Загубена любов, последна любов

— Джини… повярвай ми, аз… не издържам! Не знам какво да правя!

— Не можеш да сториш нищо, нали? — отдавна, още след като жените си бяха заминали, тя бе изплакала всичките си сълзи. — Разбирам… колко си безпомощен — точно като мен. Но трябва да ми кажеш точно какво означава това…

В този момент той я обгърна с ръце, притискайки я към себе си.

— Иска ми се никога да не те бях водил тук! Иска ми се и сам аз никога да не бях идвал! И преди беше зле, но сега… вярваш ли, че нямам нищо общо с това, че не подозирах какво замисля той? Ако можех… но волята ми вече не ми принадлежи. Моят господар, султанът, ми даде любимата си сестра за жена и нямам никакъв начин да откажа тази женитба. Кажи ми, че разбираш! Трябва да разбереш!

С част от разума си Джини наистина разбираше. Разбираше дори това, че Ричард, обичайки я безкрайно силно, мислеше най-напред за нейната безопасност. Но какво щеше да означава този брак? Сега в главата й изникнаха разни истории, които бе чувала. Съпруги или наложници, раждащи деца на един и същ мъж с разлика от седмици или дни. И с нея ли щеше да бъде така? Във всеки случай с новия брак щяха да се появят и нови отговорности. Ричард, без съмнение, щеше да се наложи да спи с новата си жена. А после…?

Той се кълнеше, че обича само нея, Джини, и никоя друга. Че този брак нямало да промени нищо в тяхната връзка. При всички случаи щяло да им се наложи да го търпят съвсем за кратко — рано или късно султан Абдул Азис ще си намери друг лекар, а на сестра си — друг съпруг. Разводът в мюсюлманския свят бил лесен.

Джини усети, че го утешава — тя все още не можеше да осъзнае напълно значимостта на събитието, пред което бяха изправени. Изтече още една нощ, без тя да му спомене за подозренията си, после още една. Накрая му го каза във възможно най-неподходящия момент — в нощта преди той да се ожени за втори път.

— Аз… мисля, че ще имам дете. Съжалявам, че трябваше да ти го кажа точно сега, но вече дни наред аз… просто не успявам да намеря подходящ момент! Не че този е такъв, но…

Неговата реакция беше точно такава, на каквато би се надявала при други обстоятелства. Радост и възбуда, загриженост, а след това — страстни самообвинения.

Как можело точно сега да се занимава с тази пародия на сватбена церемония? Може би принцесата щяла да промени решението си, тъй като едва ли би искала да бъде втора съпруга на някой мъж. Колкото до Джини, тя трябвало да си почива, да спре с ездата, да…

Тя не можа да сдържи лекия си смях — обичайната й в последно време реакция на напрежението между тях.

— Но ти си лекар, Ричард! А аз може и да греша. Моля те…

Той настоя да я прегледа сам, потвърждавайки това, което сърцето й вече знаеше. Но дори и така, вече бе твърде късно да развалят брака със сестрата на султана — и двамата го знаеха.

Джини се затвори в своето крило от женските покои, опитвайки да се преструва, че нищо не се е случило, дори когато вече чуваше шума и суетенето в другата половина на мраморния двор, където свитата на принцеса Гюлбехар пристигаше с чеиза и пялата си покъщнина. Брачната церемония можеше да отнеме дни и бе малко вероятно Ричард скоро да се върне при нея. Колкото повече мислеше за това, толкова по- невъзможна и нереална й изглеждаше цялата ситуация. Започна да усеща пленени дори мислите си. Не виждаше друг изход, освен да живее ден за ден, а дори и това й костваше прекалено големи усилия. Чак тогава Джини наистина осъзна до каква степен бе станала зависима от Ричард.

37

Най-непоносимо й бе, че Гюлбехар като че ли преднамерено търсеше компанията й — особено сега, когато Джини носеше детето на Ричард.

Сам Ричард с известно неудобство сподели с нея, че „горкото момиче“ навярно е самотно. Той като че ли мислеше, че Гюлбехар също като тях е пионка в нечии ръце и затова заслужава съжаление. Наложи се Джини да преглътне коментарите си. Каквото й да кажеше, той щеше просто да я помисли за ревнивка или да я съжали за „деликатното“ положение, в което се намираше. „Все пак не сме ли всички ние в странно и неудобно положение?“ — опита се да прояви великодушие тя. Ричард все още прекарваше по-голямата част от времето си с нея и макар с напредването на бременността вече да не спяха заедно, то бе само заради неговата загриженост за здравето й. Обикновено седеше на леглото й, докато тя заспи, унесена от нежния, успокояващ глас, с който й четеше.

Джини се опитваше да не си задава въпроса колко често Ричард ходи при другата си жена и кога, макар да знаеше, че го прави. Беше по-добре да не знае — така нямаше да се изкушава да мисли за това. Трябваше да мисли само за детето — Ричард бе сигурен, че ще бъде момче — и за собственото си здраве. Повтаряше й това непрекъснато.

Минаваха дни, вероятно и седмици, но времето бе изгубило значението си за нея. Детето в утробата й натежаваше, тя ставаше по-тромава в движенията си и само се молеше и надяваше всичко да свърши и тя отново да бъде свободна.

— Този път няма да боли — бе я уверил Ричард. — Обещавам ти, скъпа моя — никаква болка. Когато дойде моментът, аз ще бъда с теб. Трябва само да слушаш гласа ми. Няма да изпиташ и малка част от страданието, изживяно преди. Вярваш ли ми още?

— Да — прошепна тя и усети как Ричард се наведе над нея, за да я целуне. Нежността се превърна в страст, докато накрая той не се откъсна със задъхано възклицание:

— Колко те желая! А чакането е почти непоносимо. О, любов моя, никога не се съмнявай, че те обичам!

По това време пристигна писмо от леля й Селин, което я ободри — дори само заради увереността, че външният свят знае за съществуването й тук.

Децата бяха добре и, както изглежда, щастливи. Лора Луиз хванала настинка и лека треска, но скоро се оправила. Франсис — или Франко, както го наричаха всички, бил трудно дете. Липсвала им и всички очаквали завръщането й.

Вълни от носталгия заляха Джини и тя направи усилие да не се разхлипа като малко дете. В градината по това време на вечерта бе особено приятно, така че тя предпочете да се присъедини към Гюлбехар, вместо да седи в стаята си и да подсмърча. След като й прочете писмото, Ричард си бе отишъл, а на нея, която никога преди не бе имала нещо против да остава сама, този път това й се стори непоносимо. Не можеше да чете, не можеше да шие. Музиката, която долиташе до нея, бе непозната и пълна със странни, чувствено извиващи се звуци. Нищо наоколо не й беше близко, а и тя не бе в състояние да промени това, защото бе толкова безпомощна.

Но аз не съм безпомощна — помисли си. — Просто съм загубила едно от сетивата си… и то само временно. Не трябва да го забравям. Мога да мисля, мога да правя планове, да мечтая…

Лек бриз повя през отворените сводести врати и през прозорците и се заигра със спуснатите й коси, донасяйки със себе си тежките миризми на мускус, жасмин и розово масло и едва доловимия аромат на суха трева. Навън съществуваше един съвсем реален свят, макар и засега той да се състоеше само от оградена със стени градина. А тя не бе затворница, освен ако сама не гледаше така на себе си. Може би точно това бе ключът, за който говореше доктор Вунд.

Подобно на Шарлот от поемата на Тенисън, която бе чела наскоро, Джини решително се изправи на крака. Тя знаеше пътя до градината — през мраморния двор, в който се излизаше от стаята й, покрай басейна и през широката, окичена с лози арка, докато накрая стигнеше кътчето с ромолящия фонтан и ухаещи цветя.

Нямаше нужда да вика Фатме — не бе инвалид и не се нуждаеше от болногледачка. Спирайки на вратата, за да събере мислите си, Джини усети, че нещо в нея трепна. Внезапно си спомни за времето, когато, без да го съзнава, се бе превърнала в роб на опиума. Тогава бе обгърната от мъгла и живееше единствено заради краткото усещане за издигане, давано й от вълшебния прашец. И колко трябваше да изстрада, за да се освободи от зависимостта! Стив я бе накарал да страда и тя го бе мразила за това — така и не му прости напълно. Стив, който сега бе свободен да се ожени, за която жена пожелаеше. Дали това