мъжки шапки и работни дрехи, топове плат, ботуши.
На видно място бяха наредени карабини. На тезгяха имаше буркан със сладки, табела със списък на наличните лекарства и нож за тютюн.
В магазина имаше около една дузина мъже, жени и деца, които застинаха по местата си, когато Конър влезе. Никой не го поздрави.
Една жена привлече погледа му. Беше облечена изцяло в черно, включително и с черно боне, което прилепваше плътно по лицето й. Тя беше на средна възраст, имаше забележителна фигура и го гледаше най-сурово от всички със студените си, присвити очи.
До нея стоеше друга, по-млада жена, около трийсетгодишна, също облечена в черно. Тъмната й коса и боне я правеха да изглежда по-бледа, отколкото беше в действителност. Тя също имаше изящни черти и кротко, покорно изражение, сякаш носеше тежестта на целия свят върху плещите си.
Той й кимна със съчувствие. Тя му се усмихна едва забележимо и Конър видя колко красива беше. По- възрастната жена я дръпна за ръката и тя се загледа в ръцете си.
Конър я позна. Казваше се Дора Уедърс и заедно със съпруга си притежаваше ранчо на Грийн Крийк — „Двойното Д“. Синът им беше един от приятелите на Конър. Казваше Далуърт, също като баща си, но всички го наричаха Сторми. Госпожа Уедърс неведнъж бе канила Конър в дома си.
Конър свали шапката си и тръгна към нея, за да я поздрави и да я попита как е синът й. Тя предугади намерението му, хвана младата жена за ръка, подмина Конър със силно изсумтяване и излезе навън.
Е, това в общи линии показваше как щяха да се държат всички с него. Той се обърна към мъжа зад тезгяха.
— Госпожа Уедърс загуби син във войната — каза мъжът. — Дал младши. Другата жена е вдовицата му. Не очаквай от тях да те приветстват с прегръдки.
— По дяволите — измърмори Конър не защото го беше грижа кой знае колко, а заради Сторми. Проклетата война. Пораженията, които беше нанесла, сякаш никога нямаше да бъдат превъзмогнати.
Той направи набързо покупките си — две пачки тютюн и един галон уиски, за да възстанови на Сток количеството, което му беше изпил. Конър купи и половин дузина сладки пръчки, като си помисли, че приятелят му щеше да им се зарадва. По-късно щеше да се върне да купи още неща, въпреки че за двама сами мъже тютюнът и уискито бяха напълно достатъчно.
Конър измина обратния път по-бързо отколкото на отиване, без да оглежда местността, през която минаваше. Събитията от последните няколко дни си казваха думата и уискито в стомната започваше да го изкушава все повече.
Трябваше да се въздържи. Имаше да обмисля много неща.
Той върза коня си зад къщата и свали дисагите с покупките. Сток се появи на задната врата. Хрътките не се виждаха никъде.
— Виждам, че си успял да се върнеш цял-целеничък. Някакви проблеми?
— Не, но ти беше прав. Добрите граждани не ми се зарадваха.
— Трябва да си доволен, че не са ти приготвили въже.
— Струва ми се, че неколцина обмислят точно това.
Сток се умълча. Нещо в начина, по който стоеше на вратата и я препречваше, както и погледът му, накараха косата на Конър да настръхне.
— Какво става — попита той.
— Имаш посетител.
— Въоръжен ли е?
— Не, доколкото успях да забележа. Поне не с обичайните оръжия.
— Къде е?
— В дневната. Само че… — Сток поклати глава. — В дневната. По-добре влез веднага.
Той пое дисагите на Конър.
— Имам чувството, че си купил цял товар гранит. А, сбъркал съм. Това тук е стомна с уиски. Ще свърши работа. Скоро може да имаш нужда от него.
Конър закачи шапката си на гвоздея до задната врата, но не свали кобура. Мина през кухнята, но не влезе в дневната, преди да бе разбрал кой беше посетителят. Във въздуха се носеше ароматът на Кристъл. Почувства се, сякаш някой го бе сритал в слабините.
Тя стоеше до предния прозорец и гледаше навън. Той спря на вратата между двете стаи и Кристъл се обърна с лице към него. Беше облечена в кожена рокля и жилетка и жълта блуза, а косата й бе сплетена в дебела плитка на гърба й. Ръцете й бяха в ръкавици и стискаха силно шапката й.
Един поглед към нея беше достатъчен да го накара да се вцепени. Дяволите да вземат черната й душа.
— Какво търсиш тук? — попита той.
Тя се олюля, толкова леко, че той нямаше да забележи, ако не я гледаше втренчено.
Това обаче продължи само миг и тя се овладя. Беше се оженил за силна жена. Тя само изглеждаше слаба.
Кристъл тръгна към него. Проклет щеше да бъде, ако избягаше, но това беше второто нещо, което му дойде наум. Какъвто си беше глупак, първата му мисъл беше да започне да я целува, докато и двамата не се озоват на пода.
Кристъл се приближи още. Конър забеляза тъмните сенки под очите й, но погледът й издаваше решителност и това го ядоса. Тя нямаше право да бъде тук.
— Не изгледаш много добре — каза той.
— Нито пък ти.
— След като свършихме с любезностите, искаш ли да ми кажеш какво правиш тук?
Тя хвърли шапката си на дивана; след това свали ръкавиците си, като измъкваше пръстите си един по един, откривайки пръстена на лявата си ръка. Това измъчваше Конър, сякаш с всяко дръпване в стомаха му се забиваше нож. Кристъл захвърли ръкавиците до шапката.
Конър се облегна на рамката на вратата.
— Да не смяташ да се съблечеш изцяло?
— Искаш ли да го направя?
— Не — излъга той.
Беше излъгал и когато й бе казал, че изглежда ужасно. Тя изглеждаше уморена, но му се струваше по- хубава отколкото преди. А той не беше забравил нищо.
Кристъл заобиколи дивана и тръгна бавно към него.
— Ако знаеше нещо за мен, ако наистина ме познаваше, едва ли щеше да се изненадаш, че съм тук. Независимо дали ме искаш или не, Конър О̀Браян, аз съм твоя съпруга и по право мястото ми е до теб.
Глава 8
Кристъл бе излъгала, че Конър не изглеждаше добре. Ако се изключеше, че беше малко изморен и може би махмурлия, той изглеждаше прекрасно — мрачен, официален, силен и предизвикателен. Искаше й се да върне усмивката на лицето му, да целува устните му, очите му и въпреки че той не пожела тя да се съблече, предпочиташе да го направи. Така щеше да може да го целува и надолу от врата.
Сега обаче трябваше да стои на мястото си, без да отстъпва, да каже каквото имаше да му казва и да изчака присъдата му.
— Кристъл, ти не си моя съпруга, не и в истинския смисъл на думата, и ние двамата прекрасно знаем това.
Той не бе казал нищо неочаквано, но въпреки това думите му я нараниха. Трябваше да издържи. Заради Конър си струваше да изтърпи хиляди такива болки.
— Законът е на друго мнение.
— Какво игра играеш?
Тя хвърли един поглед към револвера на бедрото му. Поне не беше я застрелял. Засега.
— Не играя никаква игра. Дойдох тук с намерението да остана. —
