— Разбира се.
Отново настъпи тишина, която продължи до края на пътуването, до кирпичените къщи, които се намираха в началото на града, през тесните, криволичещи улички, които ги отведоха до една разнебитена постройка в центъра на града. Тук те спряха конете си.
— „Аламо Армс“ — каза изненадано Кристъл. — Защо?
— Тук си видяла брат си за последен път. Реших, че ще бъде най-добре да започнем да го търсим оттук.
— Какво има? — попита Конър. — Нали това искаше?
— Искам… — тя не можеше да го погледне в очите. — Ройс не е много приятен човек.
— Това не е нещо ново.
О, но тя имаше да му казва още много неща. Кристъл се зачуди кога и как щеше да му ги каже.
— Ти имаш повече проблеми, отколкото сподели с мен, любов моя. Възнамерявам да разбера какви са.
— Сигурна съм, че ще разбереш, но не точно сега — колкото и да се измъчваше, Кристъл искаше тези часове, които щеше да прекара с него, да се проточат колкото се можеше по-дълго и това й желание нямаше нищо общо със задачата й да го задържи далеч от погребението на баща му.
Двамата слязоха от конете си. Конър протегна ръка. Тя я пое и влезе заедно с него през летящата врата.
Хватката й беше силна и това се харесваше на Конър. Той неохотно насочи вниманието си към бара. Помещението беше почистено от отломките от снощния бой, въпреки че броят на столовете и масите беше намалял. Дори по обяд барът беше наполовина пълен. Господин Муле не беше сред клиентите. Кристъл го увери, че Ройс Брейдън също го нямаше.
Той я хвана под ръка, за да я изведе навън.
— Добър ден, господине.
Конър се обърна към жената, която беше застанала зад тях.
Вчера тя се беше представила като госпожа Трухарт.
Червенокоса, пълна, четирийсетгодишна жена, тя бе изглеждала по-скоро уморена, отколкото привлекателна, когато го беше попитала дали не иска да се позабавлява с някое от момичетата й.
Тя обаче му се бе сторила честна и откровена и беше уважила отказа му. Конър я беше харесал веднага.
Тъмните й очи се обърнаха към Кристъл.
— Разбирам защо вчера нямахме работа.
Здравият разум подсказа на Конър, че трябва да сложи край на разговора, но преди да успее да поведе Кристъл към изхода, тя се представи и подаде ръка на другата жена.
— Аз съм госпожа Трухарт — каза червенокосата, докато поемаше ръката й. — Ти беше тук вчера, нали? С онзи красив негодник брат ти. Онзи, който те продаде за едно муле.
— Значи си чула за това? — попита я Кристъл.
— Много малко неща ми убягват, госпожице Брейдън.
— Надявах се, че никой не е разбрал.
— Малцината, които разбраха, бяха или твърде пияни, за да си спомнят на следващия ден, или пък решиха, че цялата история е просто една шега.
— Брат й идвал ли е днес? — попита Конър.
В погледа на жената проблеснаха гневни искри.
— Не и по-добре да не се мярка… — тя се спря.
— Какво е направил? — поинтересува се Кристъл.
— Използва едно от моите момичета.
— Да не би да не си е платил? — попита Кристъл толкова спокойно, че на Конър му се прииска да я целуне.
Бъдещата му съпруга изобщо не беше срамежлива. Госпожа Трухарт му хвърли един въпросителен поглед. Той й даде знак да продължи.
— Не това беше проблемът. Той… я използва.
— Наранил я е? — попита тихо Кристъл.
— Оставих я да си почива до края на седмицата.
Конър измъкна една златна монета от джоба си.
— Ако го видиш, би ли изпратила някой до „Менгер“ да ме уведоми?
Жената не прие парите.
— Видях как я спаси миналата вечер. Помагаш й да го намери, така ли?
Конър кимна.
— Ще останеш ли, докато той се появи? — попита тя Кристъл.
— Трябва.
— В хотел „Менгер“, предполагам. Твоят мъж прилича на човек, който иска само най-доброто.
— Имам си собствена стая — каза Кристъл.
— Не съм си помисляла нищо друго. Имаш ли пари? Не ми отговаряй. Разбира се, че нямаш.
Тя огледа Конър, след което отново се обърна към Кристъл.
— Той е добър човек, личи си, но нито един мъж не е чак толкова добър. Стаята му е до твоята, нали?
Конър почувства нужда да възрази, но за първи път през живота си не знаеше какво да каже. Освен това Кристъл не изглеждаше обидена. Пък и на него му беше любопитно накъде биеше мадам.
Скоро му стана ясно. Тя предложи един пансион наблизо, в който Кристъл можеше да отседне.
— За една-две вечери няма да ти струва нищо. Собственичката ми е длъжна заради няколко услуги. Време е да си прибера дължимото.
Кристъл възрази, но госпожа Трухарт не се предаваше. Конър реши, че всяко възражение, което успееше да измисли, щеше да прозвучи, сякаш той губи.
— Ще имаш нужда от дрехи.
— И така съм добре.
— Аз ще се погрижа за нея — каза Конър.
— Не трябва да приемаш услуги от мъж, скъпа. В това можеш да ми се довериш. Ще ти намеря няколко рокли. Не се притеснявай, няма да бъдат като тези на моите момичета. Собственикът на универсалния магазин…
— Знам — каза усмихнато Кристъл. — Той ти дължи няколко услуги и е време да си събереш дължимото.
Госпожа Трухарт хвърли един поглед на Конър.
— Тя е добра жена. Смяташ ли да я задържиш?
— Да.
Кристъл се втренчи в пода.
На Конър му се наложи да използва цялата сила на волята си, за да се въздържи да не я метне на рамо и да я отнесе в леглото.
Всяко нещо с времето си.
Той я остави в пансиона, който се помещаваше в добре изглеждаща постройка на две пресечки южно от хотела му, след което тръгна да разпитва за Ройс Брейдън. Единствено конярят и момичетата в бара го помнеха, но не го бяха виждали от предишната вечер.
Късно следобед Конър се отказа и се върна при Кристъл. Тя го посрещна в дневната. Двамата бяха сами. Тя беше облечена в небесносиня памучна рокля с високо деколте, дълги ръкави и проста кройка, но в тялото под плата нямаше нищо просто.
Косата й беше разпусната и падаше меко върху раменете й. Очите й бяха дълбоки и изпълнени с тревога. Устните й се разтвориха, когато го видя.
Той я целуна, защото и двамата искаха това.
