път бе във Франция, той за малко да напусне жена си заради нея. Не беше честно от страна на стария му приятел Пиер да го пита за мнението му, още повече пред госпожа Дюмон.

— Моля те, бъди искрен! — каза Селин Дюмон с напрегнат глас. — Ние всички много се тревожим, но е толкова трудно да се говори с нея без… без тя да почувства, че я съжаляваме. Джини никога няма да се примири с това!

— Загубила е блясъка си, своя дух! — сподавено въздъхна Пиер.

— Със сигурност си го забелязал. Винаги е била толкова жизнена… да, и толкова безразсъдна! Спомни си колко много обичаше да язди… вечно искаше да е заета с нещо. А сега — сам виждаш! Прекарва по- голямата част от времето затворена в стаята си с него…

— Той не е ли добър с нея? — не издържа и попита Мишел, което накара приятелят му да се намръщи замислено.

— О, той й се е отдал всецяло и почти не я оставя сама — рече след малко Пиер, свивайки рамене. — Но проблемът не е в това. Не, проблемът е в самата Джини… затова те питам за мнението ти. Още повече, че ти я познаваш доста добре от времето, прекарано в Мексико, прав ли съм? Познаваш и човека, за когото тя се омъжи.

— От нея научих, че ще се развежда — рязко отвърна Мишел. — Естествено, не бе удобно да любопитствам повече.

— Но тя изглежда ли ти щастлива? — продължи да настоява Пиер. Той прокара пръсти през гъстата си руса коса. — Този лорд Тиндейл, за когото смята да се омъжи, изглежда доста свестен човек, въпреки че ми се струва малко възрастен за нея. А освен това е и богат, така че проблемът не може да е в това, но все още… не, чувствам, че нещо й липсва!

— Тя е… по-тиха от преди — предпазливо рече Мишел, докато се опитваше да подреди мислите си. — Но хрумвало ли ти е, старче, че навярно се чувства… е, как би могла да се радва на нещата, които обича, когато е… — почувства, че трябва да преглътне, преди да го изрече — когато е сляпа? — Най-накрая успя да го изрече, при което сърцето му се сви от болка.

Джини! Джини, с веселите, блестящи зелени очи и съблазнителни устни…

— Как е възможно да й се случи такова нещастие. Ако в това имаше пръст онзи разбойник, за когото се омъжи — щях да извикам копелето на дуел.

Но тя съвсем спокойно му бе обяснила, че слепотата й била само временна и че Ричард, нейният годеник, щял да я заведе при някакъв известен доктор във Виена, който да я излекува. Без съмнение, тя имаше пълно доверие в този мъж, още повече, че сам той бе лекар.

Дори сега, след толкова години, мислейки за мъжа, който навярно споделяше леглото на Джини, Мишел не можеше да не изпита известно чувство на ревност. Боже, каква страстна любовница беше тя! Понякога, въпреки цялата болка, която му бе причинила, той мислеше, че би дал всичко, за да може да върне времето, когато тя беше единствено негова.

За самата Джини неочакваната поява на Мишел в имението събуди много нежелани спомени. Горкият Мишел! Надяваше се да не е била прекалено рязка, когато след четвърт част предвзет разговор, помоли да бъде извинена.

— Имам среща с шивача си — обясни тя и припряно добави: — Ще се видим на вечеря. — Саркастично наблегна на думата „видим“.

Тогава Джини се запита дали и за него тази среща не бе свързана със същото неудобство, каквото бе донесла на нея. Скъпият Мишел… без съмнение Пиер го бе предупредил и Джини му бе благодарна за проявената тактичност, но истината бе… Каква всъщност беше истината? Без съмнение тя бе страхливка, която предпочиташе да живее зад стените на сигурния, щастлив свят, създаден за нея от Ричард. Нямаше нужда от нищо друго — най-малкото от спомени.

Джини седеше в удобния си стол до прозореца и усещаше как късното следобедно слънце стопля лицето и раменете й. Долавяше уханието на розите като лек бриз, носещ се към нея… и тежката миризма на хавански пури — Ричард и неговите гости, без съмнение.

Леля й Селин им бе предоставила цяло крило от стария фамилен замък — „за да сте уединени и да се чувствате като у дома си, скъпи мои“, както им бе казала. Джини си представи сълзите в нежните, топли очи. Бедната й леля, какво ли си мислеше? Пиер бе много по-искрен.

— Докато сте щастливи, това е единственото, което има значение — сърдито бе казал той. Трудно й бе да си представи младия човек, който за нея винаги е бил „братовчедът Пиер“, като