Загубена любов, последна любов

изпълняваше стриктно дадените му заповедите.

— Дамата вероятно е родна дъщеря на самия император. Тя беше в двора и преди няколко години бе близка с него. По едно време беше съпруга на княз Сарканов — един от моите предшественици тук. Така че, както разбираш, мисията е много деликатна.

Още няколко добре подбрани думи и полковник Шевченко беше наясно с деликатността и трудността на задачата. Трябваше да ескортира до Санкт Петербург една родена в Америка дама, която обаче бе руска княгиня и притежаваше имения в Русия. Естествено, това значително щеше да увеличи шансовете му за повишение.

— Освен това — добави на глас сякаш лишеният от чувства генерал, — жената е доста привлекателна!

Поне така му бяха казали. Ако това бе същата жена. Дано да е тя, по дяволите!

— Той се обърна към мен — този полуангличанин — полутурчин, нейният съпруг, — защото съм единственият чужд посланик, на когото султанът има доверие и позволява да го посещава лично. Изглежда сериозно обезпокоен и иска за по-сигурно тя да бъде отведена оттук.

Генералът пропусна да спомене, че дамата изглежда не гореше от желание да го стори. Нека полковникът да разбере и да се оправя сам с това. Колкото до себе си, генералът си бе свършил работата и повече не носеше отговорност.

Няколко часа по-късно, вече с нова униформа и грижливо подстригани мустаци, полковник Тарас Шевченко се появи в къщата си, под претекст да провери дали всичко е наред. Бе добил кураж от изпитото с приятели не съвсем незначително количество водка, а умело подхвърлената му от генерал Игнатиев информация го правеше любопитен. Доста любопитен.

Вече стоеше на вратата на всекидневната стая, когато слугата с плах, дори смутен тон обяви пристигането му. В този момент полковникът занемя. Вместо забулената туркиня, която помнеше, видя млада, облечена по последната европейска мода жена, със сплетена коса, която откри изящните малки уши със звънтящи диамантени обеци. Очите й, изучаващи го студено и открито, бяха удивително зелени, а устата… полковникът се усети, че се взира в нея и поруменя, след което се поклони.

— Дойдох да видя… дали всичко…

— Колко мило. Колкото до това…

Всъщност излезе, че има доста неща, от които младата жена имаше нужда. Хартия за писма, писалка и мастило — трябвало да напише няколко писма… И шампанско…

— Шампанско?

— Намира ли се тук? В харема алкохолните напитки са забранени, нали? Определено бих пийнала малко шампанско. И още нещо — бих искала да посетя американското посолство, ако е възможно. Аз съм гражданка на тази страна.

— Повечето от чуждите посолства са в Пера. — Искаше й се да не я зяпа така със зачервените си изпъкнали очи. — А и ние скоро ще трябва да отпътуваме за Санкт Петербург… всъщност утре, така че едва ли ще има време…

— Полковник… — сега тя го погледна съвсем открито. — Няма да замина за Санкт Петербург — Ще напиша писмо на моя… на императора, което вие бихте могъл да му предадете, ако желаете, и в което ще сваля отговорността от вас двамата с генерала. Но трябва да разберете, че във Франция имам две малки деца и желая да ги видя отново.

— Госпожо, заповедите ми са да ви отведа в Санкт Петербург.

— Тогава единственият начин да ме отведете там е като затворник — доста упорит затворник; бих добавила. Какво ще направите — тихо попита тя, гледайки го право в лицето, — ще ме оковете ли? Аз съм княгиня Романова и не съм извършила престъпление срещу държавата!

— Разбира се, че не. Въпреки това идвате с мен в Санкт Петербург. Заповедите ми…

— Полковник Шевченко, аз не се числя към руската армия! Отказвам да следвам тези… заповеди. Можете да предадете това на генерал Игнатиев. Или сама аз да го направя, ако вие се боите.

Той се втренчи в нея, невярващ на ушите си. Тя го предизвикваше! Нещо повече — тя предизвикваше генерала. Но ако не успееше да се наложи над тази твърдоглава жена, глупак щеше да изглежда единствено той.

Той пристъпи към нея и си пое въздух, след което повтори малко по-рязко:

— Генералът ми нареди да ви отведа при Негово величество в Санкт Петербург, което и възнамерявам да сторя — без значение с или без вашето съгласие. Но мисля, че вие ще се съгласите да ме съпроводите.

Сега на свой ред тя се зае да изучава лицето му, като не пропусна пулсиращата на слепоочието му вена и големите, притиснати към тялото ръце. Приличаше на рунтава мечка — един мъж, обзет от неуправляема ярост. Може би трябваше да опита друга тактика?

Джини въздъхна и сведе поглед към дланите си и с едва доловим глас промълви:

— Бихте ли отделил една майка от децата й? Поне ми позволете да ги взема в Русия! Моля ви. Има ли в заповедите ви нещо, което да казва, че не може да отидем до Санкт Петербург по обиколен път?

Бе успяла да го изненада и сега долови колебанието в гласа му:

— Аз ще… трябва да говоря с генерала за това. Но плановете вече са готови и според тях трябва да пътуваме по море до Севастопол. Заминаваме утре.

39

Полковникът излезе — без съмнение, за да се срещне отново с генерала. Останала сама, Джини неспокойно обиколи стаите в малката къща. Беше късно, но не й се спеше — умът й бе прекалено зает с трескави мисли. Чувстваше се така, сякаш с месеци е бездействала, оплетена в паяжината на безопасност и учтивост, а… също и любов. Ричард я обичаше, както и тя него. Доставяше й удоволствие да се грижат и суетят около нея, а сега… о, бе й трудно да реши какво точно изпитваше в този момент.

Трябва да скъсам със спомените — мислеше тя. — Как да прогоня Ричард от ума си толкова бързо? Аз съм себична… Може би точната дума бе „безчувствена“. Изглежда по време на раждането, когато агонизираше от загуба на кръв, бе изгубила и способността си да изпитва истински чувства. Преди време се бе научила да контролира чувствата си и да плува по повърхността на живота леко и безгрижно като пеперуда. Чувствата само нараняват.

Все още замислена, Джини механично посегна към една забелязана по-рано бутилка водка и, въртейки се пред огледалото, си наля една чаша. Докато я пресушаваше до дъно, срещу нея гримасничеше бледо лице с големи, блестящи очи. Очи, които отново щяха да виждат — трябваше да го запомни.

Преди опиумът й бе носил забрава. Това, от което имаше нужда сега и което щеше да й даде водката. Тя заключи вратата и седна на дивана, придърпвайки бутилката близо до себе си върху поставка от слонова кост. Тялото й започна да се сгрява, а само преди миг бе зъзнала от студ, лъхащ някъде от най-съкровените дълбини на нейното същество, превръщайки я в ледена висулка.

Свободна завинаги — помисли тя, използвайки думите на ария от „Травиата“. Свободна завинаги. Никакво обвързване повече. Изрече на глас:

— Ричард? — Почувства липсата му. Ричард винаги се бе грижил за нея, когато се чувстваше нещастна или се страхуваше от мрака. Обичаше я нежно — не по начина, по който с държеше с нея Стив. Ричард никога не изнервяше жените. Как бе спечелил сърцето на Гюлбехар? Дали със същата джентълменска учтивост, същото внимание, с което даряваше и нея?

— Ричард… Ричард… — произнасяше името му така, сякаш това бяха последните й думи. Как бе възможно двама души да се обичат и мразят едновременно? Тя никога не бе мразила Ричард, сега също не го мразеше. Просто водката и мислите й причиняваха главоболие, трябваше да наблегне на шампанското. Защо този глупав руски полковник не можеше да…

Пулсирането в главата й отекваше като грохот на барабан.

— Господи — рече Джини и притисна ръце към ушите си, когато чукането по вратата спря и тя се отвори с трясък. Виждайки го там, грамаден като мечка мъж, с каса шампанско под мишница, тя започна да се