показал колко е отчаян, ако знаеше, че тя може да вижда. По някаква причина, може би защото все още не се бе досетила за това, тя не му бе споменала нищо.
Бе на върха на езика й да му го каже, но когато Ричард вдигна глава, очите му имаха такова изражение, че тя пожела да е сляпа. Гласът му бе лишен от всякакви чувства.
— Какво смятам да правя? Исках да укрепнеш, преди да ти го кажа, но след като ме принуждаваш… Ще се разведа с теб, Джини. Според законите на исляма всичко, което трябва да сторя, е да повторя три пъти: „Развеждам се с теб“ — и готово. Утре, в присъствието на имам, ще кажа тези думи и ти ще си тръгнеш оттук. Игнатиев знае всичко и обеща да ти уреди безопасно пътуване до Санкт Петербург.
38
Генерал Игнатиев, висок, слаб мъж с внушителни мустаци, задаваше само повърхностни въпроси. Това бе едно от най-унизителните преживявания в живота й. Познавала ли императора? Била ли е в двора му? Кой я е издържал? А, някога е била омъжена за руснак и познавала личния лекар на императора… да-а-а. Джини имаше чувството, че не вярва на нищо от онова, което му бе казала, освен на уверенията й, че няма никакво желание да пътува до Санкт Петербург.
Генералът едва я поглеждаше — като че ли тя бе някоя муха или друго досадно насекомо.
— Дадоха ми да разбера, че сте… ъ-ъ-ъ… протеже на моя господар, императора. Ето защо уредих някои неща по отпътуването ви. Ако Санкт Петербург се окаже прекалено скучен за вас, сигурен съм, че ще намерите други, по-интересни места… и без съмнение, няма да ви липсва ескорт. — Леденият му поглед я държеше неподвижна, точно както следващите му думи удавиха протестите й: — Разбира се, можете да останете и тук, ако предпочитате този живот, който вече познавате. Разбирам, че принц Абдул Хамид е проявил интерес…
Тя не беше виждала Ричард от развода им. Всъщност не бе виждала никого, освен генерала. И всичко, което желаеше в момента, бе свобода — да се завърне към разумния и цивилизован живот, отвъд стените, които я задушаваха.
Сега, когато нямаше никаква връзка с външния свят, до нея достигаха само смътни слухове за онова, което ставаше отвън. Имаше групи, подобни на новотурците, съставени от свободомислещи хора, които предизвикваха някакъв обществен отклик повече зад граница, отколкото в самата Турция. Мидхад паша, един от водачите на младотурците, беше заточен в отдалечен вилает. Но сега, когато новият велик везир бе настроен проруски, се бяха появили проблеми, като напрежението в България, където две последователни лоши реколти докарали хората до ръба на бунта. Мнозина вече мечтаеха за нов велик везир в лицето на Мидхад паша.
В главата на генерал Игнатиев се въртяха прекалено много мисли и когато му дойде времето, той изпрати Джини с ескорт и лична охрана, под командването на едно от своите протежета — полковник Тарас Барсович Шевченко.
Плътно забулена, тя напусна двореца Долмабахче през незабележима градинска портичка, водеща надолу към малка каменна ниша. Стъпвайки на жизнерадостно изрисуваната лодка с копринено канапе, Джини видя за пръв път сините води на прословутия Босфор и срещу него — далечните зелени брегове на Азия.
През цялото време не бе изрекла нито дума, игнорирайки присъствието на грамадния, груб руски офицер, който седеше срещу нея със скръстени ръце. Униформата му на полковник бе окичена с ордени, а по мрачното изражение на лицето му тя беше сигурна, че мъжът не очакваше от това пътуване нещо повече от нея.
През тънкото парче мрежа, покриваща очите й, Джини продължи да изучава околността — повече, за да не изпадне в депресия, отколкото от интерес. Достатъчно бе плакала и мислила! Загърбваше част от живота си… Спомни си за Ричард, който със сигурност имаше пръст в нейното заминаване, тъй като се страхуваше за живота й. Страданието по лицето му, докато й съобщаваше, че се развежда с нея, я бе обезоръжило и отнело желанието да спори или да го пита нещо. Джини изпитваше натрапчивото чувство за празнота, но след едно дълбоко вдишване на свежия морски въздух си наложи да се успокои. От днес насетне щеше да бъде напълно независима! Никога повече нямаше да си позволи да се привързва или да зависи от мъж. Дори постоянната загриженост на Ричард бе започнала да я потиска. Държеше се с нея така, сякаш бе някое дете и в крайна сметка се бе наложило и тя да приеме тази роля. Нищо повече!
Руският офицер наруши мълчанието.
— Там е Златният рог… от тази страна е Пера, а от другата — Константинопол, турците го наричат Истанбул.
Той очевидно не говореше добре английски и имаше силен акцент, но поне се стараеше да бъде учтив. Джини наклони глава, решена да мълчи, но погледна в посоката, в която сочеше ръката му и не можа да сдържи въздишката си при тази с векове непроменена гледка.
Плуваха в посока Константинопол, покрай стария дворец Топкапъ, сгушен сред тъмнозелени кипариси и върби.
През Протока бяха пристигали стотици момичета, робини на султана, които никога повече нямаше да напуснат харема. Джини потръпна неволно и вдигна очи към Пера, към белите сгради с полегати червени покриви и хълмовете с лозя. Тук живееха повечето от европейците и навред редом с минаретата се издигаха църковни кубета.
Хвърли бегъл поглед назад, към позлатения и резбован дворец Долмабахче, с неговите гръцки колони, множеството блестящи на слънцето сгради и вечните кипарисови дървета — тъмнозелени на фона на хълмовете отзад. Никога нямаше да ги види отново. Пред тях лежеше Константинопол, построен подобно на Рим — на седем хълма.
Полковникът прочисти гърлото си. Той очевидно доста се бе измъчил, изправен пред непристъпното й мълчание. Добре! Колкото по-неловко се чувстваше сега, толкова по-лесно щеше да го накара да разбере, че не е нужно да я съпровожда по целия път до Санкт Петербург. Всъщност Джини вече беше решила, че няма да позволи да се отнасят с нея по този начин. Санкт Петербург. Децата й, всичките й приятели оставаха във Франция.
— Пристигнахме — ненужно обяви полковник Шевченко. Изглеждаше успокоен. За първи път Джини го погледна, чудейки се какво ли са му казали за нея. Изглежда спадаше към типа мъже с ненаситен апетит и предпочитание към селските жени. Бе малко по-висок от нея, но имаше телосложение на борец с масивни гърди и рамене. Тъмнокафявата коса, която се къдреше на челото му, бе прошарена по слепоочията. Мустаците му украсяваха широки, пълни устни. Като че ли бе на възраст около четиридесетте — трудно бе да се прецени, пък и това едва ли имаше някакво значение. Тя нямаше намерение да му бъде в тежест още дълго!
Все още забулена, така че лесно можеше да бъде взета за някоя знатна туркиня, Джини бе отведена от полковника в личните му покои. Той лаконично я осведоми, че естествено сам той щял да отседне в посолството, докато стане време да се отправят на път. А междувременно, в случай, че желаела, багажът й щял да бъде донесен и разопакован от наетата от него прислужница. Тя отново кимна с глава, след което мъжът тропна с пети и излезе, оставяйки я сама.
— Тя не продума нито дума — застанал пред бюрото на генерала, се оплака полковник Шевченко. — Държах се прилично, показвах й гледката, предоставих й цялата си къща и прислуга. И нито дума. Да не е глухоняма?
— Глупости — нетърпеливо отвърна генерал Игнатиев. Бе заровил поглед в купчина с натрупани на бюрото документи, а мрачните мисли оставяха по челото му дълбоки бръчки. Обстановката в България бе взривоопасна. Чудеше се какво ли ще излезе от всичко това. Имаше информации, че турците придвижват към непокорната провинция редовна армия и башибозук. Работите изглежда не отиваха на добре. И точно в този момент трябваше да се занимава с някаква си жена!
Генералът погледна за последен път зачервеното, очакващо лице на своя приятел, полковник Шевченко. Какво, за бога, бе казал току-що Тарас? Добре, нямаше значение. Той беше добър човек и
