— Мога да ти обещая, че за известно време няма повече да ти говоря на тази тема.
Звукът от приближаващи коне ги накара да се прикрият сред дърветата заедно с конете си. По пътя премина дилижансът от Фредриксбърг. Когато прахът се разсея, двамата се качиха на конете си и се отправиха в противоположната посока, към Сан Антонио, далеч от окръг Кер и ранчото „Бушуак“, далеч от бащата, който Конър смяташе, че го очаква, далеч от семейния дом, за който копнееше.
Въпреки решителността си, на Кристъл й се искаше да потъне в земята от срам.
Тя му хвърли крадешком един поглед. Силното, загоряло лице, ръцете, които държаха уверено юздите, естествената лекота, с която седеше на седлото, я накараха да изпита чувство на задоволство.
Конър долови погледа й. Въпреки че беше отлична ездачка, Кристъл едва успя да се задържи на седлото. Колко различен беше той от всички останали мъже в живота й. Никога нямаше да я заплашва, никога нямаше да я нарани.
Щастието се изпари и тя отвърна поглед. Конър обаче продължи да я гледа; тя усещаше погледа му, както бе усещала и ръцете му миналата вечер.
Кристъл беше съвсем права да изпитва срам и да се чувства по-мръсна от праха, който се вдигаше под копитата на коня й.
— Искам да те питам нещо — каза Конър. — Ако не те притеснявам.
Тя облиза устни.
— Слушам те.
— И с карабината ли боравиш толкова добре, колкото с ласото?
Кристъл не можа да се въздържи и се разсмя.
— Дори по-добре — отвърна тя. — Когато хвърлям ласо, понякога при първия опит пропускам някое заблудило се теле. Никога обаче не пропускам нещо, което ми е паднало на мушката.
— В такъв случай се радвам, че днес си избрала ласото.
— Аз също.
— Имам още един въпрос. Когато ме гледаш така, за какво мислиш?
Сърцето й се сви.
— Как те гледам?
— По начин, който прави ездата някак странно неудобна — Конър не обясни какво точно имаше предвид и Кристъл реши да не го пита.
— Мислех си, че ми напомняш за татко Стюарт.
— Баща ти ли? — попита Конър, очевидно разочарован от отговора й.
— Дядо ми.
— Служиш си умело с думите, Кристъл Брейдън. Нищо чудно, че се влюбих в теб.
— Ето че пак се шегуваш. Това не беше обида. Дядо е единственият мъж в семейството ми, който донякъде прилича на теб. Всъщност — беше. Двамата с мама Стюарт починаха отдавна.
Тя затвори очи и си спомни плантацията във Вирджиния, в която беше прекарала по-голямата част от първите четиринайсет години на живота си. Тя знаеше, че земята и къщата вече не принадлежаха на семейството, а заедно с тях си бяха отишли и добрите времена, но въпреки това те й липсваха и на Кристъл й се искаше да можеше да се върне там, където беше израсла.
Там тя си бе мечтала да бъде ухажвана от ослепително красив младеж, с когото да създаде собствено семейство. С преместването на семейство Брейдън на запад, мечтите й постепенно се бяха изпарили.
— Татко Стюарт притежаваше увереност, която караше другите да разберат, че може да му се има доверие, но никога не се държеше арогантно, никога не изискваше. Той знаеше какво иска и беше достатъчно честен, за да си го казва. Беше любезен, мил…
Тя не продължи. Беше казал твърде много. Такава откровеност беше подходяща за хора като Конър, честни хора, а не за такива като нея.
— Като говориш, човек може да си помисли, че съм светец. Свети Конър. Предпочитам да ме смяташ за мъж.
Тя си спомни целувките му.
— Аз го правя.
Конете забавиха хода си.
— Защо избяга тази сутрин? — попита внезапно Конър.
Кристъл си пое дълбоко дъх.
— Въпросите станаха три. Ти каза, че ще ми зададеш само един.
— Бих могъл да кажа „застреляй ме тогава“, но се страхувам, че може да приемеш думите ми буквално.
— Брат ми. Той…
— Това не е достатъчно. Можеше поне да се сбогуваш с мен.
— Знам, че ти дължа за стаята и храната. Оставих дрехите. Това беше всичко, което можех да направя.
— Не това беше причината да повдигна въпроса. Не е причината, поради която ти си тръгнала, без да се видиш с мен.
— Е, добре, де. Страхувах се.
— Аз не си спомням подобно нещо.
Гласът му беше плътен и дълбок, леко подигравателен. В него се долавяше нотка, каквато Кристъл не бе свикнала да чува в живота си, и това я притесняваше също толкова много, колкото и всичко останало у него, защото й харесваше.
Чувствата й към него, каквито и да бяха, не показваха признак на отслабване. Това не решаваше проблема й. Документът на споразумението изгаряше гърдите й. Сърцето й се сви от болка.
— Добре — призна тя, като стисна силно юздите. — Тръгнах си, защото се уплаших от самата себе си. Жена, която вече не е в първа младост, не трябва да се вълнува толкова много от една обикновена целувка. Не ме гледай така. Аз съм на двайсет и пет и прекрасно осъзнавам положението си.
— Аз пък съм на трийсет и пет. Предполагам, това означава, че съм с единия крак в гроба.
От палавата му усмивка сърцето й се разтуптя, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.
— Ти никога ли не се държиш сериозно? — попита Кристъл.
Дълго време той остана загледан в нея изпод ръба на шапката си и погледът му я сгорещи повече, отколкото слънцето.
— Миналата вечер бях сериозен. Нали току-що ми каза, че това е била причината да избягаш?
— Ще те попитам по друг начин. Само когато става дума за любов ли се държиш сериозно?
Кристъл знаеше, че е неопитна в тези неща, и това я накара да се изчерви.
— Невинаги. Понякога, по време на любовните моменти, съм най-игрив. С удоволствие бих спрял между онези дървета, за да ти го докажа.
Кристъл се стресна. Никога ли нямаше да се научи?
— Съжалявам — каза Конър. — Поставих те в неудобно положение, но ти си толкова невероятно и прекрасно неопитна. Не мислех, че ще намеря жена като теб.
Извинението му не я успокои.
— Предполагам, че си свикнал с по-опитни жени.
— По-опитни с мъжете, ако това имаш предвид. Жени с много пари, макар да подозирам, че някога семейството ти е водило по-добър живот, отколкото сега.
— Какво те кара да мислиш така?
— Роклята ти, например. Изработена е от качествен плат и от добър шивач.
— Изглежда, знаеш доста за женските дрехи.
Конър сви рамене.
— На второ място идва конят ти.
— Светкавица е прекрасно животно.
— Точно така. Като се има предвид инцидентът с господин Муле миналата вечер, бих си помислил, че конят ти е някаква стара кранта — той се поколеба. — Не искам да те карам да се чувстваш неудобно, но за да се разбираме, ще трябва да бъдем откровени един с друг. Не си ли съгласна?
