Кристъл вдигна глава.
— Давай, направи го. Заслужавам го.
— В нощта, в която избяга от хотела ли си обмислила подробностите. Господи, колко глупав съм бил, за да те оставя да ме вържеш и да ти говоря сладки приказки за брак — пръстите му стиснаха по-силно гърлото й. — Мога да те убия.
— Тогава го направи — каза тя.
Натискът се усили, след това отслабна. Кристъл го гледаше втренчено. След това се разплака. Не направи опит да избърше сълзите си и те се спускаха по бузите й и падаха върху ръцете на Конър. Той се отдръпна рязко, сякаш се беше изгорил.
— Дяволите да те вземат — каза той, докато ставаше от леглото. — Съпруга. — Последната дума беше произнесена с ръмжене и от това сърцето на Кристъл се сви още повече.
Тя успя да измъкне част от разбитата си гордост някъде от дълбините на душата си.
— Не исках да се омъжвам за теб. Опитах се да ти кажа, че не трябва да го правим. Само че ти не искаше да ме чуеш. Затова избягах.
— Според мен си го направила, защото си умна. Така ме накара да те желая още повече.
— Нямам никаква представа, как да накарам един мъж да ме желае повече. Ти си единственият, когото някога съм обичала.
— В такъв случай можеш да ме съжаляваш и да поздравяваш останалите мъже за късмета им.
Тя се втренчи в ръцете си.
— Казаха ми, че си алчен и че си се върнал само за да си получиш наследството.
— Но аз съм богат. Не знаеше ли това?
— Понякога мъжете, които имат много, искат повече.
— Баща ти.
Кристъл кимна.
— Значи си мислила, че съм мръсник. Мъж, който трябва да получи добър урок. Добре си свърши работата, момиче. Научи ме как да бъда копелето, което мислех, че съм.
Той й обърна гръб. Кристъл не можеше да го остави да си тръгне по този начин. Скочи от леглото и тръгна след него. Докосна ръкава му, но когато Конър се обърна с лице към нея, погледът му я накара да отстъпи назад.
— Къде отиваш?
— В бара, ако изобщо ти влиза в работата. Смятам да се напия.
— Обичам те.
— Нямаш представа какво означава това.
— Все още съм твоя съпруга.
— Толкова по-зле.
— Когато се върнеш…
— Няма да е в леглото ти.
Двамата останаха да се гледат дълго и мъчително. Конър пръв наруши тишината.
— Когато се върна, бъди готова за път. Тръгваме на разсъмване. Ще яздим бързо.
— Но ние не можем…
— Да стигнем навреме за погребението ли? Разбира се, че не можем. Не се притеснявай. Ранчото „Бушуак“ скоро ще бъде собственост на семейство Брейдън, ако вече не е минало в техни ръце. Хам знаеше всичко за завещанието. Едва ли има човек в окръга, който да не знае. Брейдън натриха носа на предателя янки. Така ще се говори само след няколко часа. Разбира се, на теб ще бъде приписана по-голямата част от заслугата, както и трябва да бъде.
Всяка негова дума я прорязваше като нож.
— Мога да поговоря с татко.
— И какво ще му кажеш? Че си успяла да подмамиш богат мъж, който се е оженил за теб и който се заклел да те уважава и обича? Не разчитай, че ще спазя тези клетви.
Той излезе и Кристъл остана сама в стаята. Отпусна се на пода и се разрида.
Той я беше напуснал и сега тя беше съвсем сама. Както през по-голямата част от живота си. През изминалите години Кристъл бе черпила сили от дълга си и от време на време си бе позволявала да помечтае. Сега вече нямаше нищо.
Кой щеше да разбере за саможертвата, която беше направила? Не мама, която беше толкова вглъбена в собствените си проблеми, че беше сляпа за всичко друго. Не и Джъдж, който беше твърде млад.
И определено не татко, който се интересуваше само от собствените си мечти.
Ройс щеше да я види с разбито сърце и щеше да й се присмее. Е, какво пък. Той беше последната й грижа, последната й болка.
Какво възнамеряваше да направи Конър? Беше убила добротата в него. Само преди няколко минути той бе изглеждал готов да отнеме живота й. Кристъл се зачуди дали не възнамеряваше да избие цялото й семейство.
Малко преди разсъмване тя успя да заспи, все още свита на пода. Събуди я почукване на вратата.
Кристъл се отърси от паяжината, която обвиваше съзнанието й. Реалността се върна с цялата си суровост.
— Конър?
Той не отговори, но Кристъл знаеше, че е навън в коридора. Тя се изправи и се подпря на леглото.
— Дай ми една минута да се облека. След това тръгваме.
Както бе казал Конър, яздиха усилено цял ден, като спираха само да напоят конете и да починат малко. Той беше взел една манерка с вода и пушено месо, достатъчно за двама им.
На здрачаване пристигнаха в една странноприемница близо до градчето Комфърт, почти на границата с окръг Кер. Конър взе две отделни стаи. Кристъл не беше очаквала друго.
Нещата й бяха увити в одеялото, вързано за седлото й. В стаята си Кристъл се втренчи в нощницата. Тя си легна, увита само в одеялото, вместо в ръцете на съпруга си. Този път не се разплака. Сълзите й бяха пресъхнали.
На следващата сутрин отново тръгнаха на път, като все повече и повече приближаваха потока и двата имота, които сега бяха в ръцете на семейство Брейдън.
Веднъж Кристъл се опита да го попита какво възнамеряваше да прави, но той не й отговори. Тя реши, че не иска да знае.
Скоро истината излезе наяве. Той я водеше към „Бушуак“. Дори след всичките тези години Конър намираше пътя безпогрешно.
Пристигнаха късно, след залез. Беше приятна априлска вечер и прозорците на къщата бяха отворени. Светлина и звуци се изливаха в нощта. Кристъл долови смеха на баща си, но не успя да различи думите му.
Тя започна да се отчайва все повече. Баща й вече беше влязъл във владение на новата си собственост. Това едва ли трябваше да я изненадва.
Конър влезе в къщата, без да почука на вратата. Остана й само да го последва. Никога през живота си не бе пристъпвала толкова неохотно. Входната врата водеше към дневната Конър влезе и спря в средата на стаята. Всяка мебел привличаше погледа му, всеки предмет, закачен на стените. Дълго време той остана загледан в картината над камината.
Тя представляваше портрет на майка му Бриджит, ирландската емигрантка, която беше родила синове близнаци на един тексаски плаж през първия си ден в новата страна, преди трийсет и пет години. Беше починала години преди семейство Брейдън да се преместят тук. По време на няколкото си посещения в „Бушуак“ Кристъл бе слушала Даниъл да говори с обич за нея. Конър имаше нейната тъмна коса и сини очи.
Атмосферата бе нажежена до крайност. Кристъл посегна към съпруга си, но той вече бе тръгнал напред. Една странична врата водеше към дълъг коридор. В другия му край се намираше вратата на трапезарията. Оттам се чуваше смехът на Едгар Брейдън.
Конър влезе в трапезарията, последван от Кристъл.
