посегне към револвера си.
Ласото се отпусна. Той последва въжето, което се виеше в праха до един голям дъб, който растеше до пътя. Там Конър намери един дългокрак жребец, който пристъпваше нервно от крак на крак, полускрит зад ствола на дървото. На седлото му седеше една жена, която изглеждаше също толкова нервна, колкото и конят.
Кристъл беше намерена. По-точно, тя го беше намерила.
— Нарани ли се? — гласът й прозвуча уплашено и нервно. Имаше за какво.
Конър не успя да задържи дълго гнева си, не и пред двете големи очи, които се бяха втренчили в него, и пред пълните устни, разтворени в очакване на отговора му.
Той се освободи от ласото, протегна се и усети острата болка в рамото си.
— Ох! — извика тихо Кристъл и понечи да слезе от седлото.
— Нищо ми няма — Конър махна с ръка, което му струва поредната доза болка. Той се ухили. — Нищо, което да не може да се оправи с една добра разтривка.
Тя премигна веднъж, след което се настани добре на седлото си. Беше умна жена и осъзна, че трябва да разтрие рамото му. А то можеше да не е единствената част, по която щеше да работи.
— Не трябваше да го правя — каза тя и се изсмя нервно. Но ти се появи иззад завоя с такава скорост, че се уплаших, че можеш да ми се изплъзнеш.
— Толкова лошо ли щеше да бъде?
Тя се изчерви и Конър разбра онова, което Кристъл не можеше да изрази с думи.
Той вдигна шапката си, изтупа я в бедрото си и я нахлупи ниско над челото. Едно остро изсвирване накара коня му да се върне. Беше човек, който обичаше да получава отговор на всичките си въпроси, и сега се наведе да вдигне ласото.
— Според простия ми мозък щеше да бъде много по-лесно и за двама ни, ако си беше останала в хотела.
Конър бавно нави ласото, приближи се до нея и й го подаде. Оголеният над ръба на ботуша й крак привлече вниманието му за секунда. Той хвърли един поглед на уинчестъра в калъфа на седлото, след което я погледна в очите.
— А може би си предпочела да ме причакаш тук, на пътя? Да не би да си крадла, Кристъл Брейдън? И ако е така, какво искаш — парите ми или сърцето ми?
— Не съм…
— Няма значение. И двете са твои.
Той погледна отново към крака й. Мъжкото търпение си имаше граници. Конър я сграбчи за кръста и преди тя да успее да възрази, я смъкна от седлото и я сложи пред себе си.
Жребецът й се размърда неспокойно. Конър и Кристъл останаха неподвижни.
Ръцете й бяха върху ризата му. Тя вдигна гъстите си черни мигли и го погледна с безкрайно дълбоките си очи. Конър я придърпа към себе си и я целуна. Целувката беше сладка, изкушаваща и за двама им. След това той се усмихна.
— Улови ме, момиче. Скандално е да оплетеш един мъж така. Нямаме никакъв избор. Ще трябва да се оженим.
Глава 4
Кристъл извика тихо и обърна гръб на Конър.
Тя усещаше топлия му дъх върху врата си. Той вдигна тежката плитка, която се спускаше по гърба й, и целуна горещата й кожа.
Кристъл потръпна и се вкопчи в седлото на коня си за опора.
— Кристъл, кажи ми, че не чувстваш нищо между нас.
— Недей!
— Какво да не правя? — той целуна отново врата й. — Това ли имаше предвид?
Тя успя да поклати глава.
— Имах предвид шегата ти за това, че трябва да се оженим.
— Добре — каза Конър и я целуна отново. — Само че аз не се шегувах, Кристъл. Наистина мислех онова, което казах.
Умът и сърцето й я молеха да се облегне на него, за да получи опора. Не беше достатъчно силна. Баща й би трябвало да го знае.
— Върви си, моля те — прошепна тя. — Върви си. Моля те.
Конър сложи ръце върху раменете й.
— Не и преди да те чуя да казваш, че не означавам нищо за теб.
Тук тя трябваше да го излъже, трябваше да отрече разтуптяното си сърце и това, че присъствието му я караше да затаява дъх и да мисли само за него.
Само че тя не можеше да направи това.
Жребецът й вдигна глава и се отмести встрани, сякаш не искаше да има нищо общо с Кристъл. Конър продължи да стои наблизо, като галеше раменете й леко, но настоятелно.
— Ти означаваш нещо за мен — прошепна Кристъл и се облегна назад в него. След това скръсти ръце върху гърдите си и сложи длани върху ръцете му.
— Тогава ще кажа на сърцето си да започне да бие отново — каза Конър с онзи провокиращ тон, който толкова бързо й бе станал скъп.
— Кажи на моето да не бие толкова силно — каза тя.
Конър я обърна с лице към себе си и известно време остана загледан в нея. Кристъл го гледаше като омагьосана. Дори ако около глезена й се увиеше гърмяща змия, тя нямаше да се помръдне от мястото си.
— Ела с мен в дома ми — каза той. — Или в онова, което някога беше мой дом. Нямаше ме цели десет години и ми се иска да бъдеш до мен, когато отново се видя с баща си.
— Искаш твърде много.
— Не се тревожи. О’Браян не сме толкова лоши хора.
Внезапно Кристъл си спомни всичко, което бе слушала от баща си за Конър и семейството му, а заедно със спомена се върнаха и заплахите му и злобата, с която беше ударил най-малкия си син.
Дори мама я беше помолила да се подчини на Едгар, въпреки че не бе могла да разбере жестокостта на изискванията му.
— Не се тревожа за твоето семейство — каза Кристъл. — Тревожа се за моето.
Тя се отдръпна и отиде встрани от пътя, като си мислеше, че краката й ще се подкосят всеки момент. Думите й се изсипаха като порой, лъжа след лъжа, за това, как била тръгнала да търси Ройс, когато Конър се появил толкова неочаквано, затова, че знаела, че брат й ще тръгне да я търси, когато изтрезнее, за това, колко важно е да бъде в града, когато той се появи, и колко задължена се чувства въпреки лошото му отношение към нея.
— Той не беше ли казал, че напуска Тексас?
— И преди е говорил такива неща, но никога не е стигал твърде далеч. Вчера той трябваше да уреди продажбата на добитъка ни и когато не намери купувач, отиде да се напие. Все още се мотае някъде. Чувствам го. Затова поисках да си вървиш. Нямам право да те задържам.
Кристъл стоеше неподвижно, със затворени очи, в очакване на отговора му.
Отговорът му дойде бързо и беше точно такъв, какъвто тя очакваше.
— Един ден забавяне е ниска цена за това, че те намерих отново.
— Може да отнеме повече от един ден.
— Това няма значение, стига ти да дойдеш с мен, когато тръгна. Разбира се, ако все още го желаеш, след като си прекарала известно време в моята компания.
— И ако ти все още ме искаш.
— Необходимо е доста повече от малкия ми мозък, за да бъда накаран да си променя намеренията.
— О — каза тихо тя.
