Загубена любов, последна любов

проспериращ адвокат и дипломат, за когото се говореше, че със сигурност щял да стане министър. За нея поне той не се бе променил изобщо.

Под прозореца й имаше каменна тераса, до която слънчевите лъчи се промъкваха през листата на стари, изкривени дървета.

Последния път, когато пристигна в замъка, принадлежащ от поколения на рода на майка й, за да роди децата си, тя много бе обикнала тази тераса и точно тази стая, която сега бе нейна. Тогава не бе много щастлива, но днес имаше Ричард и децата си. „Ние сме семейство!“ — весело й бе казал той и тя осъзнаваше, че в думите му има истина. Навярно винаги тайно бе желала точно това, но не е искала да си го признае, тъй като бе твърде упорита и твърдоглава. Втурваше се в живота, без много да мисли… Но сега…

В далечината дочу смеха на близнаците, който я накара да се усмихне. Някога Пиер й бе обещал да нарисува устните й. Колко добре помнеше деня, в който започна да рисува портрета й. Почти несъзнателно Джини се опитваше да различи гласа на Ричард.

На него му допадаше да пие чай с нея — английски обичай, който той настояваше да спазват. Дали гостите му най-сетне не се готвеха да си тръгнат? Стори й се, че гласовете долу станаха по-високи. Мъжете бяха напуснали кабинета под стаята й и излязоха на терасата.

— Няма ли възможност — чу се глас — тя да прогледне отново?

Задържайки дъха си, Джини замръзна, когато дочу Ричард да отговаря с едва сдържан гняв:

— Всеки опит да прогледне е възможен… когато тя бъде готова за това. Тя няма физиологическо увреждане и когато отидем при моя приятел във Виена, тя ще вижда толкова добре, колкото и преди — толкова добре, колкото ти и аз.

— Съжалявам, ако съм те засегнал, но трябва да разбереш защо питам. За една жена, при това сляпа, да измине целия път до Истанбул с теб…

— Тя не е сляпа жена, тя е моята съпруга. Разговорът ни приключи. Ако искаш да дойда в Истанбул с теб, ще го сторя, но само защото преди няколко години обещах на чичо ти, султана.

— Според закона на исляма на истинския правоверен е позволена повече от една съпруга.

Дали наистина бе чула последния коментар, долетял до ушите й, или само си въобразяваше? След като Ричард отхвърли възраженията на мъжа, настъпи кратко мълчание. Може би този, който говореше, докато слизаше по стълбите към очакващата го карета, бе отправил думите си към свой придружител? Никой не разбра, че тя е на прозореца и чува всичко, което си говорят.

Джини кършеше ръце над книгата, която по навик държеше в скута си. Тя бе заобиколена от гласове без лица и звуци без образи. Защо не можеше да вижда? Каква бе истинската причина, която този приятел на Ричард се опитваше да открие? И при положение… при положение, че останеше сляпа, тогава какво?

Ричард имаше отговор за всичко. Дори на въпроса й: „Как можеш да се обвързваш с инвалид?“, той бе отговорил:

— Но ти изобщо не си инвалид, прескъпа. Ти си една здрава и много красива млада жена, в която се влюбих. Имам късмет, че те срещнах, ти изпълваш дните и нощите ми с щастие.

Както той изпълваше нейните. А нейното щастие беше борба, защото нали в това се състои щастието? Тя имаше късмет, че Ричард я откри. Той я уверяваше, че тя е негова орис, жената на неговия живот, и затова не се е женил досега. Ричард беше мъж, който държеше на думата си, мъж, комуто можеше да се вярва.

Гласовете се отдалечиха и Ричард щеше да се появи всеки момент. Трябваше да го поздрави с усмивка. Любовта трябва да се приема сериозно, тя не е само взаимно доверие. Отново тази дума!

Изведнъж, почти против волята й, мислите й се върнаха назад, преди две седмици, когато бяха в Париж, за да оставят в замъка децата и бавачката. По настояване на Пиер бяха отишли на театър, за да гледат представление на испански музиканти и танцьори. Тогава Джини си бе помислила, че Ричард и Пиер са прави. Не можеше вечно да се крие, сякаш страда от страшна болест. Няколко приятелки на леля й Селин бяха минали през ложата им — всичките те непоправими клюкарки. Докато си говореха, една от тях каза:

— О, погледни, скъпа, в ложата срещу нас! Това не е ли принцеса Ди Паоли? Оперната певица, нали знаеш? Казват, че щяла да играе Кармен на Бизе в Лондон следващия месец. Както чувам, в Америка постигнала огромен успех с тази роля. Каква красива жена, и тези камъни…

— Тя е с мой приятел, херцог Де Курси — бе казал Пиер смеейки се. — Или поне диамантената й гривна е от него. Той ми казва, че пренасяла ролите си и в реалния живот. Може би сега е дошла, за да научи нещо ново за испанските танци.

Джини се бе вслушала в клюките около нея, усещайки странно стягане в гърдите, което не можеше да спре. Ди Паоли! За щастие в този момент бе зазвучала музиката, придружена от страстното потропване с крака на наперен мъж и съблазнително тракане на кастанети. Неочаквано очите на Джини се бяха налели със сълзи, рукнали неудържимо.

— Скъпа моя! — бе въздъхнал Ричард, но тя само гневно тръсна глава. Не искаше никой да забележи. Представи си сцената. Виждаше се да танцува, както една нощ преди години, за император Максимилиан в Чапултепек, когато красивият Мигел Лопес бе скочил при нея на сцената. О, боже! Колко обичаше да танцува, да забравя всичко, увлечена във френетичен танц. А сега любовницата на Стив гледаше, учеше се…

И даже не мога да я видя как изглежда, тая хищна кучка — помисли си Джини с негодувание, — А тя може да ме наблюдава колкото си иска и без съмнение вече знае коя съм: „Виждаш ли там онова бедно сляпо създание? Това е жената на Стив Морган, бившата му съпруга.“ — О, не е честно! И тя бе заплакала тихо, неудържимо и отчаяно, докато малката й дантелена кърпичка не прогизна и Ричард не й подаде своята. Тогава един певец бе подхвана печално фламенко, накарало Джини да пожелае да е глуха и да не чува нищо. Едва се бе овладяла до антракта, когато помоли Ричард да я отведе в къщи. Той поне желаеше единствено нея.

Джини го чу да отваря вратата и повдигна лицето си да посрещне пламенните му целувки. Той прекоси стаята и я прегърна силно, сякаш не бе я виждал със седмици.

Коленичи до стола й и, като държеше ръката й, започна да описва пътуването, което щяха да предприемат, и онова, което им предстоеше. Картините, които й рисуваше, я очароваха.

Джини си спомни за цветните илюстровани книжки с разкази за варварските прелести на отоманския двор, които бе чела като дете. Спомни си историята за Сюлейман Великолепни и испанската робиня Роксалана, която той бе направил своя жена. Една друга, по-скорошна — за братовчедката на императрица Жозефина, Еме Дюбюк дьо Риври, отведена от пирати, за да се ожени накрая за султана и да стане майка на великия султан Махмуд.

Беше чела за известния дворец Топкапъ с неговите фонтани, мраморни дворове и вити коридори, из които придворните плетели интриги.

Подобно на приятелите си, Джини се питаше какво ли е да си младо невинно момиче със строго възпитание, пленено и продадено на пазара за роби като подарък на султана и обучено в изкуството да му доставя удоволствие. Какво е да се молиш да ти обърне внимание, за да преминеш по Златния път до леглото му, да му родиш син и да станеш майка на султан.

За младото момиче, което скоро щеше да се озове в парижките салони, тези разкази притежаваха неотразимо очарование. Но дори и тогава тя бе сигурна, че не би понесла такъв живот. Да бъде затворена завинаги между стените на харема, играчка на мъж, който има много други жени… Не, тя не би го понесла.

— Щях да изнамеря начин да избягам! — бе възкликнала някога Джини. — А отгоре на това да трябваше да се преструвам, че съм доволна от съдбата си.

— О, да! — се бе изхилил един от приятелите й. — И когато те откриеха, щяха да те зашият в чувал и да те хвърлят в Босфора.

— Бих се самоубила преди това! — Джини се върна мислено към географските карти.

Сега тези някогашни карти оживяваха във въображението й с помощта на спокойните обяснения на Ричард. Тя се опита мислено да проследи маршрута, по който щяха да пътуват.

Пътят от Франция до Австрия й бе познат, защото бе ходила във Виена. Щяха да прекарат поне седмица