Едгар Брейдън седеше начело на масата. Той погледна към вратата и смехът му секна. Погледът му се спря първо на Конър, след това на дъщеря му, а най-накрая върху револвера в кобура на О’Браян. Очите му се отместиха встрани към една карабина, подпряна в ъгъла.
Конър поклати глава. Едгар се облегна в стола си.
— Закъсня — каза той.
— Някой съмнява ли се в това? — отвърна Конър. Настъпи тишина. Кристъл застана до Конър, макар да знаеше, че това няма да му хареса. Нямаше значение, защото мястото й беше до него.
Майка й седеше в далечния ъгъл на масата и изглеждаше по-крехка и бледа, отколкото преди. Прошарената й тъмна коса беше прибрана в кок на тила. Тъмнокафявите й очи бяха хлътнали на фона на бледото лице. Черната рокля прикриваше формите на тялото й. Анабел никога не носеше черно. Това не се харесваше на Едгар. Роклята сигурно беше заради вчерашното погребение. Мъжът й, който се смяташе за джентълмен, сигурно беше настоял съпругата му да спази изискванията на обществото в такива случаи.
Джъдж седеше на масата и гледаше сестра си с нескрито презрение. Той очевидно беше разбрал какво става и беше решил, че Кристъл е сбъркала.
Ройс не беше в стаята. Това беше единственото хубаво нещо, което се бе случило с Кристъл през последните няколко дни.
Вратата към кухнята се отвори и в трапезарията влезе Хелга Вернер. Тя беше висока, едра емигрантка като Брейдън, с тази разлика, че родното й място беше Германия. Хелга беше икономка на семейство Брейдън от пет години и беше единственият човек, който не се страхуваше от Едгар.
— Божичко — промълви Хелга, докато оглеждаше помещението. Тя остави една купа с гореща супа на масата. Едгар я изгледа ядосано, но тя не се помръдна от мястото си.
В кухнята зад гърба й Кристъл забеляза Грациела, прислужницата на ранчото „Бушуак“. Мургава, скулеста и със съблазнителни форми, тя се различаваше от Хелга както нощта от деня.
Значи сега баща й имаше две прислужници? Сигурно наистина се мислеше за голям джентълмен. Е, това щеше да продължи съвсем малко, докато спазеше своята част от споразумението си с Кристъл. И ако Конър го оставеше да живее.
Едгар се изкашля.
— Знаеш какви са условията на завещанието — той хвърли един поглед на Кристъл.
— Знам, но не ги научих от нея — последната дума бе изговорена с омраза.
Анабел се надигна от стола си.
— Кристъл, скъпа, какво става? Какво си направила?
Кристъл се почувства, сякаш бяха забили нож в сърцето й. Дори майка й смяташе, че дъщеря й бе сбъркала. Едгар изгледа ядосано жена си и тя млъкна.
— Аз съм разумен човек, О’Браян — каза Едгар. — Тук има някои неща, които ти принадлежат. Лични вещи на баща ти, писма, дрехи и други такива.
— Така ли? Включваш и портрета на майка ми?
Едгар се изкашля отново. Кристъл виждаше как увереността му расте с всяка изминала минута. Тя никога не бе смятала баща си за глупак и сега бързо променяше мнението си за него.
— Картината върви с ранчото. Но, както казах, аз съм разумен човек.
— Аз също. Връщам ти твоята собственост.
— И какво мое имаш?
— Дъщеря ти. Моята съпруга.
Анабел извика. Този път Едгар скочи от стола си.
— Съпругата ти! — каза той. Той се втренчи ядосано в дъщеря си. — Не трябваше да се омъжваш за него.
— Е, какво толкова — каза Конър с тих, но твърд като стомана глас, — никой план не е идеален, нали? — Той погледна Кристъл за първи път от часове. — Тя е голямо изкушение за един мъж. Но ти, разбира се, вече знаеш това. Връщам ти я в не съвсем идеално състояние, разбира се, тъй като един мъж трябва да се възползва от привилегиите на брака. — Той я огледа от главата до петите. — А тя ми се предложи, това поне е сигурно. Дори преди идването на свещеника.
— Виж сега — каза Едгар, — не можеш просто така да нахълташ в чужд дом и да обиждаш собственика му.
— Мислех, че обиждам нея.
Той остана да я гледа известно време, след което отвори уста да каже нещо. Кристъл зачака изтръпнала следващите му думи.
За миг тя видя болката в дълбините на очите му. Тя обаче бързо бе заменена от гняв, отвращение и омраза.
Конър излезе от стаята. Кристъл се заслуша в стъпките му, докато вървеше по коридора и минаваше през дневната. Входната врата се затръшна след него. Тя долови тропота от копитата на коня му, който го отнасяше далеч от ранчото.
— Наистина ли си се омъжила — попита я майка й.
— Не сега, мамо — успя да промълви Кристъл.
Тя погледна към Джъдж. Подутата устна все още не беше зараснала на мястото, където го беше ударил баща им. Той изглеждаше толкова млад и същевременно толкова мъдър. В погледа му все още се четеше отвращение.
Кристъл вече не я беше грижа за това. Последните думи на Конър, преди да си тръгне, кънтяха в ушите й. Той я беше изоставил.
Тя бръкна в яката на роклята си и извади смачкания лист хартия, след което го хвърли на масата пред баща си.
— Аз удържах думата си. Сега очаквам и ти да направиш същото.
Кристъл погледна майка си.
— Надявам се, че не си преместила всичко от другата страна на потока.
Анабел улови гърлото си с ръка.
— Нямах време.
— Добре. Няма да останеш тук. Съпругът ти се съгласи да те остави да живееш в „Дъсчени лагер“. Ти, Джъдж и Хелга. Той ще остане тук с Ройс.
— Но това означава да разбием семейството.
— Ние не сме семейство. Ние сме хора, които имат роднинска връзка помежду си, и нищо повече — тя насочи вниманието си към Джъдж. — Разкарай това упорито изражение от лицето си. Аз мога да ти казвам какво да правиш и ще го правя, докато не докажеш, че си способен да се грижиш сам за себе си.
— Как се е променила нашата малка Кристъл! — възкликна Едгар.
Сърцето й тежеше като олово в гърдите.
— Дори повече, отколкото можеш да си представиш.
Точно сега беше най-подходящият момент да си тръгне. Кристъл не мислеше, че щеше да издържи и секунда повече. Да се строполи на пода, нямаше да бъде много умно. Баща й щеше да я помисли за слаба. Тя беше слаба и опустошена по начин, който той никога не би могъл да разбере, и затова Кристъл побърза да излезе в коридора.
Хелга я пресрещна и я прегърна. Кристъл си позволи да се отпусне. Всъщност нямаше друг избор.
Икономката измърмори нещо на немски.
— Приготвила съм ти стая, скъпо дете — добави тя.
Кристъл обаче не беше нейното скъпо дете. Тя се беше провалила във всяко едно отношение.
— Можеш ли да ме наричаш госпожа О’Браян. Само между нас двете, разбира се.
— Да, фрау О’Браян — каза Хелга и двете тръгнаха бавно към стълбите в другия край на коридора.
Те едва бяха направили няколко крачки, когато входната врата се отвори и затвори. В дневната се чуха стъпки. Сърцето на Кристъл заби учестено. Той се бе върнал. Въпреки всичко щеше да я вземе със себе си.
Ройс влезе в коридора. На лицето му се изписа широка усмивка.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, сестричке. Твоят мъж се изнесе оттук адски бързо. Сигурен
