Той отиде първо в банката. Там също го гледаха враждебно, но погледите се смекчиха значително, когато спомена размера на средствата, които искаше да прехвърли от Ню Йорк. Документите му бяха изрядни. Когато банкерът го изпрати до вратата, се държеше, сякаш бяха най-добри приятели.
Адвокатът беше следващата спирка в краткия му списък. Хуго Ридли държеше малка кантора близо до сградата на съда. Кантората му беше бивш универсален магазин и изглеждаше все така неофициално, както я помнеше Конър.
Ридли беше адвокат на семейството от години. Той беше човекът, чрез който Конър бе научавал какво става със семейството му. Сигурно той беше написал завещанието, което предаваше ранчото в ръцете на Едгар Брейдън. Освен всичко друго, Конър искаше да чуе подробностите за това.
Ридли го посрещна на улицата и го въведе в кантората си, като се държеше, сякаш беше очаквал пристигането му и не искаше никой да види, че Конър влиза при него. Той беше дребен, пълен мъж със сиви мустаци и бакенбарди. Ридли даде знак на Конър да седне и се настани зад бюрото си.
— Искаш ли нещо за пиене? Имам хубаво бренди.
Главата на Конър щеше да се пръсне само при мисълта за алкохол.
— Благодаря, но ще откажа.
— Тогава една пура — адвокатът посегна към една кутия на бюрото си.
— Не, но ти запали, ако искаш.
— Опитвам се да ги откажа. Могат да се отразят доста зле на един мъж. Имам предвид пурите, разбира се.
— Същото може да се каже и за жените.
Ридли се изкашля.
— За адвокат имам лошия навик да не се изразявам добре. Няма какво да увъртаме. Аз съм човек, който вярва в откровеността. Исках да кажа, че знам какво се е случило в Сан Антонио.
— Какво си чул? — попита Конър, решавайки, че щеше да бъде най-добре веднага да научи какви слухове се носеха.
— Виж, Конър… нали нямаш нищо против да те наричам така? Кореспондираме си толкова отдавна, че си мисля, че те познавам. Както и да е, чух, че си се оженил за госпожица Кристъл Брейдън. Много мъже биха искали да са на твое място.
— Нека да заповядат.
— Какво… а, разбирам, сигурно се шегуваш. Винаги си бил майтапчия. Да заповядат. Това беше добра шега.
Ридли извади джобен часовник от жилетката си, но не го отвори, за да види колко е часът, а само погали с палец гравираната повърхност. Това, изглежда, му даваше някакво успокоение. Конър се зачуди дали не трябваше да си купи такъв часовник.
— Предполагам, че не би трябвало да те поздравявам — каза адвокатът. Конър реши да не му отговаря.
— Сигурно се чудиш дали прехвърлянето на ранчото е било законно. Няма какво да го увъртаме. Беше и все още е законно. Нито един съд в този щат няма да отмени волята на баща ти. Брейдън му даде пари на заем, когато банката му обърна гръб. Единственото нещо, което поиска в замяна, беше собствеността върху ранчото, когато Даниъл умре.
— Не е поел голям риск. Баща ми е бил болен.
— Така е. Но понякога хората живеят дълго, след като всички са ги отписали. Кълна се, че когато занесох на Даниъл писмото ти, в което пишеше, че си тръгнал насам, си помислих, че той ще скочи от леглото и ще ме разцелува. По мъжки, нали разбираш. Но изглежда, че вълнението му е дошло твърде много. Не трябва да се обвиняваш за нищо.
— Той е починал сам. Трябваше да ми кажеш, че е болен.
— Накара ме да обещая, че няма да ти кажа. Трябваше да си мълча и за завещанието, и за финансовите му проблеми. Не искаше да се върнеш тук изпълнен със съжаление към него. Спорихме за това, но аз отстъпих заради сърцето му.
— И все пак той е починал сам.
— Грациела е била там. Тя се грижеше за него през последните няколко години. Предполагам, че не си се виждал с нея. Хубава жена, родена е някъде южно от границата. Пълното й име е Грациела Гомес. Когато мъжете не бяха заети да мислят за Кристъл Брейдън, мислеха как да вкарат Грациела в леглото си. Проклет да съм, ако…
Конър имаше чувството, че адвокатът си е наумил да изтърка гравюрата на часовника.
— Това е друга история. Доколкото знам, тя води живот на девственица, въпреки че не прилича на такава. Разбира се, с кого спи, не е моя работа, но аз бях отговорен тя да се грижи добре за Даниъл. И тя наистина се грижеше добре за него. Доктор Ривърс каза, че благодарение на нея баща ти е издържал толкова дълго. Не че между тях имаше нещо. Е, може да се е позаглеждал, но…
Търпението на Конър се изчерпа.
— Не съм дошъл тук, за да слушам разкази за личния живот на баща си.
— Ами, да, разбира се, че не си.
— Освен това не съм очаквал да чуя, че можем да оспорим завещанието. Баща ми е дължал пари, а аз не се върнах тук навреме, за да изплатя дълговете му.
— Добре приемаш всичко, трябва да ти го призная. Всеки друг на твое място…
— Не искаш ли да чуеш за какво съм дошъл?
Ридли направи едно от обичайните си завъртания на сто и осемдесет градуса и му даде знак да продължи.
— Сега съм семеен мъж и имам задължения.
— Ти…
— Не знаеш дори половината. Това, което искам, е да внеса определена сума на нейно име в банката. Искам всеки месец от моята сметка да се прехвърля определена сума по нейната.
Той назова сумата.
Ридли подсвирна, но беше достатъчно умен да се въздържи от коментар.
— Видях се с банкера. Ти подготви документите, а той ще свърши останалото. Ще трябва да я уведомиш за решението ми. Напиши писмото. Направи го да изглежда законно и обвързващо. Тя ще получи от мен само това и нищо повече. Освен ако не ни се роди дете, разбира се. Възнамерявам да се грижа за детето си.
Конър говореше спокойно, въпреки че всяка изречена дума го разкъсваше.
— Надявам се, че си обмислил добре решението си. Струва ми се, че тази жена те е излъгала. Това е достатъчно основание за развод, въпреки че от думите ти разбирам, че анулирането на брака ви не е на дневен ред.
— Това, което е станало между нас, засяга само нас. Ти само подготви документите, напиши писмото и й го занеси лично.
— Съмнявам се тя да се появи в града. Досега не е идвала.
— Ще бъдеш възнаграден щедро за пътуването до ранчото. Ходил си там неведнъж, за да видиш баща ми.
Ридли се съгласи, след което продължи да обяснява какво точно щеше да пише в документите, какво щеше да бъде съдържанието на писмото, кога щяха да се извършват плащанията. Всичко това не интересуваше Конър и той си тръгна.
Навън го посрещнаха още хладни погледи, въпреки че откъде праведните граждани на Кервил го познаваха, си оставаше загадка за него, тъй като повечето от тях му бяха непознати. Вероятно някой го бе разпознал и новината се беше разпространила из целия град. Конър бе забравил колко бързо се разнасяха новините в малките градчета.
Инатът го накара да остане по-дълго, отколкото бе възнамерявал. На една пресечка от кантората на адвоката той забеляза универсален магазин. Влезе и долови звуците и миризмите от детството си, когато двамата с Джеймс бяха идвали в града за покупки. В този магазин, чийто собственик се казваше Джон Е. Окси според табелата на входа, предлагаше обичайния избор от стоки: метли и юлари висяха по стените, полиците зад тезгяха бяха натежали от кутии с енфие, бъчви с ябълки бяха наредени край стените, заедно с
